Събудих се по обед. Цялото тяло ме болеше. Главата ми пулсира като съдрана сърдечна клапа. Ровя в аптечката и намирам само аспирин. Гълтам два на първо време. Замаян съм. Пускам душа да шурти над главата ми и след студената струя съм по в час. Сега гладът се обажда. Ще изляза да взема нещо за закуска. Но първо грабвам бинокъла. Гледам, че пред къщата на Калвин има раздвижване. Няколко готини коли са се спрели отпред. Слизат хора от тях и влизат в къщата. Дядката е умрял, сто на сто…
       Набирам Ирен и тя вдига.
            -Аз съм -казвам и. Едва запазих самообладание да не и се разкрещя.
            -Здрасти.
            -Всичко приключи. Трябва да се разплатим.
     Докато кажа това и Ирен затвори телефона.
          Еее, сега вече ще я мачкам… Какво си мисли…Че ще ме прецака за втори път ли? Ей сега ще видим…
           Хуквам и излизам от апартамента. Вземам закуска, вестник и пия кафе на крак. Наблизо има много магазини. Влизам и купувам черен костюм и обувки…нали ще ходя на погребение.  Прибирам се в квартирата и разгръщам вестника. На последната страница се мъдри съобщението за погребението на Леон Калвин за днес в еврейските гробищен парк Езуем .
   Има и съобщение, че вдовицата на Леон Калвин е изчезнала и неоткриваема към момента…Гледам като попарен. Толкова бързо и я търсят вече? 
         Заредиха се събития…Днес ще е погребението … след  два часа.
          Изтупвам се добре в костюма. Изкарвам колата си и отивам да я почистят на автомивка. Докато я мият отвън, а после и отвътре чакам и пия кафе в барчето. Дадох  добър бакшиш и им казах  колата да блесне, да не икономисват препаратите. За час свършиха. Колата ми е като чисто нова, ухае прекрасно, поглеждам багажника – идеално почистен, да не повярва човек, че возих трупа на Олга…
        После  поемам към гробищата с колата. Спирам настрани от еврейския дом на покойника. Грабвам бинокъла и се озъртам. Има още четвърт час. Времето се изниза и се появиха колите. Една след друга се струпаха и паркираха чинно под дърветата. Наизлязаха мъже и жени, облечени в черни дрехи. Виждаха се и двама равина с черни бомбета и виснали къдрици  от страни до скулите им. Заприличаха ми на черни гарвани.
 Всички влизат в къщата на покойника. Оглеждам се още. От една черна лимузина слиза Ирен. Прекрасно изглежда в черна рокля, черна капела, черни ръкавици  до лакътя и черни очила. Много стилно. Ирен тръгва и тя към къщата на покойника. Държи в ръка бяла камелия. Слизам и бързам след нея. Промушвам се между хората и я стигам. Тя се спира тук – там, прегръщат я, потупват я…дават и кураж. Стигам до гърба и и прошепвам до ухото:
                 - Моите съболезнования, мис Калвин…
     Ирен се гипсира. Не смее да гъкне. Не смее да се обърне назад. Не смее да ме погледне. Виждам, че се е изненадала и стои като гръмната.
          После се осъзнава и тръгва към равините. Не я изпускам от поглед. Пеят псалми и четат заупокойни молитви  близо час. Процесията тръгва към гробището и се влачи бавно. Погребаха Леон Калвин. Хората се обърнаха да си вървят. Най-близките, в това число и аз се отправихме към дома на Калвин.  Най-нахално се качих в колата при Ирен и седнах до нея на задната седалка. Тя мълчеше. Не виждах очите и, но по бузите имаше сълзи. За момент ми стана  мъчно като я гледах изплашена и тъжна, като някое малко крехко птиче… Но бързо отхвърлих тази мисъл на съжаление като си спомних на какво е способна…
       Влязохме в огромния хол на къщата. Като гледам поне сто човека се събраха. На дълги маси имаше напитки и храна. Ирен приемаше пак прегръдки, ръкостискания, целувки… Аз я гледах под черните си очила и не я изпусках от очи. По едно време Ирен излезе от хола и аз след нея…Стиснах я за рамото още в коридора. Тя се извърна и ми каза:
-    Ще ти платя, но сега не е моментът.  И защо се домъкна тук? Ум имаш ли…не трябва да ни виждат…Довечера в бара на Трето авеню . В девет. Моля те, не прави циркове днес…

-    Ок. На стриптийз бар ли?Ще бъда там. Погрижи се да не закъсняваш. И да носиш в раничката парите…хм… хм  … Мъжът, който изпрати да ми пази гърба…страхувам се, че няма да го видиш повече…И …Ирен бъди точна, за да не последваш Олга и мъжа…хи… хи … - и се изсмях презрително.

         Ирен се вцепени при последното ми изречение. Стисна устни. Беше без очила и видях очите и - празни и уплашени, а лицето и пребледня като бяло платно. Гледах я. Едва се държеше да не рухне на земята…
             Врътнах се и си тръгнах. Едно на нула за мен. Или две на нула, ако броим и мъжа. За Олга…не си пиша точка…
……………………………………………………….
          Този глупак… Да се появи най- нахално в къщата ми пред всички…Хората го видяха, дано не го запомни някой в суматохата…Нали издирват Олга…И  Сами…пречукал е Сами…
          Ирен влезе в банята, врътна ключа и се стовари на земята. Хълцаше и от очите и потекоха горчиви сълзи. Не вярваше, че този може да убие Сами. Как ли е станало? Не и го побираше умът…Няма повече да види Сами…възможно ли е? А…бебето растеше в корема и…беше решила да го зарадва с новината…
           Поседя, поплака, но трябваше да става и отиде при хората… пооправи си грима, стисна ядно устни и излезе.
           Еха, вече този …ще си намери майстора...Убил  е  бащата на нероденото ми бебе…
          Беше побесняла. Горчеше и още в устата, но стискаше ръце в юмруци… Трябва да го прилъже нещо…ще измисли до довечера…
          Сега е време да свърши с приема и да  чака да се разкарат опечалените приятели на баща и.
……………………………………………………………….
                Прибрах се в квартирата, купих си преди това храна ,плодове, кола и взех бинокъла. Измих старателно ножа… Подготвих се за дълго зяпане…Нямаше да изпусна къщата от поглед до девет часа. Тогава ще тръгна след кучката като излезе…

  Никога не съм бил толкова уверен в себе си. Сега вече разбрах как ще играя в тази игра.

       Ще си взема парите, а може да пробвам да я изнудя за още...ще получи тлъсто наследство, бълха я ухапала, да пусне още ...няма къде да иде, в ръцете ми е...После ще си живея живота...някъде по-надалече...с мацки, слънце, плажове...Ееее ,Ник, успя приятелю...на финала си...

             Става ми спокойно и хубаво от тези мисли...

                     Да, на финала съм...лесни пари...ха-ха...еееее, малко бой ядох...но за сто бона...
             Наблюдавам прозорците на къщата с бинокъла. Виждам тълпата, че е още в хола. След час- два  започнаха да си вървят, излизат и се мятат по колите. Вече всички заминаха. До срещата в бара има два часа. Но продължавам да гледам, за да не изпусна Ирен. Може да изчезне, та иди я гони после…Трия си очите, че ме заболяха от взиране. Стана осем и половина, когато излязох навън и паркирах близо до къщата. Пак стоя и чакам принцесата да излезе. След малко тя наистина излезе. Носеше същата раница, когато се запознахме и от която ми даде  50 бона.  Облякла се е в дънки и шарена блуза, нахлупила шапка и тъмни очила. Хубавите и коси са скрити под шапката. Много хипарско изглежда. Ирен почака малко и едно такси спря до нея, тя се метна вътре, а аз след таксито карам най-нахално. Без да се крия, нека ме види, че съм зад гърба и. Разкарваме се из града и стигаме до уреченото място, т.е. стриптийз клуба. Таксито спира и Ирен изхвърчава от него. Аз се понасям след нея. Хващам я нежно за рамото и тя се извръща към мен:
-    Ооооо, Ник! Привет!- казва го сякаш не сме се виждали от сто години.

-    Привет- мънкам аз.

-    Дай да седнем да пием по едно. Всичко е наред-казва Ирен и очите и шарят към раницата и.

-    Ок. Нали не си решила да правиш глупости?-казвам тихо.

-    Спокойно, Ник. Няма.

                 Сядаме на маса в ъгъла, далече от любопитни погледи. В бара е вече гъмжило, особено масите около пилона. Ние сме навътре, сумрачно е и никой няма да ни обърне внимание. Аз съм на тръни. Нервно ми е, докато получа парите си. Идва сервитьорката  и Ирен поръчва бири и бургери за двамата. Явно е много гладна, щото дъвче бързо. Аз също бях огладнял и заядох. Помоли ме да взема от съседната маса кетчупа и горчицата, аз станах да ги взема, но мятах едно око да не изчезне Ирен. Пихме бира като най-добри приятелчета. После поръчахме по още една. Не говорехме. Слушахме музиката, а тя дънеше доста силно. По едно време Ирен ми каза:
-    Хайде, Ник, да плащам сметката си – и пак посочи раницата.
             Станах, оставих на масата пари за сметката ни и тръгнах  след Ирен. Нещо ми стана, малко ми омаляха краката. Догади ми се, вътрешностите ми се бунтуваха. Мислех, че съм ял нещо развалено през деня. Едва ли е от двете бири. Вървях плътно зад нея. До паркинга, където си оставих колата да има десетина метра, а аз взех да подгъвам крака. Местех си краката с усилие. Хванах Ирен през рамената и се опрях на нея. Тя ме прегърна през кръста и закрачихме бавно към колата ми. Спряхме  и Ирен ми взе ключът от джоба и я отвори. Аз гледах и вървях с нея  като на кино. Нещо ми става…Мозъкът ми зацикли и не ми идва никаква читава мисъл…Главата ми се замая, очите ми се затваряха, заспивам, езикът ми се разду и запълни цялата ми уста. Започнах да се вцепенявам и потънах в  една тъмна бездна…

…………………………………..
           Докато го пратих да вземе кетчупа и горчицата от другата маса посолих бургера му... Е, не със сол, естествено…                            Извадих солницата, която носех в джоба ми бързо. Ник не видя нищо подозрително, защото в това време надигнах менюто и то закриваше бургерите, пък и беше доста тъмно... като за стриптийз бар, само сцената свети с пилона…Пито-платено…ще си го получи …ха…хаа…
      Тръгнахме към паркинга и той вече се олюляваше. Прегърнах го през кръста, за да не се строполи преди да влезем в колата му. Бръкнах в джоба му и извадих ключовете. Вкарах го в колата и той беше почти припаднал. Извадих си ръкавиците от раницата и подкарах колата му. Натиснах педала яко, вълнувах се…планът ми беше почти на финала.
         Ще го изхвърля в океана и финито…Ник. 
        Карам и ми става леко на душата, отмъщение драги… и ми идва дори да пея…Намалявам скоростта и спирам до крайбрежната алея. Оглеждам наоколо. Тук е забранено за коли, но на кой ли му пука…потеглям  с колата към кея. Има лампи по моста, но те самотно блещукат…Оглеждам пейзажа. Няма никой. Идеално е. Почти полунощ. Спирам. Изкарвам си раницата навън, бърша с кърпа волана, дръжките, всичко да което съм се докосвала , вадя ключовете на колата, бърша ги…за да не останат отпечатъци…май после сложих ръкавиците, но да съм спокойна за всеки случай …Пребърках го и извадих документите му и телефона ,който му дадох до си говорим. Вече няма да му трябват, за където се е запътил…
               После без повече колебания включвам на скорост и скачам от колата… Гледам как тя продължава по кея и излетява от моста…Колата цамбурва в океана и елегантно изчезва във високите вълни…прелестно е…
        Преминавам на втори вариант.  Тръгвам по крайбрежната алея и свивам по главната улица. Издърпвам картата, разглобявам телефона, махам батерията и ги изхвърлям в различни контейнери по улицата. Също и документите на Ник.Вземем едно такси  и звъня на адвоката си Алан Велщайн, сладурът, с който от време на време мачкаме чаршафите. Алан е луд по мен, сега е момента да го видя какво ще стори.
                             -Алан, много съм огорчена от смъртта на татко. Може ли да дойда при теб… да поговорим…а  мисля да попътувам малко из Европа, докато оправиш наследството…
                               -Ок, Ирен. Идвай, чакам те …слънце… винаги си добре дошла, нали знаеш…
                 Таксито летеше нататък. Алан ме чака. Всичко върви по мед и масло. Вторият вариант… Една мисъл, като досадна муха кръжи в главата ми:
                                        Чао…Ник…бяха лесни пари за изкарване, но не за глупак като тебе…

                                  Край……….