20.03.2009 г., 11:36 ч.

Ледената верига на едно, вече, принудено приятелство 

  Проза » Писма
1225 1 1
1 мин за четене

 

 

  Замръзвам! Чуваш ли стенанията ми от болка, сковавщи сетивата ми? Студено е, когато думите ти порязват съзнанието ми. Душата ми заледена стои, чакаща новото слънце, което - вярвам - някога ще ме разтопи. Дали ти ще си това слънце, което ще ме спаси, видяло, може би, разбрало мъката, която ми причини? Или краят ще ме стопли и съхрани от твоето убийствено приятелство. И ние, заблуждаващи се, всеки ден наричаме моята агония - приятелство - обругано вече, подритнато два-три пъти от теб, иронизирано и осмяно. Моите сълзи са единствените, които стоплят замръзналото ми лице, запазват ме жива, спасявайки ме от бялата смърт, чакаща да покоси сърцето ми. Плача, защото те обичам, плача за теб, за мен, за тях, които нарани, плача, защото само тази проста солена течност в очите  ми може да спаси душата ти. Седейки отново сама, се уповавам само на сълзите, хващам се за тази последна, тъй несигурна сламка, че те ще могат да те излекуват със своята мистична сила. Смейте се, че вярвам на това, но кажете ми: на какво друго да се надявам? Ще може ли ледът да се разсее под лъчите на зимното слънце? Как да счупя веригите на вече принуденото ни приятелство, за да почувствам топлина?!

© Светла Иванова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??