16.06.2012 г., 16:35 ч.

Летни нощи и дни. Take1 

  Проза
532 0 0
3 мин за четене

Навън всичко беше смълчано. Чуваха се отминаващите звуци на далечни автомобили по булеварда. По него нямаше кестени. Като цяло в неговата София липсваха дървета, дори в парка. Беше сякаш преди столетия, когато отиваше да играе с баща си в близкото училище или да играе с децата на другите двойки на прехода около кварталната панелка. Последната не беше проблем. Той не я разбираше като такъв. Наистина, течеше, падаха тапети, дюшамета и всякакъв род сволоч, но за него беше място за живеене. Единственият здрав гръб, който това момче имаше.

Явор можеше да има хиляди приятели, но сигурността не беше едно от качествата, които те можеха да му дадат. Той ги обичаше, достатъчно, за да ги нарече приятели и да го вярва и недостатъчно да прави глупости с тях. Перфектната комбинация, която предизвика ядрена реакция в нищоправенето. А времето летеше. Беше на 20 години. Напорист и амбициозен. С  хиляди проблеми и негативи естествено. Не беше перфектният герой за чиклит. Беше прекалено емоционален, умееше да усеща, че повечето хора не са му нивото и когато те си придаваха важност той просто мълчеше. По неволя беше заобиколен от такива и трябваше да ги търпи. Прекалено дълго естествено. Всъшност, достатъчно, за да стане човек, който има проблеми да изразява гласно мнението си. Притесняваше се. Особено, когато усещаше, че е слаб, а това се случваше непрестанно.

Опитвайки се да вляза в ролята на разказвач трябва да пропусна хилядите щастливи моменти, което това момче имаше в живота си. И както много хора не оценяваше. Красотата, в своята чистота рядко става обект на авторово вдъхновение. В страданието, в мръсното, в секса и тинята имаше нещо демонично привлекателно, което кара хората като мен да описват тези истории. Не хубавите. Те нямат край, „дорде се спрат“.

В главата му имаше само хаотични спомени от отдавна за него отминали периоди на щастие и доверие. Баскетболният кош, каруцата на село, малкото кученце, което газеше в лука. В спомените той не намираше спасение, а облекчение от дневната си нужда да се почувства човек. А именно като се накара да страда. Имаше някаква черна романтика в тези картини, една носталгия по миналато, което беше напълно ерелеванта към настоящето. Баща му си беше заминал, баба му и дядо му също, но там историята беше от хубавите, тоест няма да я разказваме, кучето беше на преклонните 17 години. ПОстоянно нахлуваха нови спомени от стари и близки разочарования, от терасените вечери на откровенията, когато искаше да даде нещо на някого, но никога не се получаваше.

Явор се изкупляваше. Намираше спасение в носталгията. В нея имаше достатъчно доза романтика, дори за човек, когото се нуждаещо болезнено много от това.  Последна, дори и хронологично се появи тя.

 Никога нямаше да забрави тази усмивка. В същия момент, когато си го помисли си каза да не се зарича за подобни работи. Вече беше излъгал себе си няколко пъти. Това не променяше факта, че това, което тя излъчваше го караше да бъде щастлив и да се усмихва невралгично. Тя не вярваше в много неща. Отричаше болката и се беше научила да се пази от нея. Имаше толкова високи стени, че дори любовта трудно се качваше по тях, за да надникне. Може би само за него тази стена беше висока или не беше висока само за един, когато той с положителност не беше. Несеризоността започваше да прелива от това момиче. Умееше да не се интересува или поне да се прикрива какво мисли за хората. Или това беше поредният негов филм. Тя наистина си беше изкарала приятно с него и сега беше готова да се раздели срещу една доза по – малко мрънкане или интерес от негова страна. Тя обичаше живота, не него. Наистина и беше приятно, някои вечери писъците и будиха съседите. Най – смислените моменти  за него от твърде много време насам. Освен тези на терасата, чувайки звуците на отминаващи автомобили по булеварда без кестестени, където беше сам със себе си и най – вече – себе си.

© Сит Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??