Отиде си и след себе си остави студена януарска температура в душата ми. Болката се пропи във вените като отрова, убивайки всеки сантиметър надежда, че някога всичко ще се оправи. В съзнанието ми заседнаха всички онези красиви спомени, които обилно поливам със сълзи напоследък и за неопределен период в бъдещето.
Бях свикнала да се будя от гласа ти, да заспивам с него отново вечер, а това, което сега остана, е неотлъчната компания на самотата, която ме буди рано сутрин и ме кара да буйствам нощем. Заставам с гръб към миналото, клопнах му вратата. Но ударите му по нея предизвикваха още от онези горчиви сълзи, проклетите, които от известно време не спираха да карат очите ми да не мигват нощем. Затваряйки очи пред мен се открива цяла лента спомени за прекрасните моменти на обич и нежност, за ласките и нарисуваните светове един за друг. Уморена от любови, завършващи с „можеш винаги да разчиташ на мен“, уморена от загубени надежди, чакане на нещо, което няма да дойде.
Отиваш ли си?
Отиде си…
Л.Х