Имах лампа. Малка нощна лампа. Всъщност историята започва с това, че нямах нощна лампа. И понеже бях общо взето много сербез детенце, опищях орталъка, докато майка ми не кандиса за нощна лампа. Но понеже и пари нямахме, тя постъпи малко йезуитски - каза, че няма нищо против да имам нощна лампа, стига да си намеря. За събиране на пари за нова и дума не можеше да става. Събирах цяла година за куче и почти бях успяла, оставаше сега да ги дам за нощна лампа. За нищо на света! Мобилизирах приятелите си - преровиха де-що сандъци намериха по таваните и мазетата си - нищо. Няма нито една зарязана нощна лампа.
Отчаях се. И така, както си вървях отчаяна, със забит в земята поглед и овесени чак до ожулените колене ръце, които помахвах вяло, като пречупени крила, налетях на чичо Данчо. Как не видях инвалидната му количка, сама не знам. За малко да се курдисам направо в скута на бедния човечец. Не че щеше да запомни катастрофата - той почти през цялото време беше пиян. Естествено, поради изключител ...