Из мемоарите на един пенсиониран оркестрант.

  Та, за едно паметно представление на Тоска преди н-десет години, в един провинциален град с много културно население, съм се сетил да разкажа. Туриха ни за диригент един надут пуяк, който не знаеше разликата между такт две четвърти и три четвърти, редовно се разправяше с водачите на групи, замеряше невинни колеги с палката си и никога не подаваше вярно на певците. За нас, оркестрантите, казват, че сме като детска градина, щото все се закачаме и си правим разни невинни бъзици, например бодем се с карфици, гъделичкаме се, хвърляме си бележчици по време на репетиция, честичко се и караме, ама когато трябва да защитим професионалната чест, забравяме всички междуособици и действаме като един. Та, като го видяхме що за РЛ (демек рЕдко лАйно) е тоя дирижабъл, единодушно се надумахме да му провалим спектакъла. В заговора въодушевено се включиха и сценичните работници, и осветителите. От певците трябваше да се пазим, щото и те страдат от определени психични болести, разбираш ли.

    Първият обоист рече да разиграем „предай нататък”. Значи, взема се някакъв предмет – например дайре, лък, ноти, празна бутилка от водка, книга или други подобни, и се пуска да мине през целия оркестър, вкл.диригента. Ама се прави когато всички имат да свирят, на най-трудното място в партитурата, че да се разбере кой колко е бърз в ръцете. Тоз път увихме във вестник една от 5 килограмовите тежести дето опъват завесите - тухли им викаме– да не се вижда кво е, и предупредихме всички, та да внимават да не си изпотрошат пръстите, и като предават на другите, да изглежда, че е нещо лекичко.  

   И започна представлението. Пуякът вдигна ръце и замахна. Тухлата пое пътя си към диригентския пулт, тръгвайки от концертмайстора, през първите, вторите цигулки, виолите, духачите, басите и накрая челите. Първият челист в сюблимния момент, когато трябваше да влязат певците,  стана невъзмутим, спокойно протегна ръка, сякаш държеше перце и пошушна в ухото на вече запенения махач:

- Маестро, предай, ако обичаш, на цигулките…

  Онзи се стресна, пропусна да подаде на Тоска, обаче взе увитото във вестника.  И…..се чу едно мощно ТУПФФФ, когато тухлата почти проби пода на кошарата. От неочакваната тежест, великият загуби равновесие и се сатуряса в цял ръст връз челите.  

-        

-         Хи-хи-хи-хи, кир-кир-кир, се чу от кошарата.

  В туй време Тоска чака някой да й подаде сигнал да почне. Таз работа я свърши концертмайстора.

-        

-         Аре ма, ти си, къде блееш!

  Тя се съпикяса, и запя. Оле-мале. В това време оня се изправи бесен, и за малко да ни изпоразстреля с поглед. Публиката зашумя объркано, но се заслуша в Тоска, която най-сетне успя да поизхрачи фалшивинята от гърлото си.

  После, планът излезе малко извън контрол. Ама и такива работи стават, де.

  Например, докато цигуларя Сашо от втори пулт обръщаше страницата на щима, повдигайки се леко от стола, онзи зад него, Кико,  му подложи подострен молив под дупето. Сашо си седна обратно, нададе сиренен вой, и припадна. Моливът го уцелил право в  узрелия цирей на задника, дето се канеше да оперира от сума време.

-         Хи-хи-хи, кир-кир-кир –сподавен кикот от кошарата.

  Дирижабълът в суматохата пак сбърка такта, и по тая причина сега пък Каварадоси забрай да влезе. Фаготистът Киро се надигна и му викна:

-         Альоу, матроса, оназ те либи, ама ти – май хабер си найнеш, а? Пей, бре!

  Онзи се сепна и заля залата с мощни тенорови трели. В това време виолите нещо взеха да скучаят. Водачът им Марин, отпуснал кротко лъка си до стола, леко похъркваше. Седящият до него млад талант Кольо сръчно отвъртя космите на лъка му, уви ги около крака на стола, и пак ги върза към пръчката. 

   Като им дойде реда да свирят, Маестрото изсъска на Маринчо да се събужда.  Той се поразсъни и понечи да вдигне лък. Ръц- един път – не става. Ръц-втори път – тцъ. На третия път със се лъка обърна стола, и се катурна връз челистката Беба, която май нема нищо против мъжката тежест отгоре й–беше си поначало шавливичка, па и хубавка.

  Тук вече трябваше да се включат и духачите, ама като ги напушил един смях, само пърдят в мундщуците. Диригентът им заразмахва юмруци, ама я той да пробва да духа, докато се смее. Звук от тях така и не излезе.

   После - сцената в кабинета на Скарпия. Тоска, полегнала с полу-излязъл бюст над пребития и проснат на пода Каварадоси, лее любовни слова. Крайчето на роклята й леко се провесило извън аван-сцената, над кошарата. От тая гледка, на тимпанистът Милко, който отдавна копнееше по певицата, му падна пердето и пощуря. Измъкна отнякъде чукче и пирончета, и тихичко закова роклето за дъските на сцената, докато Тоската оплакваше „любимия” си. Като се напя, рачи да стане, ама нещо я държи. Напъна се тя по-яко и се чу едно „хррррръъъът”….Цялата й пола се отпра. Остана по жартиери, като в Мулен Руж. От салона пък се понесе едно изразително „Аааааххххххх”.  

  Диригентът така се удиви от гледката (и той много си падаше по женско бельо), че пак забрай да подаде на Скарпия, ама той, човека, си знаеше партията, та влезна където трябваше. Добре, ама с тая полу-гола Тоска на сцената – резил. Асистент режисьорът протегна една ръка иззад кулисите, и я изтегли точно по време на дуета. След малко я изблъска обратно, увита в едно перде, но й беше поразбутал прическата и размазал грима. Обаче се получи много автентично, щото в следващата сцена тя трябваше да убива Скарпия, и трябваше да е хем разстроена и съсипана от рев, хем много разярена и в убийствено настроение. Като грабна оная ми ти кама, като се развъртя с нея, на Скарпията от уплах му изтъня баритона в тенор. Пропусна си там предсмъртните думи, и се тръшна на пода, малко преди Тоската да го наръга наистина.  

  В това време между двама от вторите цигулки – Спас и Найден, се завърза ожесточен спор до кой такт са стигнали. На Спас, който беше по-старши и много нервозен, му кипна, извади карфица от ревера си и злостно я забоде в бедрото на Найден. Той пък от изненада и болка хвърли лъка с всичка сила и случайно уцели дирижабъла в челото. Онзи залитна, и тоз път полегна плавно върху първите цигулки.

  Криво-ляво добутахме спектакъла почти до края. Зад декора на кулата, от която трябваше да се хвърли измамената Тоска, имаше опънат батут, та като скочи, да се не пребие. Сценичните, съгласно заговора, били опънали батута до последно. Та, изпя тя последното прочувствено „Адио” и се хвърли артистично. Но отскочи от батута бая нависоко и пак се появи над кулата.

-Я, Тоска не е умряла бе! Чу се детско гласче от салона, и публиката прихна да се смее.

   Певицата пак падна, пак отскочи над кулата, и като не знаеше кво да прави, викна отново „Адио”. Така 3-4 пъти, докато накрая и поразхлабиха батута.  Кикотът от залата не стихваше.

  Маестрото, позеленял, запотен и пръхтящ като разгонен кон, въобще не си даде труд да довърши, грабна си партитурата и палката, и напусна. Ние професионално досвирихме операта сами. Публиката си прекара много добре.

  След спектакъла художествения директор ни причака в съблекалните да ни мъмри. Ама, понеже и той не понасяше Пуяка, в крайна сметка реши да отпусне некой друг лев за банкет в Панорамата на десетия етаж на хотела, където бяхме настанени.

  То, оркестрантските банкети винаги протичат и завършват по един и същи начин. Този, обаче, беше изключителен. Не само защото празнувахме първия ни истински сценичен провал, а и заради земетресението, което ни разлюля таман като се понапихме. Някои не разбраха какво става, докато от тавана не почнаха да падат гипсовите пана. Най-страхливите се юрнаха да бягат по стълбите. Маринчо, като по-досетлив, се шмугна под масата, но издърпа и Бебата с него, та да довършат започнатото по време на спектакъла.  Милко, подпрял глава в безутешен копнеж по сочната Тоска, въобще не се помръдна от стола. Сашо пък, след няколкото ракии изпити вместо обезболяващо,  се беше вкопчил в ръкава на Кико и му повтаряше безспир:

-         Братче, до гроб шсъм ти благодарен дет ми пукна цирея! Найш как ма беше страх от ония касапи, попогрешка да не ми резнат яйчицата. Ти майка, ти баща…...

   Спас и Найден бяха твърде заети да се бият, та да се сетят да бягат, а духачите, решени да се отсрамят, бяха надули бузи до пръсване и вдъхновено свиреха пропуснатите си партии от операта.