1. Спомен от бъдещето

Омайно утро с аромат на новоизгряващо лято. Безконечно дълбоко море, в което се оглеждаше ранната мъглявина и се издигаше все нагоре към необхватния простор. Лек, прохладен бриз разклащаше клоните на заспалите дървета по брега на залива. Бисери от сутрешната роса полепнаха по мъхестата повърхност на листата и сребристите паяжини.

Ала всички те изглеждаха мимолетно в сравнение с празничната суматоха около наближаващото тържество. Преди три луни в околността бяха разпратени официални покани, изписани със златисто мастило и подпечатани с императорския печат.

Поводът бе завръщането на народни герои с благородническа кръв. Опазването на мира бе на почит, а не подклаждането на война, както се бе случило преди това. Огромна промяна настъпи за страна, свикнала да разрешава проблемите си чрез кървави преговори.

Николай и София, дясната ръка на императора; мошеници за провокаторите и чума за всички останали. Мразени и отричани бяха имената им, затова и старанието около бала беше излишно. За сега само един човек знаеше истината за тях – това направи деня непринуден, а гостите останаха слепи за малките знаци.

Оркестърът засвири и първата двойка се понесе по лазурния под. Масите бяха отрупани с храна, гирлянди и цветна хартия се спускаха от тавана. Всички играеха по сценарий, но виждаха прозрачните си изпълнения, през които изпъкваше измамата. Изкуствени маски и подправени чувства – картонените им копия вероятно щяха да са по-убедителни от тях самите.

Въздухът се раздвижи. Нещо истинско, неосквернено от скования маскарад, приближаваше. Висок, изискан, прекрасен – той прекрачи прага на балната зала с горда, непринудена стъпка. Закъснелият гост свали шлифера си, предоставяйки възможност на новосъздалата се публика да огледа смокинга му.

- Видяхте ли го?

- Невероятен е!

- Кой е той?

Злорада усмивка плъзна по лицето му, но очите му останаха спокойни. Наслаждаваше се на създалата се суматоха, но не проявяваше интерес към никоя. Беше готов да си тръгне, когато шептенето стана по-настоятелно, ала възрастен мустакат господин му препречи пътя.

- Здравей, Димитрий! – поздрави той и му стисна силно ръката.

- Генерале – замаян от болка и изненада простена момчето, като побърза да дръпне дланта си. – За мен е чест!

- Е, как ти се струва? – генералът имаше предвид дали си е заслужавала да го застави да присъства.

- Чудесно е. – излъга веднага Димитрий и потърси изхода с поглед. Съжаляваше много преди да свали костюма от закачалката. Напоследък действията му се противоречаха с логиката. Все повече се поддаваше на заповеди като безволев войник.

- Не може да бъде! Още ли си сам? Все си повтарям, че порочните девойки и дансинга са създадени заради теб. Използваш ги по един и същи начин – грациозно и бързо. – смушка го с лакът в ребрата старецът и се ухили дяволито. – Изневеряваш на принципите си.

- Не виждам подходяща. – престори се на заинтересован той, но само си търсеше повод да се махне по-скоро.

- Всяко момиче може да бъде твое, но ти си си създал изисквания.

- За какво са ми всички, след като и една ще ми е много? Красива, обаятелна, добронамерена….

- … Работлива и с характер. Да, да, чувал съм го и преди. Как обаче си се решил да търпиш момиче с характер?

- Стари приятелю, - и Димитрий го потупа съчувствено по рамото. Не искаше да признае, че всъщност на него момичетата се струваха досадна загуба на време. – подценяваш мен и възможностите ми. Един поглед е достатъчен.

Двамата се обърнаха към кокетките встрани от дансинга, чакащи реда си.

- Червената рокля и дълбокото деколте. Видя ли я? – момчето отпи глътка от подаденото му питие. – Тайна връзка с плешивия многознайко отсреща. Навярно и двамата са с уредени бракове. Синята дантела пък търси заможен донор, така де, съпруг, който да издържа нея и трите й незаконни деца. Ако се вгледаш, ще видиш, че ръбът на роклята е изцапан с каша.

- Както я караш с тоя детективски нюх, малко вероятно е някоя да се смили над теб. – засмя се гръмогласно генералът, при което шкембето му се разтресе като купа желе. – Или великодушно да те лиши от ергенлъка.

- Не си насилвай късмета! – почти обидено отвърна другия.

- Както сам си решиш. Оставям те за сега.

София и Николай поканиха гостите на масата, заедно с императорското семейство. Вдигнаха тост и вечерята започна .Зад всеки поканен стоеше по един личен келнер, който да се грижи за него. Нещата бяха сведени до там, че хората да имат възможност единствено за разговори.

До двамата таз вечерни герои имаше едно празно място, което предизвикваше тревога в очите им.

- Къде ли е Александра? – като всяка разтревожена майка повтаряше София.

- Каза, че ще дойде веднага, щом се преоблече. – бащата извърна поглед към вратата. Единственото им дете и най-голямото им съкровище, което задушаваха не толкова от любов и загриженост, колкото от чист егоизъм. Щом Александра е добре, всичко е наред. Тя бе часовникът, по който отмерваха настъпващата заплаха. Не й даваха свободна минута, без да я притиснат с престорената си всеотдайност. Така и не разбраха, че това, което притискаха към себе си, е трябвало да пуснат отдавна.

- Закъснява с цял час.

- Дано да има основателна причина за това.

През това време в другия край на двореца, където светлините бяха най-слаби и звуците от веселбата – приглушени, по ленени чаршафи, завързани един за друг, се катереше Александра. Пръстите й се бяха вкочанили от страх да не се изплъзне. Дори си беше обещала да не вечеря, преди да избяга. Планира го, но бе твърде отнесена и замечтана, та не забеляза кога бе успяла да изпразни купата със супа.

- Мама и татко ще не убият!

Изстена тя, докато със сетни сили се набираше на перваза. Търкулна се през прозореца и изохка – отдавна бе пораснала, за да върши същите щуротии. Издърпа светкавично чаршафите, преди патрула да я забележи, и ги натика под леглото. Започна да разкопчава трескаво униформата си за езда, когато рязко отвори гардероба със свободната си ръка и из натрупаните в общ куп рокли скочи златистокафяво кученце. Стовари се върху й и радостно прокара влажния си език по бузата й.

Тя не знаеше, но то винаги примираше от страх, когато тя бягаше от двореца. В следващия момент я задърпа умолително за крака.

- О, Жужу! Нямам време за игри! Трябва да отида на бала.

Кученцето заскимтя жално и наклони глава настрани – трик, чрез който си припечелваше лакомства, а понякога и порядъчна закуска.

- Знаеш, че не мога да устоя на този поглед! Ох, не трябва да си играя с теб! Ако разберат, че не съм готова, няма да ръфаме възглавници с теб доста дълго време. Хайде! Намери ми обувките!

Кученцето излая в одобрение и се втурна към килера. Александра прерови гардероба за прасковената си рокля – малко измачкана от палави лапички, но все така благоуханна на планински цветя. Тя обичаше този аромат. Само високо в планината тези цветя можеха да пият колкото могат от небето, да се къпят в недокоснати, първични слънчеви лъчи и да помета в себе си най-студените пориви на вятъра.

Преоблече се и застана пред стенното огледало. Махна шапката и разреса кестенявите си коси. Сплете тънка плитка и я завърши с копринена панделка. Кученцето пък дотича с обувките й в уста.

- Умното ми то! – възкликна момичето и разроши перчема на Жужу.

Той радостно завъртя опашка и излая. Александра се обу и се затича към вратата. Кученцето успя да се шмугне в тясната пролука, преди да я хлопне след себе си. Тя се спусна по парапета и се спря пред вратите на гостната. Опита се да се слее с прислугата, докато се прокрадне до мястото си, ала лакеите на баща й тържествено разтвориха вратите пред нея и тя смутено се озърна – всички гледаха право в нея. Пробва да пристъпи към родителите си като игнорира пороя от шушукания, който я шляпна през устата още от входа.

- Защо се забави толкова? – процеди през зъби Николай, без да сваля поглед от масата. Не искаше да позволи на някой нахалник да го свари разгневен. Палеше се лесно, твърде лесно, и то все за дреболии. Истински важните неща той омаловажаваше с надменно остроумие – затова бе духовно недорасъл. Интересуваше го единствено настоящето.

- Имах неотложен ангажимент. – столът на момичето скръцна и за сетен път смути спокойствието на присъстващите.

- Какво е това в косата ти? – едва се осмели да я погледне майка й.

- Ами…

- Слама? – и лицето на София се разкриви от отвращение, сякаш в ръцете си държеше ампула с отрова.

- Нали те предупредихме, че язденето не е за теб? – строго подхвърли баща й, без да я погледне. Яхнията в чинията му имаше нужда от повече внимание. Плуващите на повърхността сини залъци също.

- Но аз…

- Както и да е. – отсече майка  й.  – Ще решим това след празненството. Да сме благодарни, че поне си тук.

Императорът все чашата си и търпеливо изчака останалите да го последват.

- Искам да вдигна тост за семейство Сергееви, нашите герои. Разбира се, поздравявам дъщеря им с „добре дошла”. Радвам се, че се решихте да ни удостоите с присъствието си.

Тези думи накараха Александра да задържи дъха си и да си припомни колко пъти преди това бе пробвала да се задуши заради публично унижение. Ако зависеше от нея, щеше да избяга с коня си от двореца, както се бе опитвала много пъти. Но Вихър бе своенравен жребец. Не искаше да избяга с нея, най-малко пък й позволяваше сама да пробяга разстоянието до границата.

Искаше й се да се надигне срещу несправедливите набези. Същите тези, които се бореха срещу бунтовете и размириците, бяха тези, които ги предизвикваха. Но вътре в нея, дълбоко в същността й. Най-лошото бе, че тя нямаше как да го покаже. Беше длъжна да го преглътне, ако не от благоприличие, то от уважение към родителите си.

- Благодарен съм на дука и за това, че се оказа изключително способен професор. Браво, Николай! С ваша помощ развитието ни се ускори и сега сме много по-модернизирани.

Последваха аплодисменти и още наздравици. Димитрий бе седнал на няколко стола разстояние и с любопитство наблюдаваше новодошлата. Думите на императора останаха неясни за него, нито пък ответната реакция на момичето. Изглеждаше сякаш е получила плесница от всеки един присъстващ. Рамката на лявото й рамо се бе приплъзнала встрани – явно не бе успяла да закопчае правилно роклята си. Оказа се твърде угрижена, за да забележи този съблазнителен детайл.

- Виждам, че си си набелязал мишена. – подшушна генерала и фантазиите на Димитрий бяха секнати от раз.

- Моля?... – разхлаби папийонката си той, за да нахлуе обратно въздух. Пое си дълбоко дъх и се подпря на масата с лакът – вреден навик, от който така и не се отърва.

- Момичето,  дъщерята на дука и дукесата. – уточни старецът, когато въпросната Александра пробяга край тях в опит да усмири дивите пориви на Жужу. Кучето определено знаеше как да я вкара в още по-големи неприятности.

- Та кога смяташ да я поканиш на танц?

Димитрий не отвърна веднага. Представи си как би я заловил на първо лице, след това щеше да му мисли как да я накара да направи каквото и да е било.

- Ами виж… аз… Сигурен ли си?

- Напълно. - намигна весело генералът. – Танците отново започнаха.

Димитрий се изправи, леко възгордян, подпийнал и чувствително замаян, и бавно закрачи към Александра, докато репетираше мислено репликите си. Тъкмо бе стигнал до стола й, когато тя ненадейно изчезна. Възмущението на гостите го ориентира на къде е поела. Момчето глътна корема си и се провря сред насъбралите се зрители край дансинга. В момента, в който бе забелязал крайчеца на роклята й, тя изненадващо му връхлетя. Александра стовари крака си върху неговия с учудваща сила. Обърна се, за да му се извини, но потокът го погълна и тя се озова в гостната. Димитрий отчаяно въздъхна и се спусна повторно в навалицата, накуцвайки.

- Сякаш има тръни под роклята. – изкоментира той, още преди генералът злорадо да го разпита за подробности.

- Мислех, че обичаш такъв тип жени – трудни за улавяне.

- Вярвах, че ще се справя. Изглеждаше лесно.

- Пробвай се пак. Ако не стане,… ами то винаги става при теб.

Наказанието за Александра, след драматичната й поява и още по-драматичното преследване на разбеснелия се от радост Жужу, беше опашката на необвързаните. Или иначе казано – онази част от залата, която беше тук за бързи запознанства и изгоден брак. По-лошо от това да те насадят там, е да избягаш.

Момичето не престана да стиска зъби от притеснение – молеше се кандидатите да не изберат нея и правеше странни физиономии, за да ги откаже. Тъкмо се готвеше да се измъкне крадешком, когато нахална графиня я побутна отзад. Опита се да се отдръпне, но някой хвана ръката й.

- Един танц?

Първи впечатления: натруфено  конте с жълтеникава кожа, отвратителни мустачки, ужасни лимонени букли и змийски очи. Александра се зачуди как до сега не бе забелязала подобно чучело сред останалата паплач. Вярно, нямаше късмет и се препъваше в краката си, но този тук беше изпълзял от онова разклонение на ада, в което държаха тези единични случаи, от които дори дяволите премираха.

Още преди да намери точните думи, за да го постави на място, онзи я дръпна и двамата се включиха в танца. В това време Димитрий и генералът най-накрая се вредиха в по-предни места. Митя обичаше да наблюдава как другите се опитват да следват ритъма – танците бяха единственото, в което бе не просто сигурен, но подозрително самоуверен. Сякаш вътрешно се присмиваше на безнадеждните имитатори, които не бяха способни да вникнат във валса, да го почувства, да се слеят в едно – това не бе танц, а моментно изкуство. Гама от галантност, изисканост, благородство и финес. Всеки останал нагъл опит бе подигравка. Както къдрокосия досадник, който измъчваше дамата си и пречеше на останалите двойки в едно и също време.

Димитрий тъкмо щеше да сподели впечатленията си, когато разпозна в злополучната дама своята жертва.

- Виждаш ли я някъде? – огледа се генералът, въпреки че беше късоглед.

- Извини ме за секунда! – насила се усмихна той. Измъкна се навреме, за да не стане видно раздразнението му. Едва ли бе губил толкова време за други в целта си да я привлече. А сега някакъв си там кривокрак зализан майор го лишаваше и от последната му останала възможност.

Навъсен и еднакво разочарован, Димитрий се стрелна между танцовите двойки. Потупа приятелски майора по рамото и деликатно му поиска дамата, а другия също толкова деликатно му отказа. Онзи дори не можа да завърши самохвалната си физиономия, когато по гърба му плъзна ледено кубче, току-що откъснато от декоративния лебед на масата с питиетата.

Майорът се разшава и пусна Александра. Димитрий я пое на мига и при опита на съперника му да се върне, той подло го спъна.

- Приятно ли прекарвате празненството? – започна той, без дори да се представи.

- Да… Но тук всичко се променя толкова бързо. В единия миг танцувам със земноводно, а в следващия – съм спасена. – сподели мислите си тя, когато откри в кадифените му очи подходящ събеседник. Тази персона, стояща пред нея, излъчваше необикновена топлина, която дори най-изкусния актьор не бе способен да имитира.

- Искам да споделя нещо с вас. – лъчезарният образ на Димитрий придоби сериозност, която никак не му подхождаше, въпреки вродената  му мрачност. Тъмнината не бе част от сърцето му, а от чара – неустоими мистериозни черти, потайна усмивка – качествата на човек, заключил в себе си страшна тайна.

- Какво е то?

- Роклята ви е разкопчана.

- Моля? – туптенето на сърцето й бе попречило да чуе каквото и да е било.

- Ципът на роклята... – зашепна повторно той и повдигна състрадателно вежди.

- Бихте ли…?

- За останалите ще изглежда все едно го свалям.

Двамата излязоха от кръга танцуващи и бързо с вмъкнаха през първата врата.

- Много ви благодаря. – Александра започна да се изчервява, но ощипа скришом ръката си, за да се съвземе. Тази нейна непохватност винаги й носеше проблеми. А понякога и чаровни главоболия.

- Винаги на ваше разположение. – наперено отвърна Димитрий, след като се погрижи ципа да си дойде на мястото. – Защо не идвате по-отрано, за да се подготвите?

- За нещастие винаги улучвам неправилния момент.

- Какво толкова ви задържа?

- Яздя Вихър. Моят кон. – поясни Александра. – По цял ден съм с него. Беше подарък за рождения ми ден. От тогава сме неразделни… А вие как се озовахте на празненството?

- Без мен нямаше да има празненство. – той си падаше по загадките и не пропускаше момент да изтъкне това свое качество.

- Официален гост ли сте? Граф, херцог, дук, военен?

- Воин. – при последното той сниши тон.

- Воин? – необходимо е да се отбележи, че воините в империята са били почитани наравно с останалите благородници. Това била многоуважавана, почитана и изстрадана професия, чийто наследници са били рядкост, но пък ненадминати в занаята.

- Принадлежа към охраната на императора.

- Воин-пазител?

- Ш-шт! Това е тайна!

Двамата звънко се засмяха, осъзнавайки същевременно за какво си говорят и къде се намират. Не че в това имаше нещо изключително. Просто взаимно си бяха допаднали и се опитаха да го прикрият.

- Не се тревожете. – целуна ръката й Димитрий след известно колебание. – Истината за тайните ви срещи с коня ще останат в тази стая.

- Имате ли планове за вечерта?

- Вече ги изпълних.

- Мога ли да запитам какви са били?

- Да се срещна със специално момиче като вас. – всъщност Митя въобще не искаше да каже това, но се беше разсеял за миг и думите сами излязоха.

- Радвам се. – едва се усмихна тя, тъй като все още премисляше дали не я намира за откачено-специална или нещо още по-лошо. – Желаете ли да се върнем за по питие?

- Така да бъде.

Те отвориха вратите към балната зала. Танците все още бяха в разгара си. Същата бездушност натежаваше във въздуха, но напрегнато – като обтегната струна, която свири последния си умолителен звук, преди да се скъса.

- Трябва да тръгвам. – Александра пусна ръката му, на която до сега се облягаше. Стори й се, че и преди го е правила, но не заради родителите си, които я наблюдаваха отсреща. Като ли, че го бе правила, но не тя, а онези, другите преди нея, които понякога й се присънваха. Тя просто приличаше на тях.

- Ще се видим ли отново? – бавно отпусна лакътя си той, без да изпуска тъжните й очи от поглед. Имаше усещането, че в тях има нещо несигурно и повече няма да ги зърне. Не и по този начин.

- Разбира се!

Светлините в залата премигнаха несигурно, засияха по-силно и изведнъж всичко потъна в непрозрим мрак.