7.03.2021 г., 7:35 ч.  

Лекар по призвание 

  Проза » Разкази
723 1 2
10 мин за четене
Винаги съм се питал дали е по-важно да получаваш добро или да го правиш?! Това е от онези екзистенциални въпроси, които те настигат в даден момент от живота и те карат да се замислиш истински. 
...
Историята ми започва напълно обикновено -  исках да стана лекар като майка ми. Тя беше крайно всеотдайна и вкъщи винаги имаше приятели и съседи, които имаха нужда от нейната помощ. Покрай нея аз научих много за медицината и реших, че само така ще мога да помагам на хората. Едно нещо, което обаче не знаех е, че за да си лекар трябва да оставиш чувствата си вкъщи. На дванадесетата година от моята кариера като лекар се случи нещо, което завинаги остана в съзнанието ми. Беше 01:00 ч. през нощта  и работата беше лека - няколко човека за зашиване след сбиване в бар и един счупен крак. За сряда вечер това си беше постижение. Излязох, за да изпуша една цигара, когато пред болницата спря линейка и настана суматоха. Хвърлих цигарата и побягнах, за да разбера какво е станало и да реагирам по най-бързия начин. 
       - Какъв е случаят? - попитах аз с изтръпнал глас.
       - Ужасна катастрофа на десет километра от тук. Случи се пред очите ми, докато идвах насам за смяната си. - отговори ми изплашено дежурния лекар от линейката.
       - Вкарайте ги бързо - извиках силно и влязох в операционната. 
Двама, мъж и жена, от които жената беше починала на място, мъжът беше в застрашаващо живота състояние. За миг съжалих, че помислих нощта за спокойна - сякаш я проклех. След 2 часа стабилизирахме мъжа. Беше изгубил много кръв и вероятно щеше да има последствия за някой от органите му, а гръбначният му стълб беше силно увреден. Отидох в офиса си и се облегнах грохнал на стола. Обадихме се на семействата им. Оказа се, че той бе единственото семейство на жената до него. Трябваше да се подготви погребение. Чувствах се виновен за тази нощ, а знаех, че не съм. След час родителите на мъжа пристигнаха. Изправих се, избърсах сълзите от очите си и отидох да се срещна с тях. Майка му викаше силно и плачеше. Звуците се забиваха дълбоко в съзнанието ми. Обясних им ситуацията и ги помолих да дойдат сутринта, защото сега не можем да ги пуснем при него. Тя се свлече на земята. Мъжът и бавно я повдигна и я поведе навън. От разговора с тях разбрах, че те няма да се погрижат за момичето, защото тя не им е никаква. ,,Трябва да се стегна" - казах си аз и отидох да уредя погребението. На сутринта се прибрах само, за да се изкъпя и отидох до гроба и, за да оставя цветя и да отдам почит. Бях единствен. Постоях още десет минути и отидох до гроба на жена си. Толкова ми липсваше. Оставих цветя и на нея и отидох отново в болницата. Преоблякох се и разбрах, че Том се е събудил. От стаята се чуваха силни викове. Побързах и вътре бяха родителите му. Разнасяха се обвинения, на които аз не можех да повярвам. Почуках на вратата и влязох. 
      - Изгонете ги! Не искам да са тук. - извика Том срещу мен.
      - Може ли да поговорим насаме? - отправих молба към родителите му, за да ни оставят сами.
Те излязоха без да възразят.
      - Здравей, Том! Аз съм твоят лекар. Аз ще се грижа за теб през престоя ти тук.
      - Докторе, не трябва да им позволявате да идват. Те са виновни за катастрофата.- Той се разплака - Разбирате ли? Те не могат да са тук. Не трябва да я виждат. Искам да отида при нея. 
      - Нека поговорим. Моля, успокой се!- настаних се на стола до леглото и започнах спокойно да говоря - Приятелката ви имаше сериозни увреждания при сблъсъка. Направихме всичко възможно, за да и помогнем. 
Лицето на Том стана червено. - Ти също имаш сериозни увреждания по гръбначния стълб и се опасяваме, че ще останеш в инвалидна количка. Ще ти изпишем раздвижване тук в нашата болница, но трябва да си силен, за да проходиш отново. Разбираш ли ме? 
       - Оставете ме сам - каза през сълзи той и извъртя глава настрани.
Излязох навън, а родителите му ги нямаше. 
След час отново го посетих. Пулсът му беше все така ускорен.Той се събуди от допира на ръката ми. 
      - Том? - казах леко аз като се отдръпнах назад. - Нека поговорим.
      - Нея я няма. За какво имам толкова да говоря с вас? 
За първи път от доста време сърцето ми се върна в онзи момент. Моментът, в който жена ми почина. Беше толкова внезапно и неусетно. Една катастрофа и край. Върнах се отново в реалността и продължих. 
     - Том, при сблъсъка, белия и дроб е бил силно увреден. Сърцето и е било пряко засегнато. Нямало е какво да сторим.
     - И как това трябва да ме успокои? - той ме погледна ядосано и завъртя главата си към прозореца. - Те са виновни. 
     - Том, това са сериозни обвинения. Сигурен ли си в думите си?
     - Естествено, че съм. Това не е първият път, в който те опитат да се отърват от нея. 
     - В такъв случай съм длъжен да докладвам на полицията.
     - Да не мислиш, че не съм опитвал? 
Оставих го, като помолих дежурната сестра да се грижа за него и се обадих на брат си, който беше полицай с дългогодишен опит. Още рано сутринта той се отзова бързо и разпита Том за всичко около родителите и приятелката му. 
       - Нека отидем в офиса ти. - помоли ме той притеснено, след като излезе от стаята.
       - Какво става? - попитах загрижено аз.
       - Ще трябва да намерим родителите му. И също така трябва да говоря с лекарите, които са били на мястото на катастрофата.
       - Родителите му бяха тук по-рано, но когато ги потърсих след 15 минути вече ги нямаше. Има нещо гнило в тази ситуация. Ще те придружа до лекарите. 
Брат ми тръгна угрижен по коридора.
        - Естествено, че родителите му няма да са тук. - ядосано каза той - Тръгвам, ти стой при него и не го оставяйте сам. Ще се чуем по-късно. 
Той излезе забързано. Върнах се в кабинета си и с въздишка се облегнах на стола. Не знаех историята му и като лекар се бях научил да не вярвам на всичко, но имаше нещо в този човек, което ме караше да му се доверя и да му помогна. Запознах го с дежурния психолог и ги оставих да си поговорят. Имах една операция и трябваше да се подготвя. Когато излязох от операционната видях, че брат ми е звънял. Съобщи ми, че са заловили родителите на Том и след дълъг разпит те са признали вината си. Седнах от ужас. Що за родители бяха това?! Прибрах телефона в джоба си, изпих чаша вода и отидох в стаята на Том. Беше заспал. Застанах до леглото и опрях ръка на рамото му. В болницата бях свикнал да виждам всякакви истории. Някои от тях бяха весели, други тъжни, разбира се имаше и ужасяващи. Но малко истории разказваха сами за себе си. Любовта на този човек си беше отишла: "Каква трагедия" - помислих си аз. 
        - Докторе? - с изтощен глас каза Том, изваждайки ме от мислите ми. 
        - Здравей, Том! - отговорих загрижено.
        - Кога ще ме изпишете?
        - Все още си слаб физически. Трябва да останеш под наше наблюдение поне още месец, след което ще преминем към раздвижването.
        - Докторе, кажете ми, че сте заловили родителите ми. Те заслужават да гният в затвора. - той присви очи от мъка. 
        - Хванали са ги и те са признали всичко. Дали са им доживотна присъда.
        - За жалост, това няма да върне Мия. 
        - Моите съболезнования. Моля те съсредоточи се върху оздравяването си.
        - Оставете ме сам. - каза той и се извъртя към прозореца.
Отново го потупах по рамото и излязох. Обадих се на брат си, за да се уверя отново, че тези хора са хванати. Този случай беше като от страшен филм. Смяната ми свърши и се прибрах, за да си почина. Легнах си и тялото ми се отпусна. Усетих как мускулите ми се предават. В съзнанието ми се прокрадна спомена за съпругата ми. Денят, в който я загубих, загубих и част от себе си. Колкото и изтъркано да звучи, тогава сърцето ми се изтръгна. Работата в болницата стана мой приоритет и се отдадох изцяло на хората. Това ми помагаше. Сега, този човек и неговата мъка ме върнаха години назад към мен самия. Изведнъж ме обзе прилив на енергия и станах от леглото. Отидох до гардероба си и събрах някои от моите дрехи. Подредих ги внимателно в сак и го оставих до вратата, за да не го забравя. Отново си легнах. Не можех да заспя и отидох отново в болницата. Прегледах другите си пациенти и вече дори не усещах липсата на сън. Обадих се на близък мой приятел, който продава инвалидни колички, за да ми съдейства. На следващия ден отидох да я взема от офиса му. Най-накрая усетих, че очите ми се притваряха от безсънните нощи. Легнах си на дивана и спах близо 5 часа, когато ми звънна мобилният. Беше дежурната сестра. 
       - Трябва да дойдете. Том не ни позволява да го прегледаме.
Тръгнах веднага. Болницата се намираше на половин час от вкъщи. Спрях колата отпред и извадих количката от багажника като сложих сака с дрехите отгоре. Избутах я до стаята на Том и влязох.
      - Здравей, Том. - поздравих усмихнато - Днес отиваме на разходка.
      - Не искам да излизам. Аз дори не мога на ходя. - каза той като удари с юмрук десния си крак.
      - Нека видя как си днес. Как се чувстваш?
      - Безчувствен.
Разговорите ни бяха трудни, но някак успях да го убедя да излезем. След приемането на случващото се следваше безразличието. Помогнах му да седне в количката и тръгнахме.
      - Том, когато жена ми почина преди 12 години, в сърцето ми се настани самота. Не намирах причина да продължа и за първи път през живота си, почувствах наистина какво е да съм сам. Тогава знаех, че имам два варианта - да се самосъжалявам или да намеря начин да предотвратя това да се случи на друг. Знам, че звучи много странно, но на мен това решение ми беше необходимо, за да продължа да живея. И така, завърших и започнах да работя като лекар. 
      - Кажи ми, родителите ти някога убивали ли са приятелката ти? - ядосано и риторично ме попита той.
      - Това, което ти се случи е ужасно, но тези хора получиха своето наказание. 
      - Това няма да върне Мия. - каза той с поглед към земята.
Продължих да го разхождам като запазих мълчание. Нямаше какво повече да добавя, защото той беше прав. След половин час го върнах в стаята и се прибрах вкъщи. Качих се отново и извадих старите снимки. Седнах на земята и зарових един час в тях. Колко мили бяха онези дни, колко любов имаше в тях. Допрях снимките до сърцето си и се отдадох на спомените. Не бях правил това от години. Напрежението от последните няколко дни спадна и аз заслужено се отдадох на почивка. Оправих старателно леглото и си легнах. Сутринта дойде бързо и неусетно, сякаш бях мигнал. Отидох на работа. Том беше все така умислен и загледан в нищото. Следващите няколко дни се разхождахме навън. Първите няколко дни поведението му към мен беше все така отбранително. Бях си дал дума, че няма да се откажа и продължавах упорито да се опитвам да завържа разговор с него. След седмица той  започна да ми споделя за приятелката си и за родителите си. Не знам дали беше от психолога или от разходките, но важното беше, че той изпитваше отново интерес към живота. Харесваше ми тази моя цел да помагам на хората. Пациентите ми оставаха доволни, работата ми вървеше леко и аз се чувствах добре. Изминаха четири месеца и изписахме Том от болницата. Закарах го до тях и му оставих още дрехи, като заделих и други, които купих. Сметките на Том за болницата ги поех аз без да се замисля. Раздвижването продължи по-дълго от планираното и аз му носех храна и му помагах, с каквото мога. Вторник и събота го карах до гроба на приятелката му, за да остави голям букет с цветя, а аз почиствах, ако имаше нужда. След време пътищата ни се разделиха. Той се премести да живее в друг град и се отдаде на социална дейност за подпомагане на семейства. Сега се убедих, че винаги е било по-важно да умееш да помагаш, защото помагайки на другите, помагаш и на себе си.

© Янита Всички права запазени

Произведението е участник в конкурса:

Милосърдието »

11 място

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??