27.06.2023 г., 9:39 ч.  

Лекарска грешка 

  Проза » Разкази
416 3 3
8 мин за четене

 

Щорите в стаята бяха спуснати, но въпреки това светлината проникваше и хвърляше отражения по стените.

Той беше легнал в леглото, гледаше сенките и във всяка от тях намираше нещо скрито, било то същество, или пък форма.

Напомнящи му детството когато си намираше такива игри.

Но сега всяка видяна форма водеше до спомен, или пък до мисъл за тоя или оня - жив ли е, какво прави, как така се забравиха...

Вече всичко му беше омръзнало. Не му се четеше и му идеше да захвърли някъде тоя телефон. Може да беше от топлото. А може да беше и от жена му, която след като поля цветята на терасата и проветри, затвори прозорците и седна на стола до леглото.

        -Тая котка, имам чувството, че е нещо болна, каза тя с писклив глас - само мяучи, и носа и не е влажен. Просто искаше да го държа буден, и да го занимава с нещо.

 Значи ставаме двама, дето ще умираме, помисли си той, но нищо не каза на глас - само дето котката едва ли го съзнава.

      -Нищо и няма, отвърна той, просто скучае животното. Като мене.

Само каква жега. Потеше се както стоеше легнал в леглото по един чаршаф като препаска през кръста. Прозорците бяха затворени за да не става течение, и това само усилваше топлината в стаята, и неговата непононосимост към хората.

 Лятото тъкмо започна, и като по команда се стопли и сгорещи.

Не му се мислеше какво щеше да стане до края на лятото.

Една муха беше влязла и весело кръжеше от него до прозореца, и обратно. Правеше си кръгчета понеже и се играеше.

Той никак не искаше да мисли за напред.

Болестите са известни с това, че са винаги прями и искренни. Както и болните. Особено безнадеждните.

     -Дъщеря ти днес ще дойде да те види, продължи да го занимава жена му с пискливият си глас.

      -Аз имам дъщеря, направи се на искрено учуден той, което само предизвика усмивка у нея.

      -Не се прави на смешник, каза тя.

Ти имаше рак на дебелото черво, нищо ти няма на мозъка, каза му в прав

текст. Сякаш той не знаеше.

      -Остави ми тая малка радост, отвърна той. И без това всичко ми се струва достатъчно комично и абсурдно.

Нищо ми няма на мозъка, повтори си мислено той. И въобще нищо ми няма.

Болестта ми взе всичко.

След последната химиотерапия се чувстваше като парцал.

Синът му играеше на компютъра от другата стоя, и до тях достигаха само някои откъслечни фрази, и викове.

Явно играта беше напрегната.

Няма вече футболни топки, море, ходене по плажовете и дискотеки.

Има само компютри, помисли си той. Но сега времената са такива, а никой не решава в кое време да се роди, затова и той не искаше да съди. Нямаше виновни. Същото като при него и неговата болест - никой не беше виновен.

В такива моменти човек намразва тия, които са покрай него, а той искаше да го избегне, или поне да го прикрие. Седеше и слушаше пискливият глас на жена си, гледаше повяхналата и кожа, и наблюдаваше маниерите и, които му бяха до болка познати.

И нищо не можеше да направи.

Наблюдаваше я как говори с него, как говори с хората по телефона, и знаеше кога тя беше искрена, и кога не.

Кога говореше на инат, и кога наистина обмислено, кога я беше грижа за нещо, и кога то в същност никак не я интересуваше.

Дългите години заедно винаги водят до това.

Не понасяше вече тоя неин глас, дето ти се забиваше в мозъка като го чуеш, това нейно хъркане нощно време, спорадичната и кашлица.

В същност и за мис Вселена да се беше оженил, пак щеше да се стигне до тоя момент на омръзване, мислеше си. Предполагаше в същност.

Идеята за мис Вселена не беше лоша, засмя се, дали щеше да му се навие в този му вид, и той погледна към нагънатия чаршаф, мръсните си боксерки на райета, и въздъхна.

Човек не може да избяга от капана на учтивостта, мина му през главата. Всички попадаме в клопката на учтивостта.

Не можеш да нараниш някой, който се отнася вежливо с теб.

Не можеш да напуснеш жената, която ти е готвила и ти е прала гащите толкова дълго време, гледала ти е децата, и т.н все в тоя дух. Не можеш. Дори и ти да си дал толкова,

или дори повече в тази връзка, и да си изстискан като лимон до последната капка, пак не можеш ако си човек , който си държи на думата.

Това е капана, в който попадаме всички - тоя на учтивостта... и това прекрасно го разбират и двете страни, мислеше си той и наблюдаваше жена си, която стоеше на стола до него, и бавно се отпускаше без да иска в следобедна дрямка.

Няма нищо по-лошо от това да живееш с чужди на тебе хора, това беше достигнало като прозрение до него от цялата тая болест.

Лошо беше и да умираш с тях, гледаше той жена си, и слушаше похъркването и.

Наистина, някой път му беше трудно дори и с него самия.

Но в същност, не е ли това истинската работа в света, нещо му отвърна от вътре.

Земята не е Рая, където да се мотаеш с двеста девици, макар много хора да се опитват.

Не е Рая, положително не е, отвърна той на тая нова мисъл, без да влиза в спор с нея, а после и самия той задряма.

 

Събуди го звънеца. Някой звънеше на пътната врата, но той само се обърна на другата страна и продължи да дреме.

Никого не чакаше, и на никого не беше притрябвал. Сигурно беше дъщеря му. Болният човек е само грижа и бреме за околните.

Едно заядливо бреме, помисли си, защото той още не беше се научил как да боледува добре и с необходимата доза мъдрост, ако въобще съществуваше нещо такова.

Откакто се разболя всичко му се струваше като един лош сън.

Първо му намериха образуванието в дебелото черво, и го оперираха. А после казаха, че има разсейки и го пуснаха по системата - лъчетерапия един курс, химиотерапия, снимки и т.н. Това си беше просто един конвейер, и нищо повече.

Уж казаха, че всичко е наред. А след два месеца при прегледа, че всичко се е върнало, и пак го пуснаха по пързалката- химио, лъче и т.н.

До този момент, при всичките си съмнения той все още таеше дълбоко уважение към лекарското съсловие и медицината.

Но щом им падна в ръчичките, и видя нещата от вътре, това уважение много бързо се стопи.

Общо взето знаещите, и можещите се оказаха страшно малко.

Точно като във всяка една професия - останалите бяха просто пълнеж, довеяни от случаен вятър, и действаха по стандартен ред и процедура. Мисленето не беше задължително. Точно като във всеки един занаят който го работиш за да оцелееш, и нищо повече.

Жена му го побутна, и го върна от мислите му.

     -Спиш ли, попита тя.

      -Само дремя, обърна се той и видя жълтия плик.

        -Беше куриер, каза тя, писмото ти дойде.

- Най-накрая, каза той, но в същност не го чакаше, и искаше да отложи някак си този миг. Страх го беше.

След втората химиотерапия и след още един преглед, лекарите пак казаха, че

всичко е наред, а после че пак има разсейки.

Това вече му се видя доста съмнително.

Тогава събра всички свои

изследвания, епикризи, снимки, всичко което имаше като документи и ги изпрати до една клиника в Израел, понеже му бяха казали, че там са много добри специалисти.

Мина близо месец, и ето на - отговора пристигна. А той даже не искаше и да го погледне.

Повдигна се и се намести на леглото, подпря гръб на изправената възглавница.

Жена му го гледаше и чакаше.

      -Няма ли да го отвориш?

 Тя явно не искаше да му прочете смъртната присъда.

     -Ей, сега, каза той, докато се правеше, че си търси очилата.

Бавно, като внимаваше да не повреди съдържанието той отвори плика, извади петте бели листа с напечатан текст, и остави празният плик настрани.

Стараеше се да изглежда спокоен.

Отначало, като се разболя той не знаеше много медицински термини, но впоследствие тая терминология му стана до болка позната, дори и на английски, както беше в случая. Вече знаеше кое какво е, и какво означава, с каквито и латински термини да го прикриваха.

Започна да чете, а жена му стоеше отстрани в пълно мълчание и чакаше.

Тишината беше непоносима.

Мина един лист, прочети общите приказки, вторият, третият, и после направо обърна на заключението на комисията.

А после бавно се изправи в леглото и спусна крака на земята, точно където му стояха чехлите.

Комисията категорично заявяваше, че след операцията той никога, и никакви разсейки не е имал, а става въпрос единствено за лекарска неточност от страна на лекуващите лекари.

Господи, Боже мой, каза си той и погледна виновно към жена си.

А аз без малко да си разваля семейството.

Това беше първата мисъл, която му мина.

 

 

 

 

© Svetoslav Vasilev Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Не е грешка, престъпление... успяваш обаче да умилостивиш читателя.
    Поздравления за хубавото писане.
  • Представям си колко много такива лекарски гешки има...
    Много добър разказ! Поздрав!
  • Поредният ти хубав разказ.
Предложения
: ??:??