Ставрев се обръсна бавно и грижливо. Мразеше да прави това – предпочиташе брадата да му расте свободно, да го боде и да го сърби понякога. Вероятно това не беше особено привлекателно, но му харесваше, а и не се вълнуваше особено от външния си вид. Усещаше, че остарява и това чувство беше ту неприятно, ту примамливо.

     „Налага се да свиквам. Каквото и да означава старостта, ще трябва да го разбера лично.“ Остави приборите и се избърса. Така. Сега – одеколон. Гадост. Щипе. Сети се за времето, когато правеше това всеки ден. Как ли е издържал на напрежението? Човек трябва да има здраво сърце, за да се бръсне всеки ден.

     Погледна часовника в кухнята – Николина може да се обади всеки момент. Той е почти готов, няма да я кара да чака. Закопча ризата, неизгладена, но чиста. Седна в кухнята. Котлонът беше станал ръждив и напукан след събитието, но още работеше. Беше му приятно, че ще отидат на свиждане заедно. Замисли се кое точно му доставя по-голяма радост – свиждането и факта, че ще види приятеля си, или удоволствието от компанията на Николина. Умувайки върху това, му стана неудобно и неловко. Не е ненормално да харесваш чужди жени, да; може дори да ги пожелаваш и в превъзходния случай – да ги имаш за кратко. Но естествено ли е да ги обичаш? Вероятно човек се влюбва по-често в това, което не може или не бива да има. Някакъв вид егоизъм. Пък и точно тази любов... не е ли присъща повече на младостта? Не е ли само неин недостатък? Май не. Това чувство като че ли има собствен живот и не се поддава на угризенията на времето.

    Стана десет часа. Защо не се обажда? Женски капризи. Сигурно се конти пред огледалото. Нищо, ще почака. Взе същото списание за норвежките фиорди и се зачете. Снимките бяха хубави. Той никога няма да отиде там. И не искаше. Сигурно е студено.

     Взезапно вдигна глава и подскочи – фиордите в Исландия! Той и тях беше виждал на снимка. Преди време получи картичка от една приятелка, много ценна приятелка. Изненада се тогава. Пишеше му чак от Исландия. Буше му казала, че ще ходи там, но не предполагаше, че ще се досети да прати хабер. Обожаваше да получава писма и картички – ставоремски обичай от времето, когато хората предпочитаха да напомнят писмено на другите, че държат на тях и си разменяха листове, хартия, написана собственоръчно, или снимки с поздрави, в които нямаше нищо лично освен скритата мисъл в тях. На неговата картичка, прелетяла през моретата без плик, пишеше горе-долу следното, спомняше си: „Такава е Исландия! Страна, която се променя – на един ден път от края на света!“ Приятелката му се обади, когато се върна, и го попита специално дали е получил писмото:

     – Страхувах се, че може да се запилее някъде по пощите...

     – Не – успокои я, – получих го и много се зарадвах. „Един ден път до края на света.“ Браво. Не съм предполагал, че може да има такава красота далеч на север. Прекрасен фиорд.

     – Какъв фиорд? – Тя не скри разочарованието си. – На картичката беше сниман водопадът Гулфос.

     – На мен ми заприлича на фиорд – настоя глупаво.

     – Ама не е. Златният водопад е една от най-големите забележителности там. Не бива и не може да го оприличаваш на друго. Близо е до Рейкявик.

     За щастие беше запазил картичката. Не обичаше да изхвърля такива неща. По-късно погледна снимката и видя, че наистина отгоре пишеше ясно: „Gullfoss“. Кой да чете.

     А къде са те сега? И картичката, и приятелката му? Отвя ги времето. Картичката веротяно беше в ковчежето, а приятелката му... и тя сигурно е там върху някой фотос.

     Но ковчежето – то пък къде е? Трябваше да го намери. Стана. В този миг телефонът звънна.

     Николина като че ли бързаше. Каза му делово, че ще го чака на спирката на автобуса. Дори не го попита дали е готов.

Обу се и за всеки случай се върна в кухнята да провери котлона. Не беше включен.

     Тодор изглеждаше по-добре. Лицето му беше все така изкривено и грозно, дори леко зловещо, но поотпуснато, освободено от хватката на поразията. Мърдаше и устните, и пръстите на лявата си ръка. Говореше бавно, мъчително, удължаваше гласните букви и напяваше:

     – Каак ли щее пеея заапред? – Опитваше се да се шегува. Но неуместно.

     Николина стана и каза, че ще тръгва. Беше необичайно тъжна и оперативна, сякаш беше тук по работа. Остави върху ниската масичка бутилката с минерална вода, която носеше, съобщи кратко, че днес по-късно ще дойде отново и побърза да затвори вратата отвън.

     – Какво ѝ става? – попита Ставрев полугласно след нея. – Като че ли е ядосана на някого или на нещо?

     Тодор се досещаше за причината. Дочу какво си говореха лекарите на визитацията сутринта. Този път бяха трима – цял консилиум, а наблюдаващият лекар, който го прие в реанимацията и назначаваше изследванията, държеше нещо като дневник и обясняваше на другите състоянието на болния, като сочеше с химикалка в бумагите и снимките. Нещата не изглеждаха добре. Позна го повече по изражението на лицата, отколкото по думите: медиците използват много термини в речта си, сложни и неразбираеми, но все пак говорят членоразделно. Май нямаше да излезе читав от болницата.

     Николина вероятно вече го беше разбрала.

     Не каза нищо на Ставрев. Той самият не изглеждаше добре – кожата му лъщеше като на новобранец, отдавна не го беше виждал толкова старателно и непривично обръснат. Малки тъмни торбички висяка под очите му, а погледът му блуждаеше наоколо, сякаш търсеше обяснение за причината, която го е довела тук.

     – Умоорен си – констатира Тодор. – Поо това врееме на гоодината ти...

     Досети се какво искаше да каже приятелят му и затова го прекъсна – да не се мъчи да говори:

     – Да, в началото на лятото отивам на вилата. И стоя там, докато не стане много хладно и влагата от дъжда не ме зачовърка в костите. И тази година ще направя така. Защо не? Там е хубаво. Като се пооправиш, ще ми дойдеш на гости. Мързеше ме да садя домати, нещо и навиците ми взеха да се променят. И пипер не боцнах. Пък и нали знаеш – няма кой да ги полива. Обаче овошките са добре. И грозде ще има, да замезваме наесен с него.

     Тодор поклати отчаяно глава и въздъхна: „Хуубаво.“ Замижа и Ставрев реши, че е време да го остави да почива. Не му беше донесъл нищо, не знаеше и какво му трябва, но се надяваше, че тук се грижат добре за него. Тъкмо се повдигна леко от пружиненото легло, когато болният изведнъж отвори очи – дясното широко, лявото едва-едва, и промълви тъжно, но настоятелно:

     – Раазкажи мии... за деелото.

     Значи не е забравил. Това е добре – мозъкът му работи. Но дали? Беше му разправял тази история сто пъти. Дотегна му вече. Пък и приказката не беше с хубав край. Защото точно сега искаше нея да чуе?

     Няма как. Седна отново и пружините изскърцаха. Започна да говори бавно и този път се стараеше на не гледа нито системите, нито лицето на болния си приятел. Просто разказваше – тихо и спокойно.

     „Случи се през пролетта – по това време беше, като сегашното. Строях вилата и имах големи очаквания. Почти бях привършил: покривът беше готов и конструктивно къщата изглеждше добре. Знаеш, че покривът се полива с веселба – когато сложихме мушамата отгоре, изолацията, летвите и керемидите, грейна къщичката като хубавица. Обещах на Сия да вдигна купон. Тя веднага се съгласи, въпреки че беше изтощена. Тъкмо се беше върнала от „Шейново“. Уж я излекуваха, но аз нищо не разбирам от тия женски работи. Пък и в „Шейново“ нали работят най-добрите? Платих под масата, естествено. Бях сигурен, че ще се оправи. Поне така ме излъгаха. Това хубаво, обаче нямаше течаща вода вътре. До този момент майсторите се справяха с водоноска. Пробихме със сонда и малък кладенец – жилата се появи на осем метра дълбочина. С други думи: вода имаше, но къщата иска вътрешно водоснабдяване, да шурне в мивката, да се знае, че е вече дом. Кварталът имаше и канализация. Трябваше да ме свържат. Същото беше и с енергото. Временен ток имах – той се заплаща по-евтино, на цената на промишления. За да ти прокарат...“

     – Знаам – изохка Тодор.

     – Извинявай. За миг забравих, че си електричар. Професионалист. Най-добрият – потупа го по рамото и повдигна чаршафа. – Значи, ще разказвам по-наедро.

     Ставрев обясни как пуснал молба до някакъв мастит началник на електроразпределителния район. Всичко било законно – проверил в нормативните актове, намало причина да не го присъединят и към централната вода и канал, и към енергото. Обаче ударил на камък. Не искали. Създавали му някакви дребни пречки – от ония, които да го подсетят какво трябва да направи.

     – Вбесих се, Тодоре. Не знам какво ми стана. Просто не можех да разбера как и защо, по дяволите, когато ти е най-хубаво, мислиш си, че всичко най-сетне ще потръгне и животът ще затече нормално, все ще се пръкне някое нищожество, което от завист ли, от алчност ли ще поиска да ти вгорчи съдбата.

     И Ставрев решил да не дава рушвет. Изчакал да мине законоустановения срок за отговор и обжалвал мълчаливия отказ. Пуснал и жалба до Комисията за защита на конкуренцията – за злоупотреба с господстващо положение на пазара.

     – Изобщо не исках да търся подкрепата ти. Знаех, че вероятно ще можеш за ми помогнеш, нали работиш в енергото. Но трябваше сам да се справя. Приех проблема лично.

     Тодор не можеше да помогне на Ставри. Бяха го изолирали в службата, не беше от тяхното тесто. Драго му беше да слуша как се е борил човекът, през какви тръни е минал, за да извоюва правото си. Той беше неспособен на това. Ако имаше неговата воля, щеше така да натъкми нещата, че и той да получава рушвети като всички останали и тогава... тогава вероятно синът му нямаше да забегне в чужбина. И сега дори да не помисля да се върне.

     – И тогава – продължи Ставрев – получих две странни обаждания. Първото беше от шефа на районното енерго, един с особена фамилия, забравих вече...

     – Пеенчелиев – промълви болният.

     – Да, Пенчелиев. Каква е тая фамилия наистина? Цял живот с хоря работя, не съм срещал човек с такава емблема. Поже да е псевдоним. Или прозвище. Както и да е. Ставрев – вика, – пуснал си жалба. Ела да поговорим. Кога – питам го. Когато ти е удобно. За мен ще е най-добре... Така и така, разбрахме се. Отидох, когато на него му беше най-добре. „За нас – рече важно и ми предложи цигара, – е икономически нецелесъобразно да те свържем със съоръженията на външното електрозахранване. Няма достатъчно напрежение, трябва да копаем, кабелите са скъпи. А и най-близкият трафопост вече съвсем издъхва. Ще трябва да се справиш сам. Ще ти издадем одобрения – имаш думата ми. После ще пуснеш една молба и ние ще ти изкупим жиците и кахърите. Пито-платено. Няма смисъл да ходим в съда. Просто такава е практиката.“

     Тодор се опита да се усмихне, но не успя. Така практикуваха, да. Принуждаваха потребителите сами да градят, а после им изкупуваха съоръженията на разсрочено плащане за двайсет години срещу половин цена. Знаеше, че и със Ставри са се опитали да направят така.

     – Изградих всичко за своя сметка и представих фактурите за плащане. И не само фактурите – те сами, от енергото, ми дадоха одобрения, указаха вида на кабелите, изпълнителя, през кое трасе да мине каналът – всичко. Та и техните разрешения приложих, да не се ровят в канцеларията си. Мислех, че съм направил нещата, както трябва. Обаче – ядец. Ще имаш да взимаш: общо взето, това ми казаха. Побеснях. И точно тогава ми се обадиха от Комисиятаза защита на конкуренцията. Това беше второто странно обаждане. Лично шефът ме покани на среща. Той пък ми предложи кафе, беше непушач. А аз нито цигара взех от пушача, нито кафе от кафеджията. Правото си търсех, не почерпка. Оня благ, та благ, облечен в хубав конкурентен костюм, сигурно пет заплати негови трябва да струва, бавно ми каканижеше: „Защо бре, джанъм, си пуснал тия просби? Той Пенчелиев, е особен човек като всеки инженер, но си върши работата. Ще се разберете някак.“ – „И защо да се разбираме? – викам. – По закон е длъжен да изкупи съоръженията. Не е нецелесъобразно – наоколо се строят и други вили. Тях как ще ги захранят? Има нещо гнило в тая работа. Прочетох наредбите...“ Оня не ме слушаше много-много. Разбра, че няма да се огъна. И до ден днешен не зная какъв го играеше. Май беше в схемата.

     Болният кимна леко и се стресна, като чу, че вратата на болничната стая се отваря свойски и вътре влиза сестрата с поднос и начумерен вид.

     – Вие какво правите тук? – попита гневно посетителя. – Не виждате ли кое време е? Напуснете, моля.

     Ставрев стана, сбогува се набързо и тръгна като подплашен. Брей, че зла сестра. Но сигурно така трябва. Нека си почива приятелят му. Трябват му лекарства. Тая история е с отворен край. Никога няма да свърши. Важното е той да не свърши.

     (Следва)