В едно чудесно юнско утро изнасях на балкона одеяла да ги напече слънцето. Бях съвсем сама и затова си припявах фалцетно, но със жар „Барба Яни”. Тъкмо бях се докопала до оня момент, в който съобщаваха на ритналия вече камбаната бати Яни, че тука е все същото. Само болки, мъка и сълзи. Понеже мигът беше сюблимен, спрях в средата на стаята, притворих страдалчески очи и още по-високо заизвивах глас, за да изразя съпричастност към текста. В тоя миг дочух звъненето. Звучеше някак пресекливо,сякаш звънеца плачеше.Отидох да надникна през шпионката. Погледнах, но не видях човек пред вратата. Тъкмо отново щях да подканя барба Яни да напише писмо от ада, звъненето отново се повтори. Тоя път беше много отчаяно и истерично.Втурнах се да спасявам положението. Отворих вратата. Върху килимчето в драматична поза, на колене беше застанала моята дългогодишна приятелка Мита. Тя леко се олюляваше напред-назад. От нея излизаха мучащи звуци. Докато ломотеше на непознат за мене език, в ъгълчето на устата й ...