Пиша този текст всяка вечер преди да заспя, защото кипя от емоции. Всяка дума и ред са напоени с неосъзнати чувства , грешни виждания и личностна заблуда , но и с чиста и невинна любов.”

“ Ако имах право на желание, то ще е да ме целунеш бавно, като че ли думите вече са излишни. Погледни ме в очите и ми кажи, че това е правилно, че аз не съм твоята грешка, покажи ми защо се различавам от другите хора, които ни заобикалят в този момент. Накарай ме да ти повярвам с всяко едно движение и допир. След това ми покажи, че и ти си различен и как можеш да ме видиш под всяка една маска, която съм поставяла някога. Накарай ме да повярвам, че ме обичаш повече такава, че колкото повече тъмнина се събира около мен, толкова повече ще се бориш да ми покажеш светлината. И после ми покажи, че всичко това, което твърдиш е истина. Докажи ми, че любовта с теб е лесна, отведи ме там където мога да ти се доверя напълно, отвори вратата и ме покани да вляза, вземи ме на ръце и ме постави в скута си обградена от прегръдки, с които да ме топлиш през цялата студена нощ. Заведи ме до прозореца, за да видя колко може да е невъзможно, но остани и гледай с мен за да знам, че ти ще си зад мен, дори и да е трудно в началото. Не ме оставяй да преживея всичко това без теб. Прегърни ме и нека седим и се взираме в неизвестното, и тогава се приближи леко и прошепни тихо на ухото ми, че не е нужно всичко да пропада, че ние ще останем и ще се държим, това е нашето време ще преминем и ще продължим да вървим напред, но не поотделно, а ръка за ръка, като едно цяло.

Ако някога се влюбим, нека го запазим в тайна от целия свят. Винаги, когато нещо хубаво се случи, света се обръща срещу теб с цел да ти разруши и малкото щастие, което си създал, затова нека това бъде нашата малка тайна. Ако се влюбим някога, нека спазваме малките обещания дори. Те са крехки , като току що опечени бисквитки, лесно се трошат и никога не могат да са едно цяло, както и доверието в едни толкова важни отношения, които се градят с време. И нека ако се влюбим да отронваме сълзите си заедно, както във всеки смях и всеки танц, сълзите са нещо, което трябва да се обикне и от двама ни. Влюбим ли се нека лягаме в леглото само аз и ти, без проблемите от деня, нека душите ни са голи, както и телата ни. И нека ако се влюбим да е всеки ден, искам да се науча да те обичам по нови начини всеки следващ ден. Без страх, нека не се страхуваме, знам че любовта е доверие и не искам да се разколебавам и за секунда защото знам, че ако падам ще ме хванеш. Ако се влюбим ме обичай с цялото си същество, не само със сърцето, а с всяка една клетка в тялото си и ако трябва ми разбий сърцето, но го направи след като се влюбим за да мога да ти дам цялата си любов.”

Не харесвам сладникави романи и приказните разкази. Не може да четеш с разбиране за такива чувства , които не си способен да изпиташ и не би успял да осмислиш. Впечатленията , с които те оставят са грешни и пагубни, изкривяват ти перспективата за заобикалящия те истински свят. Започнах да чета книги , които те учат да си Теб. Как да не мислиш за неуспеха или за минало заминало, как да гледаш в бъдещето и да не търсиш отговори , на въпроси ,които още не са се родили на яве , а да оценяваш момента и да се вкопчваш в него ,като че ли е последен. И в тях не открих отговора ,за който така отчаяно се лутам. Започнах осезаемо да се вглеждам в себе си и да търся недъзите, винаги имаше някой по-красив, по-умен, по-слаб, по-щастлив и това ме смачкваше. Гледах се и не оправдавах очакванията ,които бяха изстреляни отвъд небето. Исках щастие, но го откривах в хората. Красотата я изрисувах само по снимки , увереността също. Когато знам нещо, винаги се изтъквах, за да впечатлявам. Гледах да съм слаба за това не ядях с дни и позволя ли си лукса да хапна бях по-гузна от дете счупило новата ваза. И така дните се сливаха и ставаха седмици след това месеци, а аз линеех. Всичко беше скучно, всеки беше безинтересен деня ми почваше, а аз вече исках да свършва, защото не виждах смисъла от един безкраен кръговрат.

Сигурно има много като мен…кога последно на очевиден отговор аз подвеждах желанията си? Интуицията ми бива игнорирана от това постоянно да се съобразявам със страха от предполагаемото. Сега ще споделя, как открих това мое скъпоценно качество. Историята ми е проста - главните герои са изневярата ,не само като класика, а пред себе си, друг основен персонаж е това да се научим , как да оставаме щастие и за себе си, като не се страхуваме да действаме по знаците давани ни от сърцето. Много пъти в ежедневията си спестявам някое съобщение, пропускам да го спомена по телефона , гледам те в очите и на най-желаното “Да” смирено изричам “Не, благодаря”. И тъй, като вече много време отлагам ,ще започна с моето вдъхновение за този разказ и за желанието да се променя.

Обвързването е онова нещо, което ни учи, как да се отдадеш на някого напълно, да позволиш да види тялото ти, но и душата ти, страховете ти, несигурността, притесненията и раните, да обичаме и да сме искрени и отворени. Но има и такива индивиди, ,като мен самата , които винаги са намирали обвързването за лукс ,без който животът така или иначе продължава. И въпреки това ,съм осъзнавала не веднъж ,че съм се влюбвала. Имаше човек в когото бях адски вманиачена. Заблуждавах се с адска любов. Отдадох 6 години от живота си постоянно да бълнувам прекрасната връзка, която смятах , че искам с него, но никога не му споделих това мое увлечение, а и бяхме малки. До толкова се отдръпнах от него, че станахме непознати. Всички казват ,че несподелената любов е най-трогателна, защото ще си я помниш дълго. Така и погребах моята тайна дълбоко в мен и вече не бленувам този индивид.

Тогава аз открих красота в отношението от определен човек, който спечели сърцето ми мигновенно. Спомням си как в най-забутаната част на главата ми си мислих, че ще е завинаги. Но завинаги не е човека, а е спомена.

И се започна със заснемане на лентов филм с всекидневни усмивки и незабравими моменти с този любим. И вече така година,две творим прекрасни картини.

Аз съм онзи човек, който витае в облаците и лесно се подвежда по вятъра. Исках да заминем на далече , да летим с часове и да правим още спомени. А когато излетяхме треперих от адреналин ,гледайки как земята става все по малка. Носех се в облаците и бях толкова горда ,че виждам гледката с моята любов. И ето ,че след ден в облаците аз се приземих главоломно в чуждото. Но чужда не беше страната толкова , колкото това ,което ме накара това място да осъзная за пътищата ,по които ще следвам сърцето си.

Какво блаженство е да изживявам всеки ден там отново и отново за да поддържам огънчето, което още гори в душата ми. Ден след ден хората ставаха все по-близки, а приятните чувства оставаха следа. И колкото растеше светлината от едната ми страна,тъмнината се сипеше, като сняг отсреща, при моята любов.

Всички там са неповторими образи с усмихнати лица , но едната от усмивките беше ,като лъч светлина във всяка мрачна сутрин на чуждото място. И с времето тази усмивка ставаше белег в мен. Порязваше ме като нож, но това беше най-приятната болка, която ме направи мазохист. Търсех я, като наркоман, който не бе получил дозата си. Тя направи тази чужда дестинация в едно Слънчево място,което не исках повече да напусна, а да счупя часовника и времето просто да спре.

Усмивката беше на момче . Не беше някой специален, адски красив, или супер умен. Не беше романтик. Не ме гледаше по онзи начин, но това не ме поколеба. Няма по-чувствено нещо от това, което изпитваш, когато откриеш душа ,която е като отражение на твоята. Иронията е ,че не е в моята любов , а в Теб. Говореше си с мен, като че ли искаш да споделиш и последната си дума. Каква красива душа показа единствено пред мен. Усещаше когато те погледна, гледаше ме, минаваха секунди, а сякаш бяха цяла вечност. Тогава почнах да си лягам с една прокрадваща се мисъл, която прогонвах след секунда ,защото имах моята любов и мислите ми бяха посветени вече на любовта ми. Дните минаваха ,а Слънчевото място вече беше нещо ,което не искам да напускам никога. Открих част от себе си във всеки един човек, който позволи да вляза в сърцето му. След месеци там една разсънваща се сутрин обърнах очи към моята любов и не се усмихнах, станах отправих се към банята и грохнах вътрешно. Минаха милиони мисли през главата ми, но отрекох пред себе си. Не е възмножно вече да не изпитвам обич, та той е моята любов. И това е първият път, когато излъгах себе си. Почна да се спуска мъгла между моята любов и мен, сгъстяваща се ден след ден.

Гледах това момче с часове и позволявах лека полека да нахлува в главата ми, докато един ден не видях отражението си и исках толкова силно да си набия шамар. Очите, усмивката, щастливото ежедневие всички те бяха предпоставка да си призная , че не спирам да обичам просто сърцето ми се поколебава в досегашния си избор. Пътеката ,по която смело крачех ръка за ръка с моята любов ,вече се беше раздвоила. Ляво или дясно, на къде да поема?Спрях да се разбирам със сърцето си, то ме постави в такава ситуация, в която аз ще осъзная, колко е трудно да смениш пътя, по който вървиш. И до днес аз не съм в добри отношения с него. Усмихнатото момче беше постоянно около мен, защото винаги гледах да е на близо и да ме прави щастлива , в което явно беше най-добър , дори и с неговото невежество. Стана така, че той имаше най-доверените очи, които мога да погледна.

И както края на сезонното лято и престъпването към капенето на листата обрулени от красивата есен, изсипваха се и дните все по бързо и неусетно. Кажи ми, защо се вкопчих така в думите , които изричаше това същество неусетно и покапваха, като медени капчици по сърцето ми? Това е нож с две остриета , разкъсваше ме вътрешно, пораждаше се вихрушка от чувства, но беше въображаем театър, разиграващ се в главата ми. В това настъпило време аз вече пожалих моята любов, ,затворих я в килера, като старо палто, защото сърцето ми цъфтеше огрявано от светлината на онази слънчева усмивка. Отслабвах, не ядях, вълнувах се всеки ден - бързах да съм там ,около топлината. Нямах време да ям, а и не се сещах ,мислите ми преливаха от Теб.

Сега всеки ще си каже, че съм влюбена , о да аз бях! Но това не е нещо лесно за преглъщане от чистоплътното ми съзнание, заради което аз не мога да призная на глас пред себе си. Обикнах го и се намразих за което! Винаги съм разигравала емоциите, които ми трябват. Лесно ще проплача, за да получа желаното и лесно ще прикрия тъгата с тъпа усмивка. Но пред това момче аз бях гола и неразумно честна. Не показвах изкуствена усмивка - той я изкарваше наяве, когато пожелае.

Но историята не е за това, как продадох сърцето си, а за това ,как се лекуваш след такава емоционална травма. Както се и предполагаше от всекиго, аз се сбогувах с моята стара любов. Последните дни бяха тягостно провлачени, пазех няколко от усмивките си в джоба, които бяха за случай, като този в който бях попаднала. Опитвах се да не показвам, че не съм щастлива ,опитвах се смеех се, но само с глас, усмихвах се с тъжни очи, не исках да го целувам, защото давах целувките си само с любов защото целувката е нещо много интимно, което споделяш само с чувство. Аз подарих моята на Теб и след това не исках да целувам друг. Грешните неща са хубави спомени и излишно чувство за вина. И може би ,ако си казваме,

какво всъщност чувстваме, вместо да се преструваме, че всичко е наред,сега може би щяхме да бъдем заедно, и може би щяхме да бъдем щастливи. Това са нещата, които ми минавах през главата и се набиваха по-дълбоко в съзнанието ми всеки път, като го погледнех.

Лятото се изплъзна, като въздишка и приказката трябваше да приключи. Качихме се и полетяхме аз и онзи “странник”, с когото вече не припознавах любов. След всичките пъстри чувства , се превърна в сива пепел. Заговорих със силуета до мен, в който вече не тупкаше моето сърце. Заговорих за емоцията ,която напира в мен от месец и това беше първия път, в който спестих едно от чувствата, което гореше най-силно в мен - нова любов. Лъжите са ми специалитет в менюто , но аз излъгах и себе си ,казах ,че не обичам вече.

След това лятно премеждие говорих с тези красиви души десетки пъти и всеки път се разтапях от щастие. Но и емоционално аз се разкъсвах. Бях тъжна, повехнала и ранима. Най ме раняваше ,как тези щастливи хора, започваха да хвърлят грозни думи върху персоната, която разтопи сърцето ми. Искаха да угасят светлината, с която ме топлеше цяло лято. И аз се поддадох. Първоначално много болеше, даже не мога да кажа къде. Не бях на себе си тогава, признавам си, но много неща се случиха около мен. Заживях отново в чужд град, оградена бях от непознати и то в такъв крехък момент, че аз просто загубих съзнанието си за дни. Плановете , които никога не кроя, сега се разбиха на милиони парчета. Обърнах гръб на моята стара любов , а все по лоши и лоши неща ми илюстрираха за онази нова любовна въздишка. Плаках сдържано всяка нощ , за да не обърнат очи към мен хората. Да не ме съжаляват, защото образа ми на безкрупулна душа , граден пред всеобщото полезрение, беше най-съвършенното ми изкуство и не исках да губя и него. Сънувах и се будех в сълзи. Не исках да комуникирам с никого, повдигах кавги , с празен поглед седях всяка сутрин гледайки пред прозореца докато пуша 5та цигара. Празният поглед е по-тежък и от онзи със сълзите, защото тогава душата ти плаче. Една нощ, която още си спомням така добре получих съобщение в 1часа сутринта, а тамън омразните мисли бяха утихнали в главата ми, прочетох го и сякаш стомахът ми се върза. Станах бързо отидох в банята и плаках часове, с глас и разочарование. До края ще обичам тези двама индивида, които бяха до мен тогава и нощ след нощ говореха с мен за да не съм сама. Такива скъпоценни души ме вдъхновиха да направя тези резки завой в себеусъвършенстването ми.

След известно време, тъгата, като купчина буреносни облаци надвесели се над мен, започнаха да пропускат мижава светлина.

Спомняте си момчето с красивата усмивка-той просто се изпари за известно време , точно когато ликът му беше най-очернен в очите ми. Защо всички искаха да ненавиждам това момче? Все още нямам отговор на този въпрос, само предположения, които не мога да потвърдя с доказателства. Може би искаха да ме спрат да направя грешка , или знаеха нещо, което очевидно аз не виждах , а може би бяха прави. За това наложих на дневен ред просто да спра да мисля за него, което аз не умея. И точно всичко вървеше гладко и усмивката ми се връщаше полека - Той се яви пред мен, като призрак.

Срещнах те за първи път на тази земя и усетих разликата, която предизвика паника и неувереност в мен. Може би почнах да се влияя малко от всичките онези думи хвърлени по теб. Съответно и мисията ми да не мисля се провали , след всяко едно следващо срещане , отново и отново си припомнях ,какво ми причини ,че да мога да те гледам по този начин. На сърцето ми му беше студено ,а твоето предложи да го стопли. Всичко е до властта. Майка ми има власт над мен, както и аз над нея. Котката ми има власт над мен, както и аз над нея. Природата има власт над мен, както и аз над нея. Обаче при нас работата е, че ти имаш власт над мен, а аз над теб - не. В теб просто има нещо, което се страхувам да загубя, защото знам, че няма да намеря в никой друг. Усмивката на някого може да се окаже най-слабото ти място. Малко си падам мазохист. Винаги искам това ,което знам ,че ще ме съсипе и няма как да имам. Но и сълзите и усмивката ми ти принадлежаха, защото знаех, че харесваш и двете. Някой ден ще ти кажа, колко сълзи ми е струвало, за да замълча. Колко вдишвания, за да не заплача. Колко любов, за да не мразя.

Не мога да опиша чувства, за които речника ми е празен, но обобщено бих казала , че бях хлътнала. Нощите ми бяха все по-дълги и мъчителни, защото затворя ли очи, започва прожектиране на всякакви неща, случки или желания, в които главна роля играеше това прекрасно човече. Ден или два се виждам в огледалото, ,как мисля и се смея, като дете. Пише ли ми някой винаги очите ми светват , като диаманти с една малка надежда затаила дъх. Ето такава власт има над мен човек , който даже не подозира. Сама си слагам оковите и затварям външния свят ,защото моята любов е всеотдайна. Тя е чиста , искрена и заразяваща. Забравям да обичам всичко друго освен Теб.

Меланхолията от мислите, които тормозят душата ми всекидневно се засилваха, докато аз изпадах в дупка. Радостта ми зависеше от всичко друго, но не и от мен самата. Един ден станах и исках да се разплача , защото вече ме болеше, усещах болка, като от тежест в гърдите. Това беше мъката , която събирах с дни. Уморих се от това да не мога да предначертавам емоционалната карта на съзнанието ми. Гузността виснеше над мен ,затова че все някой трябва да ми създава щастието, а когато съм сама се затварям в тъмна стая с дни и чакам вратата да се отвори и да навлезе светлина , която да ме изкара навън.

Още от както започнах да разговарям с Теб не очаквах, че нещата ще тръгнат по такъв път. Знаех, че нещо ще се случи между нас, но не очаквах да ме омагьосаш по такъв начин, че да те погледна с такава дълбока любов и с течение на времето аз все повече и повече се поддавах на това чувство до такава степен, че бих отдала сърцето си, защото всичко свързано с теб е моето щастливо и комфортно място. И не е само заради излъчването ти, усмивката и външността, а за това, което си ти отвътре, държанието и човечността ти, начинът по който ме караш са се чувствам, това че ме вдъхновяваш и поправяш, това че хората около теб се усмихват, това че чувстваш и как изразяваш чувствата си. За това, като магнит започна да привличаш всяка една клетка в моето тяло. Това е като глад за удоволствие. Знаеш как да докосваш с думи и да ме накараш да настръхна само с поглед. Кажи ми как се печели битка срещу враг, когото всъщност обичаш? Осъзнах, че не нося бронята си около това момче. Позволявам да плъзнеш с ръце по гърлото ми толкова надълбоко, че стигаш каквото е останало от сърцето ми и го раздираш все повече. Предполагам, че никога няма да ме обикнеш, но се кълна във всяка една сила на този свят и отвъд, че ще направя всичко по силите си за да накарам устните ти да изрисуват усмивка на лицето ти. Дори и да трябва да се зарадвам, че си открил щастието с някого, който не съм аз, дори и да съм само рамо, което ти трябва да се опреш и да поплачеш, ако съм просто един силует на заден план – аз съм готова да бъде това за теб. Защото ти омагьоса моята душа, отпечата името си на всяка една кост, заживя под кожата ми, вдишването е трудно, когато не усещам аромата ти да се носи около мен. Пропаднах толкова надълбоко в гроба, който сама си изкопах за несподелената любов, с която се оковах.

Измина почти половин година и като погледна назад, толкова неща се промениха от тогава. Не знам дали трябва да съм щастлива или огорчена, това беше годината, която ми подари най-красивите моменти, но и най-тежките емоции. Някой неща в живота не бива да се взимат за даденост, като възможността да се влюбиш, да има някого, който да ти се обади в 3 часа през нощта, когато не можеш да заспиш. Това, че постоянно растем, красивите разговори с дядовците и бабите ни, хората които отделят от времето си за да те научат на нещо ново, всеки който е подкрепял мечтите ти, дори и да се сменят непрестанно. Приятелите, които са до теб от десетилетие и тези които позволяват да си напълно себе си около тях и не те съдят. Прегръдките, които продължават по дълго от обикновено, хората които обичаш и са те научили на нещо важно в живота, силата да се обърнеш и да си тръгнеш, когато е време, възможността да остарееш, хората появяващи се в живота ти в точното време и възможността да се свързваш с тях на дълбоко, дори и това да ти разбие сърцето. Имала съм разговори в късни часове с Него , които са ме карали да се зачудя,, мислил ли е думите, които с лекота изрича. Искала съм да попитам, но предполагам е късно вече, а аз си пропилявам младостта да седя и фантазирам, а тъкмо го срещнах. Не бива да споменава някоя, за която ще се вайкам цяла нощ, дали препокривам неговите очаквания. Дай ми да легна на педя до теб, за да видя, че не живея в мечта и гледай как не мога да изрека едно смислено изречение, като лицата са на дъх разстояние. Пиша текстове, които са диалози, но само аз говоря в тях, типичен монолог с желан получател. Този текст умира с мен и всички прокрадващи се мисли и желания, докато не чуя “и аз теб”и тогава ще се питам да хвана ли влака, докато още нощта е синя за да съм легнала и да се събудя с теб утре сутрин? Та как може да сме само приятели? Те не те гледат в устните докато говорят, карайки ги да забравят какво всъщност искат да кажат. Бих казала че вселената ни срещна с причина и тя е че ние трябва да бъдем повече, може би не за дълъг период от време, но не смей да казваш, че съдбата ни е да сме само това, просто ме погледни и кажи, че не си го изпитал и не можеш да го изпиташ и ще се оттегля. Ох това моето сърце, толкова непринудено, крехко, нежно, като летен бриз с дъх на морска вода, като радар олавя всичко, познава еуфорична радост и безкористна ярост, изпитва омайна обич и непосилна болка и когато умът ми иска да избяга и да се скрие от трудностите на ежедневието, сърцето прошепва “ не, остани”, затова седя и чувствам всичко минаващо през мен. Защото сърцето ми знае един начин и той е да премине през всичко, което се изпречи. Това сърце – намира толкова малки неща, за които да иска да продължи. Вкусна храна и новооткрито запознанство, тупти за среднощните разговори, за това къде иска да бъде отведено, обича да вижда и да бъде забелязано, да чувства и да бъде почувствано, да слуша и да го чуват. А само как вярва – в магията и във възможностите, в това което не виждам с очите и не осъзнавам с ума си. Видяло е толкова болка и разочарование, но всеки ден расте все по-нежно, по-отворено с гостоприемство, обича с дълбочина. Затова оставете сърцето да се влюби и да бъде разбито за първи или пореден път, позволете му да плаче в празнините на душата и да се смее с невиждана наслада, нека се взира от сърце в сърце и да се постави в познато и непознато, да намери подслон в постоянно убежище и комфорт в дискомфорта, да гори на парченца и да се излекува в едно цяло, оставете го да вярва в безнадеждна любов, да е ваше и да пренадлежи, позволете му да ви покаже какъв войн е.

Не бяхме орисани с любовни отношения, но не бяхме и по-малко от това, защото знаеше, че след години аз пак ще играя с косата си, когато съм под напрежение. Но съдбата продължава да пренарежда живота ни така и затова ще продължавам да търся името ти под снимката ми, за да знам, че си ме забелязал. Мислим си, че ще е лесно, защото сме решили да се оттеглим, но е 2 часа през нощта и препрочитаме старите чатове отново и отново сякаш живота ни зависи от това. Търсиш онези думи, които си спомняш, че са те накарали да се усмихнеш, или направо започваш от начало, за да си припомниш всичко, да не загиват емоциите, да те държат цял. Не помня кога е първия път, когато разбираш значението на думата “аутопсия”, но само се замисли това да отвориш тялото на човек, за да го опознаеш наистина. Всички лоши навици и вредни пороци, които са програмирани в ежедневието на един човек не винаги излизат на яве от самото начало, в страх че не могат да бъдат обикнати от човека отсреща. Страхът е онова, което подхранва демоните в мислите ти, хранят се и стават все по-силни и очертани, показват се наяве и те заплашват, че ще са с теб завинаги. Как да дишаш без въздуха около теб? Страхът се превръща в нестихваща паника, усещаш изтръпване под собствената си кожа и знаеш, че няма да спре докато не се превърне в болка, обзема те страх да не би, като падаш този път няма да има кой да те хване на дъното на бездната. Чувствителна и уязвима - чувствата са екстремно завишени в сравнение с другите хора , за които това може да се стори, като измислица, но всъщност е най-чистата истина. Може би е преовеличеното чувство на емоцията, за да е поетически изкривено за личностна утеха, но е истински задушливо, отказва да пусне ръката ти. Накарах себе си да запиша всичко това, за да мога да разбера писателя и чувствата му и Ти искаше да четеш това, което тая в себе си, може би единственият човек освен мен. Тази нощ осъзнах, че аз се показах и ти прие всичко, което исках да кажа, но смелостта ми не стигаше. Искаш да кажеш Сбогом, не защото не обичаш, а защото не трябва от любовта да те боли толкова. И тези думи обикалят около главата ти, като торнадо над притихнал океан разлюляващ водата и създаващ опустошителни цунамита, които давят светлината, която се опитваш да не изгубиш от кръгозора си, като моряк търсещ неугасващата светлина на близкият фар, защото това е надеждата му да стигне до сушата. Това очакване е като ръка, бутаща главата ти под водата, за да се свърши най-накрая. Четеш всяка дума и всеки път гвоздей се забива все по надълбоко и пуска кръв, а истината е, че ти сам позволяваш тази екзекуция да продължава. Вече не се влияеш от разочарованието, но със сигурност не го очакваш, започваш да триеш думите, за да спреш да се раняваш, но това е подобрение, дори и малко лекарство с което третираш раната, брадичката ти не е влажна от солената вода капеща от очите ти, ръката ти не трепери от малкото безпокоен сън, гласът ти не е притихнал готов да се пречупи от сълзите. Кълна се това е най-болезнения звук на този свят, пречупването на някого и избухването на тъгата в жалното страдание, когато вече не може да продължи да говори и започва да плаче.

•2•

Вярвате ли в екстрасенси, гадателки и шесто чувство? Що се отнася до средностатистическият човек и овъгленото му ежедневие, едва ли се намира време за вярата в невидимото. Виждаш ли невижданото или отвърташ поглед от магичното. Ще позволиш ли на пълен непознат да застане пред теб и най-спокойно да ти преначертае живота, гледайки към пъстро изрисувани карти с тревожни значения. Взирайки се в прозрачността на кристална сфера ще отговори на въпросите, мъчещи те в неясно бъдеще време, ти седиш там с празен поглед, чакайки да чуеш нещо, за което да се хванеш, дори и минималното добро, за да намериш нов смисъл на безсмисленият ти досегашен живот. Ами лошите неща, които те ще видят, но ти няма да чуеш, защото тези думи няма да излязат на бял свят? Притеснително е, ако вярата те подведе да не вярваш, ако всъщност всичко е истина. Ако си смъртно болен ще бъдеш подведен да вярваш в лек след време, ако си социално беден и душевно богат, ще предадеш добротата си за да натрупаш капитал и ако си адски влюбен, но това бъде изкоренено ще изгубиш цветовете си и ще останеш просто една черупка. Да вярваш на надарен непознат със специалност спиритуализъм, е еквивалентно на това да поднесеш на поднос искрените си чувства пред познат “странник”. Ако вярваш, че само защото този индивид е бил там някога и ти е подал погрешно сигналите или ти си разчел неправилно знаците, сигурността да изложиш на яве надеждата си към него е по-голяма от това да отидеш на гадател и да чуеш истината, която не искаш да стига до ушите ти поради форма на страх и че това ще те спаси от разочарованието се лъжеш жестоко човеко. Страха от неизвестното е онова нещо, което подхранва мрачните кътчета в тялото ти и ги кара да се разпростират, като вирус, заразявайки полека всяка една клетка в тялото ти.

Жалка картинка е ампутираният дух, защото за него няма протези! Жалка ли съм? Обкръжението ми, като по-малка беше от моята близка приятелка и нейните възлюбени, ако мога да нарека така онези жалки същества. Тогава аз не бях срещала реалността на отношенията ми с някой от противоположния пол, единственото, което припознавах, бе всеотдайно приятелство избутало годините и стигащо и до ден днешен, за което мога да съм само благодарна, но онова, което ми беше всекидневно показвано от нейните взаимоотношения и тези, които гледаме по телевизията и четем в любимата си книга, беше като двата полюса на земята. Бях адски разочарована от това, което всъщност беше истината и не вярвах вече в любовните романи и филми, същността на началото на това писание идва от тук, за това вярата ми е оскъдна. Не трябва да се вманиачаваш, това ти е грешката, моята, да гониш онова, което никога няма да настигнеш, не тичай след любовта не трябва да е мания, а увлечение с двустранно отдаване. Като например да купиш любимата книга на някого, но да я прочетеш преди това за да можеш наравно с него да обсъждаш, държиш ръката му, когато излизате, да напишеш поема само за неговото всеослушане. Сутрин да станеш по рано, за да направиш кафе в любимата им чаша, прякорите, с които само вие се наричате, да целунеш нежно рамото, докато увиваш ръцете си около тях, да дадеш блузата си за да спят с нея и да усетиш после ароматът, този красив аромат на любим човек – това е да откриеш нови начини да обичаш човек по всеки един възможен начин.

Нима знам как да съществувам само, когато съм желана? Каква е схемата при теб? В един момент имам чувството, че ме виждаш в една светлина, топла и комфортна, обичаща и желана, а в следващия момент съм част от сивата картина в ежедневието ти. Не знам дали ще мога да продължа така завинаги, като се замисля за теб, трябва да ми щракнат с пръсти, за да изляза от хипнозата. Да се надявам след края на разговора ни, че ще ме потърсиш отново, кой знае може да искаш да разбереш още нещо за мен. Осъзнах, че трябва да се пусна по течението и да чакам съдбата да си свърши работата, но сърцето ми все още не може да го разбере. Не може да дочака моментът, в който няма да си казваме “Лека нощ” по телефона и да броя дните, преди да те видя отново, но искам да знам дали ще стигнем до края на историята си. Казват, че надеждата за любов е най-трудно да се понесе. Чувстваш се сякаш, чакаш нещо, което така или иначе никога няма да се случи. На никой не пожелавам да срещане този, който ще го научи на самота, до момента в който просто изчезне, да разбере, че мислите ти са неспокойни и бурни, притеснителни и задушливи, тъмни, чак непрогледни. Нежността на любовта се изразява не само в клишетата, целувки прегръдки и секс, а в малките неща, който те правят значим в очите на някого, ако гледа за да те види. Когато изпадаш в сън неусетно, да има ръка, която да те завие, да чуеш думите” това е човекът, за когото ви говорих толкова много” представяйки те пред приятели, да се впуснете в дълга разходка, а всъщност си казахте “за по една цигара”, да пеете заедно в колата, дори и да е с часове или само за 30 минути, да станеш рано само за да им кажеш, че изглеждат прекрасно с едничката идея да започнат деня си с усмивка, и причината да е това ваше действие и всичко това за човек, който също вижда малките неща, като тези и много друго други най-важни. Това е изящество, мисля че е красиво, начинът по който се появяваш на този свят неподготвен, но въпреки всичко си съгласен да опиташ отново, независимо от това ако и целия свят се опита да те възспре. Ще дойде онази сутрин, в която ще се събудиш и ще дишаш нормално, не с тежестта, с която си свикнал. Все по добре ще става– може би не сега, няма да е след месец, може да ти отнеме година, но ще дойде и това време, ще срещнеш още хора, огряващи те всеки ден, ще виждаш вдъхновение във всичко около теб, в теб, ще станеш пак познат, ще се опозная отново. Ще видиш, че живееш в трагедия, и след, като прегледаш сценария, там на последната страница ще видиш, че авторът си ти самият и може би няма да повярваш отначало. Ние сме скъпоценни за себе си, ако не за другиго, за това ще трябва да излезем от Вавилонската кула и си позволим да обичаме, но не и преди да си обикнал напълно себе си.

Опитай се да разбереш като четеш, и слушай като говорят и мъчат, мълчанието казва хиляди думи, когато гласът трепери от несигурност, виж ме, гледай ме и прочети всичко, което ти говоря, аз не млъквам, този поглед казващ “направи го, защото мен ме е страх” гледайте очите, виж моите, те са прозорец към душата, виждаш ли ги? Сляп ли си или не искаш да виждаш? Да се оттегля ли надалеч, за да започнеш да ме виждаш? Отдавайте вниманието си докато още можеше, не го оставяйте за следващия ден защото той е в неизвестност, пътник, който не винаги пристига, жадувам да не гледаш, остави се на мълчанието и просто се взирай в мен, това ме пали. Защото колкото и да бягам от погледа ти, искам да го срещна на сантиметри разстояние, устните ни на един дъх, а сърцата на 3 милиметра - това е разстоянието, когато опрем гърди един в друг, което не позволява сърцата ни да се докоснат напълно.

Има любов, която живее в миналото, тя мисли за всичките пропуснати филми, които можеше да гледате заедно. А любовта, за която е в бъдещето, ще се вълнува за концерта следващия месец, за момента да дочака 11:11 за да те потърси и да си кажеш, че това е съдба. Но в това начинание не е най важно нивото на израстналата личност на човека отсреща, а нивото на отдаденост, което ще си дадем взаимно, не само към обвързването , но и към това да излекуват себе си за да могат да обичат леко. Един цитат на Muhmoud Darwish, наскоро ме накара да остана без думи:

-Попитали го “Обичаш ли я до смърт?”

-Той им отговорил “Заговори за нея до гроба ми и виж, как ме връща към живота!”

От тези думи блика красота, непонятна за усещане, каква смелост се изсиква да заявяваш любовта си и да заложиш живота си за нея. А ти обичал ли си така, мислиш ли, че е посилно, били се отдал?

Може би търсим любов, която е сигурна, тази която се усеща най-безопасна, носи комфорт, любов, не носи тежест на плещите си, която не трябва да гониш, която предпазна и никога не наранява, която обещава да остане ,която е свобода. Защото всеки му е писнало да тича след някого, всички сме празни домове на уморени сърца, изморени от успокояване, от всичкото пречупване и следващото го лекуване, което отнема време. Търсиш сигурността, че не трябва този път да се боиш от загубата. Аз бях там, както казах и преди съм мислила “завинаги”. Колко интересна дума, която всъщност няма определение, ние хората сме дали име на нещо, което същност никой не е виждал. И когато имах всичко, това желано спокойствие, това отношение, аз избягах от него, не е нещото, от което се нуждая, вероятно го разбрах с помощ, търсим и страстта, кипенето, постоянното чудене, търся Теб, това да не можеш да си себе си и на себе си, присъстваш ли около мен или си на далече, държиш под стрес мислите, търсете увлечение.

Усещали ли сте студа да ви пари? Толкова е студено, не усещате пръстите на ръцете си, лицето ви се е зачервило, тялото е настръхнало, така се чувства и самотата, направо гори. Защо не мога да те гледам така , както преди, поглед пълен с надежда, капка блаженство, с безброй желания, въпроси и помисли? Студено ми е, измръзва едва ступвам по павираните улици, с бързам за да знаеш, ме съм се прибрала, кожата ми гори от студ. Питах, разпитвах, ровех, исках да знам, искате ли да знаете всичко за някого, да сте като неговата втора кожа, да знаете всичките детайли, не от просто любопитство, а защото сте егоист, за да успеете да го запазите само за себе си, да знаете всичко, което този човек е видял, за да търсите по красиви гледки, какво го е наранило, и никога да не позволите да се случи, да сте неговата броня, да видите цялата му тъмнина и да искате да я погълнете, за да му е чист пътя за напред. Способни ли ств на това, съм!

Знам, че не си ти, знам го, виждам и видях, усещам, казваш го и аз го чух ясно, поне не и сега, не в този живот. Няма да получите това, за което мечтаете, само защото го искате, това не е приказка, няма феи, магии и желания, сам си и имаш само себе си, калиш се, усъвършенстваш това което се крие отвътре, за да можеш да го показваш с лика си, ти си инструмента, от който се нуждаеш единствено. Но както навсякъде, така и в човешките отношения, когато две парчета не си пасват имаш два варианта или търсиш тази част, която пасва на другата, или правиш така, че дори и двете коренно различни половини, да застанат, като едно цяло. Но защо не ми пускаш за да те обикна, аз теб, за да ти дам, всичко това, което тая за теб, ще го дам и ще замина, да не го държа вече в себе си, да мога да се отпусна и да полетя като другите. Каква трагедия, нали? Истински театър, главните герои, обстановката, думите, заобикалящия ги свят, всичко е постановка, в моята глава завесите се вдигат в момента, в който си отворя очите и играя до последен дъх, до момента, в който се сгромолясам в меките завивки, каква игра, само където не е, играят героите докато са заедно, истински непукизъм и отдаденост на едно място, като неутолима жажда, искреността между тях боли, защото не е напълно цяла, или е просто грозна и непосилна за поемане. Не чу каквото искаш от устата на момчето, което тайничко се надяваш, че не вижда милионите знаци, които показваш, ясна съм ти като бял ден, но защо мълчиш и не провокираш с нещо, кажи че виждал и да спра вече, накарай ме да се отдръпна завинаги. Никой не ме е наранявал ментално до сега, само психически, не знам какво е да ти разбият сърцето, раздялата ми беше платонична. Нарани ме, за да не го правя пак сама?

——————-—————–—————

Защото някой ден ще е последен, последен залез, сутрешното кафе, последен разговор , поглед към Луната. Ще усетиш този ден, може би, ще отвориш очи и ще видиш, че този ден не е като останалите, а може би ще е същият като вчера и всеки минал. Може би няма да имам възможност да реша какво да кажа или направя. Не знаех, все още не знам, какво искам да направя? Какви са мечтите, които не съм следвала, кое е липсващото парче от пъзел? Казах си, че ще се изправя пред страховете си, но останах седнала. Кои кътчета на вселената не бях обиколила все още, за да не мога да оседна в спокойствие? Ами в света, който ме заобикаля, какво все още не бях завладяла от него? Не оставих ли сърцето си широко отворено? Не се ли запознах с достатъчно хора, да обикна безброй усмивки, и да чуя милион истории, за това, което кара сърцето им да прескача? Спрях ли да слушам и да търся? Спомних ли си да погледна небето днес? Това и много други са въпросите, които ще си задавам до последния ми залез, последното кафе и последното ми любуване на Луната. И може би не можем да се върнем и да видим всичко, както сме видели първия път, но понякога спири и се загледай в небето, като че ли за последно. Вдишай и усети как въздуха навлиза и те изпълва, сякаш е последният ти дъх. Възможно е така да превръщаме нормалния момент в магичен – като си просто тук и сега, в настоящето отворен към всичко, знаейки че един момент може да ние за първи и последен път.

Не се притеснявай толкова много за любовта, за това кой ще те обича, или как, кога ще я откриеш. Любовта е безкрайна и безпроблемна чувственост, която се отрива в тесните цепнатини на човешката природа, в това как цъфтят цветята и как птиците винаги има какво да ядът, намира се в болничните стай, хранителните магазини, в домашните ястия и в аромата на непознатите, с които се разминаваш, тя е в музиката, която слушаш и в шегите, на които се смееш. Любовта е в “ как се чувстваш?” и в “пиши като се прибереш”, в това, как бие сърцето ти всеки ден, как се будиш всяка сутрин и как душата ти продължава да се извисява. Не ти трябва да се притесняваш за любовта, тя е навсякъде около теб , във всеки ден и момент, ще те посети когато си на върха, и ще ти помогне да се издигнеш от пепелта, когато си на дъното. Няма сила по силна на света от любовта. И няма причина да мислиш, че няма да открие точно теб. Всеки момент, решение, подвиг, човек, грешка, урок, всяка стъпка напред или стъпка назад, всяко разбиване на сърцето, провал, мечта, тези всички неща са малките точки, които свърза живота ти в едно цяло. Всеки научен урок те насочва напред, в момента може всичко да изглежда хаос, но един ден, скоро, ще може всичко да се свърже в едно цяло. Доверието, че всичко в този сеят става с причина никога не трябва да остава на заден план, запази вярата и ще почувстваш удовлетворението, за което стенеш.

Защото, не мисля, че животът е толкова сериозен, колкото изкривено го представяме понякога. Животът не иска много от нас, просто да го усетим. Да обичаме безусловно, да го изследваме световно и да създаваме със страст, да откриеш много в малкото и да превърнеш това в ценен урок, желае от нас да се радваме и да тъгуваме, да плачем и да се смеем, да крещим, да направим място в душите си за всяка една човешка емоция за да можем да я изпитаме, и да разберем, че можем да издържаме. Живота не иска от нас да изкараме тонове пари и да живеем в имение, да откриеш призванието си, някой хора така и не го откриват, не те принуждава да напуснеш работа или да се ожениш, заобикалящата те социалност те кара да мислиш така. Живота иска просто да го живееш в настояще време, да даваш всичко от себе си за момента, любопитството да ни води, да отдадеш тялото, душата и сърцето си за да чувстваш, да раздаваш нежност и любов на всичко заобикалящо те, безусловно. Всичко друго е това, което света те ката да мислиш, че всъщност трябва да е животът. Има хора, които чакат да се запознаят, да те обикнат, места, които не мърдат, докато кракът ти не стъпи там. Знаеш ли как огряваш всяка стая, в която влезеш за някого, за когото си специален? И какви чувства пораждаш? А, че усмивката ти може да е онова нещо, което някой чака да види, за да бъде денят му прекрасен? Знаеш ли, че вибрацията от смехът ти навлиза в тялото и минава през всяка кост многократно без да напуска? Занеш ли как някъде там, някой тръпне в очакване на деня, в който ще те зърне – когато ще получи малко от тази светлина, която носиш с себе си? Ти си важен, значим. Всяка част от теб, дори и тъмнината, която държиш в себе си, болката – всичките те си заслужават, мракът и светлината, имат стойност и красота. Ще го осъзнаеш някой ден, че щастието никога не идва от това каква работа имаш, или каква диплома, нито връзката ти. Щастието не е да ходиш по стъпките на тези, които са били преди теб на това място, на което се намираш в момента, никога не е било в това да си като другите, един ден ще го видиш, че щастието е в надеждата, в това да се вслушваш в сърцето си и да го следваш независимо, къде ще те отведе, щастие откриваш в това да си галантен към себе си, винаги е било в това да станеш човека, който искаш са бъдеш. Един ден ще разбереш, че щастието е в това да откриеш, как да живееш с себе си, че никога не в било в ръцете на другите, винаги си бил ти. За това преди да се влюбиш, обикни това, което си ти самия, можеш да обикнеш себе си в тази версия, която си когато този човек е около теб, как те кара да блеснеш и в това няма лошо, но недей да се прибереш в стаята си, после поглеждайки в огледалото да виждаш друг човек. Защото преди да позволиш да те обикнат трябва да знаеш какво е това чувство, да бъдеш обичан, а страхът да се обикнеш никога няма да ти позволи да го изпиташ.

•3•

Ще дам пример, как един човек може ви повлияе без даже да си дадете сметка, без даже да е била нечия цел. Когато някой ме попита кой цвят ми е най-любим, винаги искам да обясня, защо обичам зеленият цвят, как този цвят ме прави по жива, не защото го харесвам от малка, а просто защото Ти ме попита:

- “ Кой е любимият ти цвят?” и аз отвърнах:

-“Не мисля, че имам любим, ами твоят?

Помня, как се усмихна, когато каза, че е зелен, замислих се, че всъщност зеленото е адски красив цвят. Никога не съм имала любим, виждах всеки цвят като еднакъв, но заради теб видях зеленото различно след това, открих сякаш нещо, което нямам думи да обясня, започнах да го харесвам, само защото каза, че го обичаш.

Всеки си има един такъв човек, който е способен да те накара да изпиташ това, да станеш различен човек, по-добрата си версия, онази, която прави всяко нещо с наслада и се чувстваш добре, цялостна личност – а който още не е открил този си човек, ще го посъветвам да претърпи тази емоция, защото е един от най-големите уроци , които съдбата ще ти поднесе. Ще се нараняваш и лекуваш, ще прощаваш и ще се огорчаваш, ще разбереш, кога е момента да си тръгнеш, ще ти бъде позволено да обичаш и ще искаш да бъдеш обичан, ще ти обладаят душата и ще ти нагрубят сърцето. Нарекох молят Пешо, всеки е имал своя Пешо или е бил нечий, както хората казват в живота си човек има първа любов, истинска и последна. Първата се случва в ранни години, малки сте и сте щастливи, дните са прекрасни но идва момента, в който пътищата ви се разделят и радялата идва при вас. Винаги ще помните тази любов, и този спомен ще ви мотивира да изпитите тези чувства пак. Втора е истинската любов. Тя ви обзема, като вирус, не си на себе си, опиянен си от мисли, ревност, притеснение, порой от чувства, сменящи се за секунди, ставаш критичен към себе си, за да надминаваш очакванията, тази любов е страстна, като стихия, красива, но и опустошителна. Усещаш как ти пари на стомаха, сърцето ти от вълнение се разтупва сприхаво, кръвта ти кипи, поглеждаш го и не можеш да свалиш очи от този човек, затаяваш дъх вперил поглед в този лик, като че ли рисуваш портрет в съзнанието си за да не го забравиш. Как се усмихва с очи, топли и кафяви, като чаша кафе сутрин, усмивката става безценен спомен. Този човек е вашият човек, този който искаш завинаги, но просто времето не е сега, не е дошъл моментът, а може и да не е този живот, но си тръгваш все някога и съжаляваш завинаги.Никога няма да обичате така, някой, колкото този човек. Накрая е тази, която лекува всичките рани нанесени до сега, намира те овъглен, приема те и те издига от прахта, последната любов, която допускаш в сърцето си и остава там завинаги. Грижите се един за друг, уважавате се и се подкрепяте, поправяте грешките на другия, не съдите и не упреквате, доверявате се един на друг и на себе си за избора си, живота става пътека на спокойствие и обич. И така до края, красив завършек на този катарзис.

Следва продължение….