Забърза се този свят, сякаш искаше да надбяга себе си!
Само селото на баба Мѝлица, все още непокътнато от времето, дремеше сгушено в подножието на една планина, като че ли бе изостанало в някой от миналите векове и не възнамеряваше да се връща в тази действителност. Баба Мѝлица живееше сама, бе овдовяла рано, но отгледа четирима сина, които сега се бяха разпилели по градовете и си имаха свой живот, ходеха да я видят два или три пъти в годината. Имаше и внуци, вече пораснали, но когато бяха малки, още дошла - недошла ваканцията, бързаха да си отидат на село.
През лятото дните минаваха неусетно, имаше голям двор с много овощни дръвчета, сееше малко царевица, малко тикви и по няколко лехи със зеленчуци, надвечер излизаше на дървената пейка пред дома си и ако минеше някой, се поразговаряха, но хората си имаха своите грижи и много бързо продължаваха по пътя си.
През зимата обаче животът се променяше осезаемо, особено вечер. Самотата, без да пита се промъкваше в стаята на бабичката и сядаше ...