Лест Кол ООД

     Кооперацията беше стара и неугледна. Олющената й мазилка контрастираше с околните лъскави фасади от алуминий и стъкло. Беше изживяла времето си и беше въпрос на време, кога щеше да отстъпи терена на някое ново кокетно блокче или модерна бизнессграда. Стара София сменяше облика си...

   Дойчинов въздъхна и се спря до звънците. Всъщност бяха само три звънеца - двата с изписани на месингови табелки фамилии, а срещу най-горния беше залепена избеляла от времето картонена визитка, на която пишеше Last call* Ltd. Търсеше точно тази фирма. Тъкмо щеше да натисне звънеца, когато видя, че входната врата е открехната. Бутна я и пое по вмирисаното на отколешни манджи дървено стълбище. Поколеба се, дали да не се откаже от цялото това начинание, но любопитството му го човъркаше и реши да стигне до края.

   Беше попаднал на адреса случайно в интернет. Рекламен банер го беше изпратил в сайта на фирмата, където разбра за предлаганите услуги. За пръв път виждаше такива услуги. Кратко и ясно беше обяснено как фирмата се грижи след смъртта на клиентите си, била тя очаквана или не, да извести за въпросната кончина по-далечните познати на клиента си, с които приживе той е имал контакти в глобалната мрежа. Близките очевидно щяха вече да са разбрали по други пътища. За пример се даваха задръстени с годините пощи, които се пълнят, но никой не отваря; прекъснати познанства в интернет, прекъснати разговори - все неща, които някой може би не искаше да остави незавършени... Last call Ltd  научаваше за смъртта по дискретен начин - веднъж на няколко седмици звънеше по телефона на клиента и ако той вдигнеше, значи всичко беше наред. Тогава от фирмата се извиняваха, че е грешка и той въобще не научаваше кой се обажда. А ако три пъти не вдигнеше телефона си, следваше официална проверка дали клиентът е жив. В случай на смърт се задействаше официална процедура по отваряне на сейф, в който се пазеха е-mail-и на починалия, пароли, адреси на интернетпознати и допълнителни указания... Беше просто интересно, но Дойчинов тъкмо си мислеше „Да, да, ще им оставя паролата си, ама друг път!", когато вида препратката „Други услуги". В нея имаше едно кратко изречение - „Дискретни услуги, свързани с описаните по-горе". Любопитството му го накара да напише e-mail, отговориха му с покана за среща и ето го на вмирисаното стълбище към офиса на фирмата...

   Беше стигнал до последния етаж, вратата на апартамента беше широко отворена. Дойчинов влезе. В дъното на коридора видя друга отворена врата. Насочи се към нея. Попадна в неголяма стая, очевидно била някога библиотека, а сега - офис. Всички стени, без тази с прозореца, бяха заети с шкафове до тавана, пълни със стари, подвързани с кожа, книги. В средата на стаята стоеше старомодно резбовано бюро, с безразборно пръснати по него картонени папки и листове. Стар монитор беше единственият предмет от века на интернет, който стоеше в единия ъгъл на бюрото и не се връзваше с цялата обстановка. Два струговани дървени стола с кожена тапицерия допълваха обзавеждането. Дойчинов тъкмо се колебаеше дали да не седне на единия, когато чу зад гърба си стъпки, последвани от ведър глас:

   - Заповядайте! Сядайте, сядайте - едно пъргаво беловласо старче носеше поднос с чайник и две празни чаши - видях Ви долу по монитора как се колебаете да натиснете нашия звънец и отидох да донеса чая. Ще пиете чай, нали?

   Дойчинов гледаше озадачено. Персоналът на фирмата определено не се връзваше с представите му за работещите в сферата на новите технологии. Все пак допусна, че може да е объркал етажа.

   - Това ли е офисът на Лест Кол ООД?

   - Това е, разбира се! Сериозна фирма за сериозни клиенти! - старчето беше толкова въодушевен, сякаш самият  Бил Гейтс беше влязъл в кантората - Но, моля Ви, сядайте! Ето сега ще разсипем и чая...

   Дойчинов прие неохотно поканата, наблюдавайки как с отривисто движение, неприсъщо за годините му, домакинът раздели чая в двете големи порцеланови чаши.

   - Готово. Сега ще пием чай, а после Вие ще ми разкажете какво Ви води насам. По време на чай не се говори за работа! Пардон, забравих да се представя! Ех, тези години! Оказват влияние... - старчето скочи от стола, по войнишки удари пети и кимна с глава - Александър Матвеич Бендеренко. Наричайте ме Матвеич, повечето клиенти ме наричат така. Гордея се с белогвардейския си произход!

   - Аз съм... ъ-ъ... Иван Иванов - Дойчинов сведе поглед, ядосвайки се, че нищо по-свястно не му дойде на устата.

   - Чудесно! Приятно ми е! - Матвеич кимна отново, седна на крайчеца на стола си, стисна с две ръце чашата си, отпи голяма глътка и примляска от удоволствие.

   Последваха минута-две в мълчание, през които домакинът шумно отпиваше от чая си, а гостенинът му неловко докосваше с устни чашата си, колкото да не обиди старчето. Когато церемонията по пиенето на чая приключи, Матвеич се обърна към госта си:

   - Е, млади приятелю, слушам Ви. Какво Ви води насам?

   - „Млади приятелю"!... Чак пък млад! Отдавна прехвърлих четиридесетте. Но все пак - благодаря! Видях обявата Ви. Заинтригува ме онова „Дискретни услуги, свързани с описаните...". Какво разбирате под „дискретни услуги"?

   - Всичко, което не е забранено изрично от закона, но е на ръба на закона. Всичко, за което клиентът си мечтае, но го е срам или страх да произнесе на глас. Всичко, което държи фирмата ни на този пазар вече... осемдесет и две години. Разбира се с известни прекъсвания. А Вие, млади приятелю, Вие какво разбирате под „дискретни услуги"? - Матвеич го гледаше изпитателно с дълбоките си сини очи.

   - Същото, същото... - гласът на Дойчинов беше пресипнал и не звучеше никак убедително - Осемдесет и две години!... Искате да кажете...

   - 1925-та. - старчето го прекъсна, продължавайки да се взира в очите му - Година, в която твърде много дискретни събития са се случили. И всички те не са противоречали на закона. На Закона за Защита на Държавата. И други писани и неписани закони... Впрочем тогава аз още не съм бил роден. Но са ми разказвали, че е имало хора, решени да не допуснат да се повторят събитията от Русия. И макар емигранти, тези хора по дискретен начин са се намесили в историята на страната. После, когато събитията отшумели, решили да започнат самостоятелен бизнес. Все пак били хора с опит, войници... Без цар и армия, но все пак с опит. А, повярвайте ми, конкуренцията в бизнеса била жестока. Македонистите тероризирали гражданството. Не е имало седмица без публична екзекуция... Но фирмата ни е успяла и ето, че е стигнала до наши дни...

   Дойчинов усети как косъмчетата по гърба му настръхват. Знаеше историята. Знаеше за стотиците безследно изчезнали след атентата в църквата „Св. Неделя" - повечето комунистически функционери, но също и неудобни интелигенти - цветът на нацията. Матвеич сякаш усети мислите на госта си и разпери ръце:

   - Разбира се, това е далеч в миналото. И Фолксваген са произвеждали бронирани коли през войната, но това не пречи сега пак да са на пазара. Във века на интернет се занимаваме с далеч по-прозаични неща.

   - А името на фирмата? Едва ли е от 25-та година?

   - Да, името е ново. Английско. Няма как - в крак с времето сме. Щяхте ли да дойдете, ако бяхте видели в името нещо, свързано с офицерите на Негово Императорско Височество Всеруския император?

   - Едва ли...

   - Ето, виждате ли? Хайде сега да започнем разговора отначало! Искате ли още чай?

   - Не, не! Благодаря!...

   - Та, какво казахте Ви води насам, господин Иванов?

   Дойчинов притвори очи, облегна се назад на облегалката на стола и въздъхна:

   - Не съм Иван Иванов. Името ми е Павел Дойчинов. На четиридесет и четири години съм. Разведен. Имам син, живее при бившата ми. Имам няколко фирми. Най-известната е „Падо", може да сте я чували. Строителство, инвестиране, финанси... Просперираща фирма. Една от водещите в бранша. Петстотин души работници, стотици построени апартаменти, няколко спечелени държавни поръчки. Нямам дългове, нямам политически ангажименти, нямам протекции... Разкарах и любовницата... Нямам и приятели... Познати много - звезди, манекенки, политици, но приятелите си отидоха, преди още да направя първия милион... Отначало нямах време за тях - работа, работа, работа... После отидох веднъж-дваж да ги видя с охраната, бяха ме емнали едни мутри... та уплаших ги значи... Решиха, че и аз съм станал мутра. После се виждахме пак, но не беше вече същото... И сега само работа и пак работа. Търси свободни парцели, тичай, моли се, бутай на когото трябва за разрешителни... Тичай, търси свестни помощници, персонал, работници... После търси клиенти за жилищата... и хайде отначало... Уморих се... Отделно от това се и страхувам. С рекета на мутрите се приключи, но сега всеки с малко повече пари е застрашен от отвличане. Страхувам се не само за себе си, но и за сина си... Та защо съм тук?... Искам да започна на чисто. Искам нов живот, нова самоличност. Пари имам достатъчно. Но не искам да съм Павел Дойчинов - бизнесмена. Искам да съм Иван Иванов - човек без ангажименти, без страхове, човек със семейство и приятели... Искам да живея в тази страна, в малък град, но да не се крия... Да мога да пътувам - тук и в чужбина, без да се озъртам за потенциални нападатели... Това търся...

   Настъпи неловко мълчание. Наруши го Матвеич. Беше спокоен и като че ли чутото не го изненада.

   - Определено сте попаднали на място, където можем да сбъднем мечтата Ви за нова самоличност. Ще имате ново име, ново лице, а Павел Дойчинов ще бъде погребан с почести и музика. Но всичко останало - семейство, приятели, зависи от Вас. Имайте предвид, че процедурата не е толкова проста... Ще трябва да минете през психолог. Парите не са всичко, от което се нуждаем. Искаме да сме сигурни, че решението е окончателно и че няма да размислите след време!...

   - Няма!

   - Не бързайте! Тук не става въпрос само за Вас. Става въпрос и за нашата фирма. Лест Кол ООД може да има само един клиент. И това може би сте Вие. След като цялата процедура по смяната на личността Ви приключи, този офис, тази фирма, екипът ще бъдат вече история. Дори и да ни търсите, няма да ни откриете. Просто ние ще намерим следващия подходящ наш клиент и ще го привлечем. Под ново име. На друго място. С друг екип...

   - Какво!?... Искате да кажете, че... вие сте ме...

   - Точно така - старчето се усмихна - Ние Ви търсихме и Ви открихме. После беше лесно да Ви насочим към нас. Да не мислите, че услугата, която предлагаме, е за всеки? Не, разбира се... А и всеки сам трябва да пожелае нов живот... А сега да обсъдим финансовите условия.

   Дойчинов не вярваше на ушите си. Той, който беше свикнал да движи нещата и да манипулира околните, сега самия беше манипулиран и доведен през куп отворени врати до този, изплувал от миналото, кабинет. Звучеше невероятно! Какво пък, манипулиран или не, мечтата му щеше да се сбъдне...

* * *

   Следващите няколко седмици преминаха в подготовка за смяната на самоличността. Дойчинов плати авансово цялата искана сума в брой, а тя не беше никак малка, дори и за него. Предаде я на Матвеич и след това повече не го видя. Вечер, след работа, пред офиса на Дойчинов го чакаше кола, която го откарваше в частната клиника на Лест Кол ООД. Направиха му пълни медицински изследвания. Започнаха с психопортрет и тестове, които той издържа и бе одобрен за програмата „На чисто". Последва пълна кръвна картина, множество снимки на тялото му - с белезите от всички рани, подробни снимки на зъбите, подробни снимки на костите, особено на счупената му преди двайсетина години китка. Успоредно с това пластични хирурзи направиха проект за новото му лице, което той одобри. Всичките лекари и сестри, които работеха с него, бяха с огромни тъмни очила, с пуснати над очите бретони, а някои от тях с перуки. Успоредно с медицинската подготовка прехвърли една част от спестяванията си в трезори, от които можеше да ги изтегли приносителят на ключа и на дванадесетцифров код. Друга част вложи в безименни ценни книжа, чиито дивиденти се изплащат на приносителя. Докато не получеше новото си лице, беше безмислено да се правят нови лични документи и поименни влогове... Разбира се, една немалка част остави в старата си сметка - все пак трябваше да остави нещо и на сина си...

   Един ден, беше привечер, му съобщиха, че са намерили подходящото тяло, което щеше да бъде аутопсирано и погребано вместо него - неговият дубльор. Успокоиха го, че човекът е починал в катастрофа - бездомник, който на ръст и години беше като него. От тук нататък трябваше да се действа бързо.  Подробностите бяха уговорени предварително, бяха ги повтаряли нееднократно. Напусна дома си без багаж, без телефон и без колата. Многократно провери дали не го следят, преди да се шмугне в един двор в центъра на града. Там го чакаше кола със затъмнени прозорци. Тя го откара на стотина километра от София - в една отдалечена самотна вила, която беше оборудвана в клиника за пластичната операция. В това време група чистачи буквално излизаха дома му, офиса и джипа му. Не остана нито косъмче, нито парченце кожа, които можеха да дадат материал за ДНК проба. После оставиха тук-таме фалшиви образци от дубльора. Друга група се вмъкна в кабинета на личния му зъболекар. Там картонът му беше подменен, включително и няколко снимки на зъбите му.

   Късно през нощта един шофьор на ТИР забеляза пламъците под моста на магистралата на Витиня. Видя и разкъсаната мантинела. Обади се бързо на полицията, но докато дойдат полицаите, докато слязат по стария път долу, от джипа на Дойчинов бяха останали само обгорели ламарини...

* * *

   Няколко седмици по-късно в дневната на вилата-клиника Иван Иванов удобно седеше на кожения диван и с интерес разглеждаше купчина снимки от погребението на Павел Дойчинов. На лицето си все още носеше лека превръзка, но лекарите бяха обещали, че до няколко дни ще я свалят и че ще види новото си лице в огледалото. На снимките изпъкваше масивен дъбов ковчег с месингови дръжки. Около него имаше доста познати лица. Иванов се взираше в лицето на бившата си съпруга, сълзите й приличаха на истински. Май все още го обичаше, въпреки че доста беше кръшкал и тя го знаеше... Насреща седеше Матвеич и шумно сърбаше чая си, не спирайки да говори.

   - Най-сетне всичко приключи, господин Иванов. Нещата малко се проточиха и погребението позакъсня... Но то е, защото имате... Пардон, защото загиналият имаше... влиятелни познати, така да се каже,  които все пак настояваха да се направи ДНК експертиза... Но тя категорично доказа, че загиналият е Павел Дойчинов. За съжаление следствието не можа да изясни за къде е бързал загиналият в онази нощ...

   - Е, всеки отнася в гроба си някои малки тайни...

   - Следователят беше доста амбициозен и напорист. Беше стигнал и до Лест Кол ООД. Май старателно беше преровил пощата на загиналия. Учудващо, бих казал. Разбира се, ние му показахме договора за разпращане на последните съобщения до познатите на загиналия. Неговите последни обаждания. Лест колс... - старчето се усмихна лукаво - сега разбирам колко сполучливо име на фирмата сме избрали...

   - Може би е така, но какво ще стане, ако това не са последните обаждания?  Ако някой хубав ден някой получи писмо от мъртвец... - Мъжът се взираше в жената на снимката - какво ще правите тогава с името на фирмата?

   - Аааа, изключено! Няма такава опасност. Няма!...

   Иван Иванов го погледна въпросително. Матвеич взе лъжичката за чай и почука с нея съсредоточено по порцелановата чаша. Вратата се отвори и в стаята влязоха двама намръщени здравеняци.

   - Какво става?... - Иванов-Дойчинов гледаше с недоумение.

   - Нека бъда ясен - Матвеич стана и се отдалечи на безопасно разстояние - Никой не знае, че сте жив. Вие вече сте мъртъв. Никой няма да Ви търси. Вие имате нещо, което ни трябва. - Старецът кимна към него и горилите застанаха от двете му страни -  Това са паролите от трезорите, където сте скрили парите и акциите. Ключовете са вече у нас. Може да прозвучи като клише, но ще го направим или по лесния, или по трудния начин. Имаме и серум на истината...

   - Но аз Ви платих! И то доста! - Дойчинов гледаше безпомощно.

   - Така е. И ние изпълнихме нашата част по договора до последната точка. Една осемдесет и две годишна фирма държи на думата си... Това, което става сега, няма нищо общо с договора ни. Това е друго...

   - А... какво ще стане с мен?!...

   - Хм. Може да прозвучи цинично, но един друг уморен от живота си бизнесмен чака двойник за собственото му погребение... - Матвеич се ухили с грозна усмивка - При нас нищо не се губи. Чудя се дали да не кръстя следващата ни фирма „Ефектът на доминото" ООД?... Ха-ха-хааа...

   Погледът на Дойчинов неволно се плъзна по снимките, на които на очи се набиваше масивен дъбов ковчег с месингови дръжки...

* * *

Last call* - последно обаждане (англ.)