7.12.2017 г., 11:18 ч.

Лепило и вълни (17) 

  Проза » Повести и романи
969 0 0
7 мин за четене

          Портокали!

     Все пак успях да си намеря градинка където да си полегна, но и тук не случих особено много. Пейките бяха железни и съответно много студени, разположени около някакъв паметник. Две или три на брой с орнаменти по тях, но това хич не ме грееше. А точно от това имах нужда, от топлина. Селцето се оказа големичко и разположено на по-големичка надморска височина. В ясната нощ нищо не спираше проникването на студа и колкото и да се свивах върху още по-студените красиво изработени пейки, мръзнех яко. Първо си избрах една, а после се свих върху друга. Имах чувството че железата върху които лежах ме изпиват отвсякъде. Толкова мръзнене не бях брал. Сгряване нямаше, но от друга страна и умората си казваше своето. Въпреки студа не ми се ставаше и дори се унасях на моменти в приятна дрямка. Всеки път отварях очи с надеждата че ще видя първите признаци на утрото, но около мен нямаше нищо друго освен непрогледна нощ. И тишина. И студ. Неспирен, всеобхващащ и непобедим.

В крайна сметка отново подкарах колелото за да се сгрея. Продължих да обикалям из селото обаче. И добре направих, защото попаднах на хлебарница. Работници правеха хляб и го слагаха в щайги. На светлината пред отворената врата изглеждаше прекрасно.      Чудех се какво да правя. Подминавах, обикалях, стоях и гледах, докато накрая застанах до вратата. Човека вътре ме попита нещо, най-вероятно какво искам, а аз просто посочих хляба. Без да се замисли той пак каза нещо и с жест ме подкани да си взема. Невярващ и в същото време поласкан от това чисто човешко разбиране и жест, аз си взех едно хлебче. Благодарих, качих се на байка, върнах се до градинката, седнах и с наслада заядох. Приличаше на франзела, но почти на половина

по-къса. По това време още не бях виждал багета. Омесена и изпечена тази нощ. Може би преди няма и час. След като я изядох ми се припи вода, но макар и сухо в устата, в корема бях сит. Водата можеше и да почака.

     Отново се свих на пейката. Всичко започна да се повтаря. Железата под мен и тъмнината наоколо. Мускулите ми от кратката разходка постепенно изстинаха и положението се влоши. Все пак се помъчих да подремна още малко борейки се със студа. Освен частични унасяния и то за кратко, не успявах да постигна нищо повече за да възобновя силите си и затова реших да сложа край на тези мъчителни опити. Не знаех още колко време остава до съмване, но прецених че едва ли е много. Започнах постепенно спускане по мънички улички докато излязох отново на главната. Страхът от пустотата в мрака отстъпи пред нечовешкия непрекъснат студ.

 

 

 

           „Събудих се от студ. Пейката беше желязна. Дадоха ми хляб от

           хлебарницата. Изядох го и по тъмно тръгнах. През деня ми се

           спука гумата и хвърлих колелото. Беше хубаво колело – Пежо.”

 

 

 

 

        Погледнато от птичи поглед се намирах някъде между Мерида и Севиля. Редуваха се най-различни селца. На края на едно от тях свих в дясно от пътя. Вече започваше да се стопля и реших да си отспя. Последната къща свършваше с каменен зид. В момента слънцето го огряваше. Под него имаше тревиста бабуна на която се излегнах. Точно на припек. Гушнах пак колелото вече по навик и затворих очи. След ужасната студена нощ в селото на билото на хълма, сега тук в по-ниското в долината, на слънце, се отпуснах и заспах. От доста време насам не бях спал истински. Цели пет нощи. По-често изпадах в състояния на унес но не и на истински сън. Сега тук на топло, магията на сънищата хвърли своето одеяло върху мен. Нуждата отдавна си искаше своето. Просто досега явно не уцелвах момента и мястото.

     Когато се събудих, малко сънен, малко по-бавен, но все пак сякаш вече по навик, някак автоматично станах и се метнах на колелото. Шосето на метри от мен ме зовеше. Денят напреднал леко ме очакваше. Градусите се бяха покачили, но все още хладина изпълваше въздуха. Отпочинал и презаредил сили отново бях на път. Нещата изглеждаха почти перфектно. С нетърпение се впуснах в поредното приключение. И точно когато всичко сякаш нямаше как да стане по-добре, реши че е време да стане по-зле. Не знам по кой от законите на гадостта, но под гъза ми нещо привлече вниманието ми. Макар че се спусках по инерция байка не вървеше като хората. Не ми се искаше да повярвам за какво става дума, но като слязох от него и погледнах, установих с ужас че едната от гумите е спаднала. Задната. Погледнах я, после стиснах с пръсти сякаш невярвайки на очите си. Положението никак не ми харесваше. Едно много лошо начало на този ден. След освежаващата дрямка сега това. Нямаше какво да правя. Лошото е че бях свикнал да се придвижвам по-бързо особено по нанадолнище. Сега ако остана пак пеша пътят до морето щеше ми се види бая по-дълъг. Разбира се до последно оставаше надеждата че не спукана а е само спаднала. Странно, преди да се излегна и нямаше нищо. Започвах да изпадам във филмови ситуации в които някой докато спя се е промъкнал и я е спукал умишлено. Въпросите бяха безкрай, но логиката накрая си каза своето и излезе със собствена теория по въпроса. Най-вероятно докато съм взел колелото на бабуната при мен, за да го гушна против крадци, някой бодил е спукал гумата. Не виждах по логично обяснение тогава. Просто приемах фактите, градях нова стратегия и продължавах. Друго не ми оставаше. Естеството на мисията беше такова, че каквото и да се случеше трябваше да продължа докато стигна до края. За отказване и мисъл не ми минаваше през акъла.

      Вървях и бутах наранения ми железен кон мислейки за станалото. Пак започна да ми прави впечатление как колите профучаваха покрай мене. Отново бях станал много бавен. Дори и по нанадолно не вървеше като хората. Неприятно е като знаеш как хубаво върви по принцип и направиш съпоставката. И този гаден влачещ се звук. Съдбата каза тежката си дума. Поредната трудност, препятствие. Сякаш непрекъснатия проблем с водата и храната не ми стигаха.

     Продължавах леко унил, надявайки се скоро да стигна до бензиностанция и да напомпам гумата. Ако не друго, поне със сигурност да знам спукана ли е или нещо е станало и само е спаднала. Надеждата умира последна. В момента байка повече ми пречеше отколкото да ми бъде от полза. В същото време минавах през много хубав район. Пътят продължаваше да се спуска към низината правейки множество завои. Отстрани раззеленили се дървета се редуваха тук там с някоя къща, а понякога и с няколко една до друга. Ако се спусках с колелото може би щях да профуча без да забележа. Ходейки обаче, не пропуснах натежалото от плод, голямо портокалово дърво.

Къщата се намираше в тясната част на широк десен завой. Имаше голяма дървена порта отпред, а отстрани телена мрежа. Оставих превозното си средство така че да не бие на очи от пътя и без много трудности прескочих. Винаги намирах начин да прескоча. Признавам си че дори изпитвах удоволствие от това. Също както на село децата ходят по градините и ядат череши на корем. Тръпката, много сходна емоционално имаше една малка разлика тук. Трябваше да го направя.

     Влязъл вътре стигнах до дървото и започнах бързо да бера. Напълних колкото можах да побера в джобовете и прескочих обратно. Хубава градина. Рядко се срещаха такива. Имаше доста насаждения вътре, но за съжаление само портокалите ставаха за ядене. За пореден път нямаше никакви хора. Продължавах да ги целя тези моменти.

Точно срещу къщата от другата страна на завоя имаше стръмен горист склон. Взех колелото и дърветата ме погълнаха. На десетина метра нагоре, провирайки се из храстите открих удобно местенце. Прохладно и спокойно, отвсякъде оградено от зеленина. Намерих къде да седна. Събух кецовете и чорапите за да ми подишат малко и краката. По цял ден с байка или пеша доста се запарваха. А и така раната също щеше да види малко свеж въздух. Все по-рядко се сещах напоследък за нея. Когато я погледнах изглеждаше наред. Болката също отшумяваше постепенно.

     Отмаряйки, започнах да си хапвам едно по едно от портокалчетата. Бяха малки, но много по-зрели от предишните киселажи, с които се мъчих в Мерида и в селото след нея. Тук, малко по на юг, слънцето ги огряваше повече или просто бяха по-ранен сорт. Много приличаха на мандарини. Важното е че се бях сдобил с поредната порция витамини. Какви ли не плодове си хапвах за да се подкрепям. Даже и праскови намерих в една градина. Не можех да се оплача. Оставаше да се сдобия отнякъде с найлонов плик, за да може да бера повече и да ми стигат за по-дълго време.

© Явор Бачев Всички права запазени

По действителен случай!

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??