13.11.2019 г., 1:22 ч.

Лек до бездушие... 

  Проза » Разкази
616 2 4
5 мин за четене

Лек до бездушие. 

 

Вторник. Ден като ден. Обичайната закуска в обичайното време. Нужната разходка поради състоянието ми. Кафе навън. После обяд, писане, лека дрямка, вечеря, музика, телевизия и... късно заспиване... Едно и също. Единствената разлика, която усещех бе загуба на тегло. Събуждайки се, скочих от леглото като ужилен и веднага се качих на кантара. Нямаше съществено изменение. Погледнах се в огледалото. Като изключа намръщената си сънена физиономия, и визуално нямаше промяна...

" Пффф, пет часът! Ще поспя още". Легнах с усещането, че няма да мога. Нещо се случваше с мен. Реших, че може да е от антидепресанта, който пия от известно време, предвид паник - атаките, следствие на инфаркта... Едва ли. Всъщност това е лек препарат и за няколко месеца не чувствах нищо различно, освен подобрение. В друго време вече щях да пия кафе и да пуша поредна цигара, докато се взирам в потока на социалните мрежи и се зачитам в анимираните клишета за "добро утро с кафето" и "щастлив вторник"... Сега обаче не пуша и някак си тази ободряваща напитка стана ненужна, като явно съм я употребявал по навик...

Продължавах да усещам тази физическа лекота. Чудех се на какво се дължи... Няколко часа по-късно, вървейки из старата част на града и, дишайки свежия есенен въздух, го осъзнах. Аз съм спрял да обичам. Всичко и всеки. Преди само мисълта за любов ме правеше щастлив. Идеята, че в мен има обич. Чувства. Блянове. Полети. Поезия... Вече не. Празнотата, която бавно ме превземаше от няколко месеца, със сигурност бе завършила мисията си... Помислих си за Теб. Ти си като всички останали, на които дадох себе си до пълна принадлежност. Дали бях се превърнал в женомразец? 

"Боже, аз - човекът, който написа толкова стихове за Жената и всяка красива добродетел, която тя олицетворява? Не! Не може да е така! Не може да съм такъв! Не... Поспрях и седнах на една пейка, облегнах се и все по-осезаемо усетих лекотата от сутринта... Вярно, че всичките ми любови ме изстискаха до немощ, но не всички жени са такива. Просто съм наранен мъж, който е ослепял за усмивките и доброто, и вижда само лъжата и пошлостта, свикнал единствено на тях"... 

Мъчех се да оправдая тази празнота с логично обяснение, последством случилите се с мен събития, ала уви... неуспешно. За пръв път от три месеца ми се допуши. Сякаш за да убия тези пет минути престой на пейката. Бях забравил какво е просто да седиш. За мен щом човек е седнал трябва да пие кафе, да яде или да си човърка в телефона, абе да върши нещо... Сега бях точно, като тия хора, на които се чудех как могат да седят без да правят нищо... Пред погледа ми минаваха привлекателни и атрактивни жени, но нищо в мен не трепваше. Никаква похотлива мисъл или просто усмивка от хубавата гледка. Казах си, че това няма общо с любовта разбира се. Дали?... Каквото... Апатията наистина бе завладяла същността ми. Отново се сетих за теб. Все още изпитвах гняв. От това, че не ми каза своето сбогом поне... От обидата. От разочарованието... 

- Хм, значи не съм съвсем празен. Нещо е останало! Каквото и да е. Има го! Знаех, че греша. Знаех, че всичко това, което сбирах в себе си - цялото необичане, излъганите мечти, фалша ме направиха такъв. И всичко докато давам себе си. Целият... Казах го почти на глас:

- Не те обичам! Не обичам и тази, с която се мъча да те заместя!...

Извадих телефона от джоба си и звъннах на другата. Жената по заместване.

- Здравей, навън съм. Времето е хубаво, искаш ли да се разходим? Знаех, че ще се зарадва, но не и от това, което щях да ѝ кажа. След четвърт час тя дойде и ме целуна, притискайки ме силно.

- Хей, ама ти не правиш така! Винаги се разбираме, но нищо... Много ми стана хубаво... Нещо да не се е случило? Интуицията ѝ сякаш бе видима. Толкова силно личеше, че е притеснена.

- Да! Реших да карам направо.

- Седни първо, моля те! Тя присдна почти на ръба на пейката, сякаш готова да стане всеки миг. Краката ѝ нервно потропваха... Погледа ѝ, очакващ и уплашен...

- Трябва да се разделим... Не помня да съм казвал тези думи с лекотата на "Здрасти, как си?", но равния ми тон очевидно бе подействал успокояващо, което даже не ме изненада...

- Знаех си! Знаех, че е това. Ти не ме обичаш. И това знам! Самата аз се чудех кога да ти го предложа... Не заслужавам това! Каза тя през сълзи, изправи се, обърна ми гръб и побърза да се отдалечи от мен... 

- Почакай! Нека повървим...Тя се спря, хвана ме силно за ръка. Вървяхме и двамата не обелихме дума през целия път до тях. Къщата ѝ бе на две преки от блока ми. Прегърнахме се. Целунах я по челото, тя се усмихна а очите ѝ плуваха. Не ми понасят женски сълзи. Самият аз се разплаквам. От години - навътре, но все пак плач. Измълчахме тази раздяла... А трябваше да съм безумно влюбен. Тя беше всичко, което искам. Дори не вярвах, че е възможно да има такъв човек, такава жена... Ала не я обичах. Защото всяка, която се докосна до мен си взе и си тръгна. Ти също! Ти най-много! Защото ти беше последната, както се бях заклел. Първата, която обичах толкова истински и силно, и последната, която изобщо щях да обичам... Почти стигнах до вкъщи и заръмя ситен дъждец. Все още е топло, сякаш лятото се е залепило за есента. Прибрах се. Хванах телефона и изтрих номера ѝ. Сега ще изтрия и твоят. Докато съм лек. Докато съм празен. Като се замисля, сутринта кантара не показа отклонение в теглото. Сигурно са грамове. 

"Вероятно съм олекнал с двайсет и един грама. Душата ми. Нали казват, че толкова тежи"... Изхилих се като тъжен клоун. Насила. Жив съм все още... Жив, а мъртъв. Ако можех да те накажа, бих се радвал точно моята да душа да се настани в теб. Да видиш що е тежест и как съм я носил. Не я искам обратно. Тежко ти и горко ако ще я мъкнеш със себе си! Господ я не щя, Дявола също... "Хубаво е да си лек! Полезно е за сърцето"... Излязох на балкона и взех една цигара от почти смачканата с яд кутия. Взех кибрит, който беше до пепелника навън. Имаше само една клечка. Драснах няколко пъти, но явно влагата пречеше. Така и не успях да запаля... Досмачках полупразната кутията и я хвърлих в кошчето. Заедно с отпадъка - частици от Теб... 

 

Из "Шизолози" 

Danny Diester 

(Стихопат.)

 

© Данаил Антонов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Браво! Поздрав! Уважение! Написано подробно, увлекателно, докрай със страдание !
  • Честно... майстор си в този жанр.
    Да ти споделя, че на много от нас ни е труден за писане.
    Поздрави!
  • И на мен ми хареса!
  • Харесах това откровение, защото така се чувства всеки, пречистен от токсините на зависимости от любов, присъствие, пристрастяване...И прозрението, че можеш просто да поседиш и да наблюдаваш потока на живота около себе си е меко казано потресаващо.
Предложения
: ??:??