Лицето на самотата
Забърза се този свят, сякаш искаше да надбяга себе си!
Само селото на баба Мѝлица, все още непокътнато от времето, дремеше сгушено в подножието на една планина, като че ли бе изостанало в някой от миналите векове и не възнамеряваше да се връща в тази действителност. Баба Мѝлица живееше сама, бе овдовяла рано, но отгледа четирима сина, които сега се бяха разпилели по градовете и си имаха свой живот, ходеха да я видят два или три пъти в годината. Имаше и внуци, вече пораснали, но когато бяха малки, още дошла - недошла ваканцията, бързаха да си отидат на село.
През лятото дните минаваха неусетно, имаше голям двор с много овощни дръвчета, сееше малко царевица, малко тикви и по няколко лехи със зеленчуци, надвечер излизаше на дървената пейка пред дома си и ако минеше някой, се поразговаряха, но хората си имаха своите грижи и много бързо продължаваха по пътя си.
През зимата обаче животът се променяше осезаемо, особено вечер. Самотата, без да пита се промъкваше в стаята на бабичката и сядаше до печката мълчешком! Чуваха се само пукащите дърва и вятърът, който се заиграваше с комина.
Сега обаче беше пролет, наближаваше рожденият ден на баба Мѝлица, щеше да навърши осемдесет години и тя вярваше, че в домът и ще се съберат всички, или почти. Синове, снахи, внуци, дори и двама правнука имаше, които бе виждала само три - четири пъти, а те никак не бяха малки. Изпратиха ѝ няколко снимки, които хем я зарадваха, хем пък натъжиха.
Тази година така се случи, че няколко дни след рожденият ѝ ден щеше да е и великден, и нещо в старицата грейна.
"Няма как да не дойдат, ако не е за единия празник, то поне за другия ще намерят време!”
Разшета се жената, замеси погача, направи няколко ястия да има, та кой каквото харесва, това да яде, набра голям букет от лалета и го натопи в една стомна, дори торта направи с домашен крем и орехи: „Нека се радват децата, кога са яли те такава торта, то сега всичко има по магазините, ама баш като домашното, няма!” – ходеше из къщи и си разсъждаваше, понякога на глас, а усмивката не слизаше от лицето ѝ.
Мина рожденият ден, дойде великден, а от роднините нямаше никакъв хабер! След неделята дойде кмета и се провикна на портичката на баба Мѝлица.
– Влез, влез Мите, какво те води насам! – зачуди се бабичката.
– Писмо ти нося, няма да влизам, че бързам, ама викам да дойда, че сигурно някой от твоите хора се е сетил за теб, та да те зарадвам! – ухили се кмета, който изпълняваше почти всички длъжности в селото.
– Мите, влез де, поне едно парче торта да те почерпя!
Отво̀ри плика с треперещи ръце старата жена, извади красива картичка с цветя, обърна я и прочете:
„Честит рожден ден, бабо, и светли великденски празници!
Бъди ни жива и здрава още дълги години! Обичаме те!”
© Руми All rights reserved.
