Имах лампа. Малка нощна лампа. Всъщност историята започва с това, че нямах нощна лампа. И понеже бях общо взето много сербез детенце, опищях орталъка, докато майка ми не кандиса за нощна лампа. Но понеже и пари нямахме, тя постъпи малко йезуитски - каза, че няма нищо против да имам нощна лампа, стига да си намеря. За събиране на пари за нова и дума не можеше да става. Събирах цяла година за куче и почти бях успяла, оставаше сега да ги дам за нощна лампа. За нищо на света! Мобилизирах приятелите си - преровиха де-що сандъци намериха по таваните и мазетата си - нищо. Няма нито една зарязана нощна лампа.
Отчаях се. И така, както си вървях отчаяна, със забит в земята поглед и овесени чак до ожулените колене ръце, които помахвах вяло, като пречупени крила, налетях на чичо Данчо. Как не видях инвалидната му количка, сама не знам. За малко да се курдисам направо в скута на бедния човечец. Не че щеше да запомни катастрофата - той почти през цялото време беше пиян. Естествено, поради изключително лошия ми късмет, точно в този момент току-що се беше събудил, изтрезнял в ужасно състояние на духа и бързаше към магазина да си купи пиене. Навика ме яко и май се опита да ме ритне с това, което му беше останало от единия от двата отрязани крака. Аз се вцепених от ужас, а той мигом млъкна. Постояхме така няколко минути - най-дългите в целия ми седемгодишен живот - през които единственото нещо, което исках от Господ, беше да ме прибере начаса. Защото нямах сили да се мръдна от мястото си, а чичо Данчо се опитваше да скрие конфуза си. Мислех, че това никога няма да има край. „Какво, пак ли за проклетата лампа си мечтаеш, та не виждаш къде ходиш, хлапе?" Разбира се, бях проглушила ушите на всички с тая лампа, нямаше начин да не е стигнало и до него. Още повече, че щедро споделях мечтите си на пейката пред къщи, а прозорчето на неговата квартира беше точно зад нея. Само че аз не чух точно какво ме пита, гласът му ми подейства като сигнал от стартов пистолет, окопитих се и хукнах с всичка сила да се крия вкъщи.
Няколко дни по-късно, докато си седяхме на пейката, чичо Данчо показа рошавата си глава през прозореца и без много приказки сложи на перваза една кутия. „Ето ти лампа и дано научиш нещо!" - нахока ме съвсем трезво. Толкова бях щастлива, че дори мерси на казах. Грабнах кутията и право у дома. С разтреперани ръце я отворих, а вътре - пълно разочарование - имаше един ученически глобус. Каква ти лампа? Глобус! Имах същия, малко по-малък, на бюрото си. Подиграва ли ми се той?! Ревах безутешно чак до пет часа, когато тябваше по спешност да си измия лицето - майка ми се прибираше от работа точно в 5:30 и ако ме видеше разревана, нямаше да ми се размине само с обяснение, ами може да има и по-тежки последици - като например да ме изпрати да се извинявам и така нататък. Обаче бях забравила да скрия под леглото злополучната кутия с глобуса и мама я видя. Е, сега какви обяснения щяха да последват! Обаче майка ми каза само: Нали искаше да имаш лампа, чудно как още си стои в кутията. Чак тогава видях, че от глобуса виси кабел.
Никога няма да забравя тази лампа. Не вършеше никаква работа. Глобусът беше прекалено плътен, та колкото и силна крушка да се сложеше, светлината едва се процеждаше през него. Аз обаче я обожавах. Вечер, щом си легнех, запалвах моята лампа и точно над главата ми, на тавана, блесваше с цялото си великолепие полвин Азия и малко от Европа, по-конкретно Скандинавският полуостров. На стената отсреща беше централна Европа, а Италианският ботуш се разтягаше и нагъваше по бюрото ми. Мадрид беше точно на вратата, а Португалия се скътаваше зад нея. Легнех ли надясно, можех да преплувам Атлантика и да стигна до Централна Америка, Северна беше зад леглото, Южна - на пода до него. Легнех ли наляво пък, се озовавах в Австралия, ако през прозореца не нахлува твърде много светлина, а Япония висеше като паяжина в горния ъгъл на стаята ми.
Та имах една нощна лампа, която ме научи да мечтая...
© Ели Лозанова All rights reserved.