Лицето на самотата
Забърза се този свят, сякаш искаше да надбяга себе си!
Само селото на баба Мѝлица, все още непокътнато от времето, дремеше сгушено в подножието на една планина, като че ли бе изостанало в някой от миналите векове и не възнамеряваше да се връща в тази действителност. Баба Мѝлица живееше сама, бе овдовяла рано, но отгледа четирима сина, които сега се бяха разпилели по градовете и си имаха свой живот, ходеха да я видят два или три пъти в годината. Имаше и внуци, вече пораснали, но когато бяха малки, още дошла - недошла ваканцията, бързаха да си отидат на село.
През лятото дните минаваха неусетно, имаше голям двор с много овощни дръвчета, сееше малко царевица, малко тикви и по няколко лехи със зеленчуци, надвечер излизаше на дървената пейка пред дома си и ако минеше някой, се поразговаряха, но хората си имаха своите грижи и много бързо продължаваха по пътя си.
През зимата обаче животът се променяше осезаемо, особено вечер. Самотата, без да пита се промъкваше в стаята на бабичката и сядаше до печката мълчешком! Чуваха се само пукащите дърва и вятърът, който се заиграваше с комина.
Сега обаче беше пролет, наближаваше рожденият ден на баба Мѝлица, щеше да навърши осемдесет години и тя вярваше, че в домът и ще се съберат всички, или почти. Синове, снахи, внуци, дори и двама правнука имаше, които бе виждала само три - четири пъти, а те никак не бяха малки. Изпратиха ѝ няколко снимки, които хем я зарадваха, хем пък натъжиха.
Тази година така се случи, че няколко дни след рожденият ѝ ден щеше да е и великден, и нещо в старицата грейна.
"Няма как да не дойдат, ако не е за единия празник, то поне за другия ще намерят време!”
Разшета се жената, замеси погача, направи няколко ястия да има, та кой каквото харесва, това да яде, набра голям букет от лалета и го натопи в една стомна, дори торта направи с домашен крем и орехи: „Нека се радват децата, кога са яли те такава торта, то сега всичко има по магазините, ама баш като домашното, няма!” – ходеше из къщи и си разсъждаваше, понякога на глас, а усмивката не слизаше от лицето ѝ.
Мина рожденият ден, дойде великден, а от роднините нямаше никакъв хабер! След неделята дойде кмета и се провикна на портичката на баба Мѝлица.
– Влез, влез Мите, какво те води насам! – зачуди се бабичката.
– Писмо ти нося, няма да влизам, че бързам, ама викам да дойда, че сигурно някой от твоите хора се е сетил за теб, та да те зарадвам! – ухили се кмета, който изпълняваше почти всички длъжности в селото.
– Мите, влез де, поне едно парче торта да те почерпя!
Отво̀ри плика с треперещи ръце старата жена, извади красива картичка с цветя, обърна я и прочете:
„Честит рожден ден, бабо, и светли великденски празници!
Бъди ни жива и здрава още дълги години! Обичаме те!”
© Руми Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Доче, Мария, благодаря, че ви има, скъпи момичета! Прегръщам ви!
-
Болезнена истина за съвременните контакти между деца и родители, пресъздадена с лекота на изказа и със заразителна чувственост! Твоите разкази ни правят по-добри, знаеш ли, Руми?!
-
Тъжно, истинско, написано по завладяващ начин.
-
Коце, в селото на баба Милица няма покритие, иначе навярно щеше да е по-лесно! Благодаря ти за усмивката! 🙂
-
Руми защо не прекара на баба Милица един нет,че да не се главоболят с картичка ми един месенджър и айде.Стиска за гърлото разказа ти,поздрав Руми.
-
Благодаря ви, мили хора, вие също много ме развълнувахте със своите коментари! Темата е болезнена, но исках да отразя една действителност! Прекрасен ден желая на всички вас!
-
Красиво написано, но всъшност е много тъжно. Поздрави!
-
Толкова истинско и познато!!С майсторския си език ми напомняш....Всички,които са се разпиляли от родните места по градове и столицата,по празниците-лични или национални ,се връщаха,за да уважат родителите,а и да си отнесат после армагани/домашни пилета,сирене,зелнчуци,консерви.../И като наближаваха тези празници,съседите почваха да се питат"ше имате ли госке/диал.-гости/?/...И ако не,родителите се мъчеха да извинят младите колко са заети....А им беше мъчно ако те са предпочели морето....Трябва да си го преживял,за да знаеш как чака стария човек в самотата ,особено ако е останал един......Чудесно си го сътворила,Руми!!
-
Направо се разплаках! Това е жестоката истина! С една картичка да покажем любовта си! Много вълнуващ разказ! Поздравления!
-
Лесно се обича от разстояние. Особено по дежурен и формален начин. Хем си очистваш съвестта, хем не си мърдаш пръста. Както е казано - и вълкът сит и агнето цяло. За жалост случката с тази баба е отдавна ситуационна система. Прекрасно и вълнуващо описана от теб, Руми!
-
Сърце съкрушаващ разказ, Руми! Още с първото изречение уцелваш в десетката! Много истинска творба. Разплака ме. Това е жестоката действителност. Мисля, че такова творчество няма да се похаби , няма да остарее с годините , няма да избледнее никога. А ще звучи и пари в сърцето и мислите на читателите, за да напомня , къде се крие истинското , чистото, красивото и неувяхващото. Поздравявам те скъпа приятелко и те прегръщам с цялото си сърце!
-
Напълниха ми се очите, Руми!
-
Различни поколения, живот на различни скорости. Това е социалната принуда - тъжно е, но няма виновни.
-
Такава е днес обичта, само на листче хартия! Ще разберат какво е самота, когато и при тях пристигне!
-
Много силен разказ! Това е истинската литература - двадесетина реда, а после плачеш...
-
Е,все пак сетиха се...
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
