Късно е 

...Късно е. Няма обратен път назад...

Живко Колев

     Беше петнадесет минути преди полунощ. Тя седеше на терасата, втренчила поглед в пълната луна. Очите ѝ бяха пълни, но нито една сълза не смееше да се отрони. Цялото ѝ тяло беше стегнато. Раменете ѝ леко потръпваха от летния нощен полъх. Бюстът ѝ едва помръдваше, сякаш не дишаше. Стомахът ѝ беше втвърден като цимент. Бедрата ѝ бяха замръзнали, коленете също не помръдваха. Пръсците бяха вкаменени, а пръстите на краката ѝ не чувстваха никаква тежест заради цялата източеност на тялото. Душата ѝ кървеше след поредното разочарование. Кръвта ѝ се вливаше в мозъка ѝ толкова бързо и болезнено. Съзнанието ѝ крещеше в лудост, ала устните не потрепваха. Очите ѝ все така безмълвно гледаха луната и сълзите все така се страхуваха да паднат. Ръцете бяха стегнати в общ юмрук и стискаха силно и безмилостно... Какво стискаха? Едно малко оранжево цветенце се показваше в средата на тази ярост, която изпълваше пръстите. Това е! Това е пследната спирка на отчаянието! По-дълбоко от това, няма на къде да се затъне! Последна надежда! Последен шанс! Долна и безгранично отчаяна постъпка! Но! Ако е възможно?! Ако се случи?!

     - Трябва да опитам! - прошепна тих глас в зачервените от гняв и мъка уши. - Искам...

     Часът беше точно полунощ. Луната блестеше като златна паричка в ясното черно небе. Беше чувала, че когато в такава нощ държиш омайниче и изречеш на глас името на любимия, и си пожелаеш да те обича вечно, то желанието ти ще се сбъдне. Но, разбира се, това са митове и легенди...забравени отдавна... А дали?

     Нощта си тръгна, замести я спокоен ден. Всъщност имаше нещо различно в този ден.

     - Изрекох ли го? Казах ли го на глас? - питаше се една душа, успокоена, че  утрото е по-мъдро от вечерта. Но пък нощта е по-мощна от деня! Е, късно е... макар и да е ясен ден, късно е ...