Залък хляб

Поредното ненаселено пространство. Поредната кола задминала ме на пътя. Жега. Гол до кръста неспирно на кормилото. Суичера вързан около седалката. Потника вътре в големия му преден джоб. Ризата омотана някак си около кормилото. Така работеше схемата. Леко досадно и не много удобно но условията го налагаха. И ето че идваше ред на поредното населено място. Пътят се спускаше остро и хващаше наляво през него. В дясно, почти срещу завоя, видях приятен на вид ресторант. Вече отчаян от късмета си до тук плахо влязох. И както всеки път и сега неудобството ме обзе, но нямаше как. Сканирайки набързо обстановката открих остатъци от хляб. Няколко филийки и малък краешник ми се усмихваха от неотсервирана кошничка. Тя се намираше върху червена завивка, която от своя страна лежеше върху бяла такава, само че по диагонал. В неголямото помещение имаше още няколко такива маси. Някои от тях бяха заети, но като цяло в заведението нямаше много хора. Големи прозорци оградени с хубава дървена дограма ни деляха от външния свят.

Бях гладен. Не бях ял нищо друго освен питките тази сутрин, а от тогава насам почти не бях слизал от колелото. Сега пред мен този хляб придоби жизнено важно значение. Не мога да опиша собствения си поглед отстрани за съжаление, но явно че момчето в ролята на келнера, го беше схванало много точно. Срам не срам посочих към остатъците на масата и с жестове попитах дали мога да ги взема. Получих утвърдителен отговор и щастлив се пресегнах към кошничката. Благодарих и излязох навън. Освен пред главния вход, стъпала имаше и малко в страни, на самия ъгъл на ресторанта. Седнах на тях и започнах бавно да преживям сухия хляб. Чувствах се щастлив. Най-накрая бях намерил нещо свястно за хапване. Замислено загледан нанякъде в празното дъвчех, когато сервитьора излезе и ми каза нещо. Не го разбрах но бързо съобразих че най-вероятно не иска да седя тук и да ям на стъпалата. Човека се грижеше за реномето на заведението. Сигурно вече заприличвах на бездомник. Кой знае какво са си мислели за мене? Но мисията продължаваше. Току що бях намерил известно количество енергия за за да продължа, а най-малкото ми трябваха каквито и да е проблеми. Качих се на байка и тръгнах отново, леко обиден и малко засрамен, но момчето имаше право.

Малко по-натам по пътя попаднах на леко задръстване. Редица от около десетина коли, които бавно се придвижваха. Надминавах ги без особено усилие когато забелязах как от отворения прозорец на една от тях някой изхвърли почти изяден сладолед. Позамислих се, но признавам си – не много, след което го взех и пак се качих на колелото. Хляб като основно ястие и за десерт огризка от сладолед във фунийка. И без това накрая на сладоледа ми е най-вкусно, особено да схрускам остатъка от самата фунийка – божествено. Много правилно е казано че човек трябва да се радва и на най-малките неща. За разлика от предните дни днес не ми вървеше особено много, но като че ли в момента имаше лек мирис на късмет.

Денят вече преваляше когато най-сетне открих обществена чешмичка. Не бях изминал много път от ресторанта и първоначално свих в дясно от пътя подлъган от мисълта за плодова градина. Дори и да имаше такава то за да стигна до нея трябваше да се провирам през редица храсти и ограда. Намирах се на малка ливадка, заобиколена от телени мрежи, преплели се с храсталак. Мястото, доста открито, с доста къщи наоколо и вероятността някой да ме види - голяма. Дадох назад и отново се върнах до шосето. То разделяше това село на две, както се случва с повечето мънички провинциални селца. Пресякох го и по малка стръмна уличка се заизкачвах между къщите. Малки бели къщи, с дървени врати и прозорци с пердета от вътрешната им страна. На мъничко площадче, с радост и то голяма, видях чешма. Кръгла с няколко чучура. Коритото и преливаше. Истинска красавица!

Утолих жаждата си и доволен реших да пробвам отново късмета си. Малко по-нагоре от площада си избрах една от къщите и почуках на вратата. Пулса ми се ускори. Вече свиквах и с това. Отвори поредната жена с лека уплаха в погледа – напълно нормално. Ето какво би разказала тя на близките си за тази случка:

„Някакъв непознат млад мъж почука днес на вратата ми. Отворих и го попитах какво иска. С жестове започна да ми обяснява че е гладен и ми поиска храна. Явно беше чужденец, някакъв скитник може би или беглец. Вдигна си главата леко назад, отвори си устата и с едната ръка имитираше как слага нещо в нея. Жест определено красноречив. Признавам си че леко се уплаших но тъй като съм добра християнка не казах нищо, прибрах се като затворих вратата, взех набързо от жълтите стотинки и като се показах пак, му ги пуснах в шепата. След това затворих и с леко неудобство гледах как се отдалечава.“

Бях на върха на щастието. Това си бяха 0.50 евро. Вече си представях как си хапвам „Сникърс“ или

„Кит кат“,а в по-лошия случай някоя от евтините вафли. Определено започваше да ми върви страшно много. С приповдигнато настроение се върнах отново при чешмата за да се напия като за последно – да заредя резервоара догоре, че не се знаеше кога пак ще пия вода. До нея стоеше някакъв мъж с който разменихме по няколко изречения. Той се оказа от малцината които говорят английски. Не че аз го говорех много добре, но разчитах на това, че и тези с които разговарях, го знаят колкото мене и няма да им направи впечатление диалекта и леките ми грешки. Придържах се стриктно към версията че съм американец на екскурзия тук и отивам към морето. Не знам защо тогава си мислех че американците никой не ги закача и е по-добре да те мислят за такъв отколкото за Българин. Сигурен бях че на нас в чужбина едва ли ни се носи добра слава. Основата на тази измислена история че съм американец бях планирал предварително още в къщи, в София, дълбоко концентриран над плика с лепило. Сега с всяко нейно прилагане започвах да си вярвам все повече и всеки път добавях по нещо ново. Българският ми международен паспорт, единственото доказателство за народностната ми принадлежност, грижливо заровен позагниваше в края на една малка нива, намираща се на почтително голямо разстояние от тук, близо до град Саламанка. Една моя „вещ „ завинаги щеше да остане на Испанска земя.

След кратък и приятен разговор с човека до чешмата, от която често по малко пиех вода, докато си говорехме, му пожелах приятен ден и зареден с нови сили започнах краткото спускане към шосето. Не знам дали ми повярва на измислената история, но това нямаше значение. Самият просто човешки контакт ме зареждаше позитивно. Добрите ми впечатления от този народ продължаваха да се затвърждават. Срещаха се и недоверчиви и кисели хора, но като цяло повечето бяха усмихнати и добронамерени.

Отново на път, газ на педалите. Гумите на байка се въртяха по асфалта. Леко похапнал и утолил жаждата бях на път да избутам и този не лек ден. Последните къщи на селото оставаха все по-назад, когато от лявата ми страна се появи крайпътен мотел. Почти веднага след него с наклон нагоре шосето завиваше в същата посока. Малко преди завоя, но от дясно се показа крайпътна кръчма. Едноетажна дървена постройка с прахуляк между нея и пътя. Място където да похарча малко пари. Вече си представях как си купувам нещо вкусно и сладко. Влизайки сигурно съм изглеждал като маймуна не близвала скоро банан. Погледа ми се пусна на режим бърз оглед. Имаше доста хора пиещи питиета на бара. Той заемаше цялата дължина на заведението. Зад него полускрити от големи кафе машини и такива за наливна бира се трудеха барманите. Централно срещу вратата нямаше място да се добера до тях затова отидох в десния край почти към края на бар плота и приготвих монетата в ръката си. Видях някакви вафли посочих ги и оставих монетата на бара. Бармана я взе, погледна я, остави я обратно и ми каза нещо. Взех я, погледнах я, прибрах си я пак в джоба, почуствах се доста неловко и излязох. Сякаш някой ме удари с мокър парцал по главата. Истината винаги намира път до съзнанието за да му причини болка. Удряйки ми здрав шамар, отрезви сетивата ми. Всички надежди за вкусно сладко лакомство бяха попарени. Много е гадно да ти се яде нещо и да не можеш да си го позволиш. Още по-гадно става когато вече си се настроил че можеш да го имаш и в последния момент точно преди да го вземеш в ръката си то да изчезне. Получава се нещо като мираж в пустиня. А само колко бях щастлив когато видях как жената пусна монетата в шепата ми. Половин евро. Друг път. Все едно вместо 50, да ти дадат 5 стотинки. Стана ми меко казано зле! За капак, когато излязох видях леко да се приближава към мен полицейска кола. Бяло зелена на цвят караше

бавно, почти изравнила се с мотела намиращ се от другата страна на пътя. Изплаших се защото все пак бях избягал от комуна за наркомани и се разкарвах из страната на гърба на крадено колело. Въпреки това го взех невъзмутимо от земята и лекичко го забутах по нанагорното. Очаквах всеки миг патрулката да спре до мен и всичко да свърши. Цялата мисия висеше на косъм. За това щеше да ме е яд повече отколкото че щяха да ме приберат. Вече се подготвях психически за най-лошото. Когато с ъгълчето на окото погледнах косо назад, за мое огромно облекчение видях, как бяло-зеленият автомобил направи обратен завой и започна да се отдалечава в другата посока. Направо не е истина. Разочарованието от това, че не успях да си купя нещо сладко, се изпари така както и се беше появило. Съдбата тихо ми нашепна за най-основното, за което би трябвало да се притеснявам. Гладен или жаден аз трябваше да продължа докато стигна до морето. С една вафла или без нея, в случая нямаше особено значение.

Не че не очаквах сблъсък с органите на реда. Напротив, знаех че е неизбежно и е само въпрос на време. Нямаше как да не са уведомени че съм избягал. Не ми се вярваше. А най-вероятно знаеха и за изчезналото колело, поне така си мислех. Вярно че на пръв поглед не ставаше ясно с кое от двете колела съм – това от комуната или това от бензиностанцията, но при по-точен сигнал и поглед от близо бързо можеше да се изясни. За щастие погледът от близо засега ми се разминаваше.

С приблизително този поток от мисли в главата ми продължавах да бутам още известно време колелото по наклона. Когато куките се изгубиха в далечината се метнах на него и го подкарах с облекчение. Пейзажите бавно се меняха около мен. Започнах подсъзнателно да си правя поредната равносметка. Усещах че се движа добре. С новата ми придобивка, Пежото на две гуми, вече не разчитах само на автостопа като начин на придвижване и най-важното – не ходех пеша. Кракът ми имаше известно подобрение, което също представляваше повод за радост. Само за три дни видях много нови за мен неща и преживях незабравими емоции. Какво са „малкото„ лишения които изпитвах непрестанно, сравнени със съдбата която си бях подарил. Като волна птица, като скитащо псе спях под открито небе, взимах само най-необходимото и се радвах и на най-малкото.

Като че ли засега куките не искаха да се заяждат с мене и нарочно ме оставяха за да видят какви ли още ще ги надробя. Вероятно въоръжени с голяма доза търпение ме чакаха да направя някое по-голямо престъпление заради което направо да ме затворят. Казва ли ти някой? Важното е че сега ми се размина. Тази случка с патрулката не повлия особено на тактиката ми на придвижване и оцеляване.