4.02.2018 г., 9:45 ч.

Лепило и вълни (25) 

  Проза » Повести и романи
854 1 0
7 мин за четене

                ...катинари и храна

 

     Времето продължаваше да е приятно и топло, а на моменти направо горещо. За мен жегата обаче в същото време се явяваше и благодат. Когато силно ме напечеше слънцето или започвах да чувствам умора, просто отбивах в страни от пътя при първата подходяща сянка. Пейзажът продължаваше да е равнинен като преобладаваше спускането. Напълно нормално при положение че приближавах морето. Навлизах в крайморската низина. Често около пътя имаше дървета, но в по-далечен план преобладаваха обширните поля. Поля, изпечени и изгорени от жегата на места. Минавайки през тях, достигнах до поредното село състоящо се от невисоки къщи, разположени предимно около пътя.

 

„ Влязох в бар, пих вода. Имаше някакви с катинарчета

дето ме гледаха особено.“

 

      Дори и за малко село около пътя си имаше бордюр и зад него тротоар с плочки. Въпреки че се бях напил хубаво от кладенеца, в тая жега с това мое непрекъснато каране на колело, отново бях жаден. Ако не намерех начин да пия вода тук,то трябваше да карам жаден чак до следващото населено място. Това не изглеждаше никак добър вариант, тъй като нямах представа след колко километра е то. Чешмичка за жалост не видях. Чак към края на селцето попаднах на заведение. Нямаше как. И на мен не ми се искаше много, но трябваше, повтарям трябваше да вляза вътре и да си поискам чаша от жизнено необходимата течност.

    Слязох от колелото и го качих на бордюра. Подпрях го на бетонния стълб за уличното осветление. Насочих се към кафенето, както на пръв поглед го бях преценил. Когато отворих вратата и влязох, се озовах в малък, но много истински бар. Всъщност освен барплота и столовете пред него нямаше друго. Друго като маси. На високите столове бяха насядали клиенти които общуваха със стоящите такива до тях. Поради малките си размери това заведение направо изглеждаше препълнено.

     Приближих се към бара и с вече обиграни движения си поисках вода. Докато човека ми пълнеше чашата пуснах по един поглед на останалите. Повечето бяха млади хора и почти всички с катинари около устните. Явно бях уцелил място с постоянна клиентела, в който всеки непознат не е добре дошъл. В момента докато си чаках чашата с водата изпитвах този поглед върху себе си. Истински се зарадвах когато барманът я сложи върху барплота. Изпих я набързо, благодарих, както винаги бях учтив, дори и на такива места и тръгнах към изхода. Не знам въобразявах ли си, но имах чувството че ме гледат докато се отдалечавам. Затворих вратата с облекчение от външната страна. Приближих се до колелото и с нетърпение го взех от стълба. Известно време го бутах преди да го подкарам. Чудех им се на тия к'во ме зяпат. Никога не търсех проблемите и някак си, не знам дали затова, но и те ме избягваха. Тук, вътре в това заведение погледите не бяха от лошите. Сякаш ме гледаха с някакъв особен интерес. Дълго не намирах обяснение затова, но като се замисля сега, може би е защото и аз бях с катинарче. Тогава не се усетих, поради параноята от бягството ми и срещите ми със закона, но през времето на моето странстване и аз бях пуснал неволно катинар около устните ми, също като тях. Какво ли са си казали? Влиза някакъв в бара, пие една студена вода и излиза. Взима си колелото и след като известно време го бута, най-накрая слиза на пътното платно и тръгва нанякъде. Накъде ли? Истината е че и аз не знаех точно откъде ще мина. За мен важното си оставаше, къде ще стигна!

     Поради сравнително лекия наклон в моя полза напредвах сравнително бързо. От време на време пак си правех леки почивки. Спомням си как се излежавах на сянка под едни джанки току до пътя. Бях наближил по-голям град. Кадис? Може би, не знаех още, но въпреки това бях леко превъзбуден от факта, че може и да е той. От лявата ми страна се появиха сгради които бяха част от предградията му. Вниманието ми привлече ниска постройка. Пресякох платното и се озовах на черен път който се падаше пряка на главния. След няколко метра стигнах до широко отворения портал на сградата. Пред нея имаше асфалтиран паркинг по който вече стъпвах. На него в очакване стояха няколко коли и микробус. Отвсякъде беше заградено с ограда от солидна, здрава телена мрежа, паралелно с плътна растителност, състояща се от преплели се храсти и дървета. Местата за автомобилите бяха разграфени прецизно. За миг се почувствах сякаш отивам към малка поликлиника. Едноетажна, с много прозорци. Главния вход се падаше по средата. По стълбище залепено странично за постройката се стигаше до входната врата. Изкачих малкото стъпала, влязох вътре и се озовах срещу голяма мивка. Въздържах се, засега, от задоволяването на водните си нужди, за да разгледам наоколо. Свих наляво и се озовах в няколко офиса. Влязох в единия и започнах да сканирам, но без да пипам нещата върху бюрото. Фокусирах се върху ключовете от кола или може би и от микробуса. Докато ги гледах замислено, се появи една работничка облечена в престилка и нещо ми каза. Предположих че ме пита какво искам и затова вече по навик бързо и отговорих че ми се пие вода. Върнахме се отново до голямата мивка. Не знам точно как, но явно съм си поискал и храна, при което жената ми даде знак да изчакам навън. Седнах на стълбите и зачаках. Колелото пък чакаше мен, легнало на асфалта. Слънцето вече минало зенита си се отправяше към другата част на земното кълбо. На заден фон се чуваха преминаващите по шосето превозни средства. Замислих се. Какво ли щяха да ми дадат? Може би поредното разрязано хлебче с пълнеж. Искрено се надявах да е така. От последният път когато бях ял сандвич, бяха минали два дни. А за последно вкусих хляб от хлебопекарницата във високопланинското селце, преди ден и половина. През всичкото това време бях ходил предимно пеша, като изключим возенето на стоп, колелото което взех тази сутрин и кратката афера с пикапа на автомагистралата. Соленки, сладки, кайсии и вода. Менюто ми за последните 24 часа. Сигурно хората подложени на силно диета ядяха доста повече от това, а относно километрите които навъртах за ден направо ги биех отвсякъде. Разбира се като изключим най-упоритите от тях.

     Любопитството ми относно това което щях да получа отстъпваше на надеждата че то ще е нещо доста хранително. Но когато жената се появи и видях какво ми носи, то надмина всичките ми очаквания. В една голяма чиния ми бяха приготвили сандвич, до него кекс нарязан на филийки, банан и кутийка кока кола! Кой знае какъв поглед е видяла тази жена. Сигурно съм изглеждал сякаш никога не съм виждал толкова много ядене, което всъщност за последните шест дни важеше с пълна сила. Най-големият ми хранителен удар за цялото бягство. Досега не бях получавал толкова храна даром. И това се дължеше не само на шанса, но и на постоянството и упоритостта с която пробвах почти навсякъде където интуицията ми подскажеше. И ето че така се бях озовал в кухнята на нещо като кетъринг фирма. Място където се готвеха целодневно какви ли не гозби и с бусовете се караха към града.  Продължавах от време на време да удрям кьоравото както се казва. Сякаш инстинктът ми за оцеляване на подсъзнателно ниво ме водеше към такива места. Късметът ми работеше главно през деня и напълно закономерно. Всичките тези хора от които получих по нещо, нямаше как да ги срещна през нощта.

Какво ли си е помислила жената в престилката за мен? Затова от къде идвам и накъде отивам. Кой съм аз и какво правя тук с това колело и без да знам езика. Сигурно майчиният инстинкт е проговорил в нея и е решила да ме нахрани добре. И честно казано – успя. След толкова лишения през този ден, преминал в постоянен преход, този късен обяд ми дойде като манна небесна. Голямата награда за моето старание.

     Докато унищожавах съдържанието на чинията, настанил се удобно на стъпалата, видях как една патрулка отби от шосето и мина бавно покрай отворения портал. За миг ми се стори че намалява и си помислих че ще спре, но в следващия такъв тя постепенно се скри зад растителността около оградата. Тогава се почувствах сигурно тук вътре. Макар и като куче, седнал на стълбите отвън пред сградата, имах усещането че съм си у дома. Скоро не бях изпитвал такова чувство. Доволно отпих поредната глътка кола и притиснах към небцето си хилядите малки мехурчета чак докато спра да ги усещам. Преглътнах замислено гледайки в невидима точка.

© Явор Бачев Всички права запазени

По действителен случай.

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??