Глава 10

            Войниците отвориха вратата и ме ескортираха вътре, но не влязоха с мен, а затвориха зад гърба ми. Озовах се в един от красивите и внушителни старовремски апартаменти на хотела. Беше уютна и приятна стая, с червени мебели и масивна дървена ламперия, но също така внушителна. Подът бе покрит с червени килими. Прозорците – с тежки кадифени завеси. Старовремският, тежък скъпарски стил, подобрен от плазмения телевизор в другата страна на стаята бе това, което придаваше на този хотел тежест. Полилеят над главата ми бе блестящ, разбира се не толкова като онези в имението ми, но все пак бе елегантен.

            Срещу мен в един от меките фотьойли седеше спокойно възрастен мъж. Беше изцяло с побеляла коса и много бръчки, но сините му очи ме уплашиха. Настръхнах, застанал с гръб към затворената врата.

            Не трябваше да ме е страх, защото се чувствах натрапник. Най-много можеше да ме е страх от величието на въпросния Лидер, но нищо повече или по-малко. Не можех да сбъркам с тази роля.

            Все пак разглезеният син, който се опитвах да представя, онзи, който ламтеше за пари и власт и виждаше реализацията им в Лидера нямаше да се чувства натрапник тук. Затова надигнах брадичка, втренчвайки се в мъжа пред мен.

            -Добър ден, господин Петров – поздрави ме той на български, но с непознат акцент. Не знаех как да реагирам на него, бях напълно сигурен, че това не е Лидера, но въпреки това нямах представа коя е тази личност.

            -Тежък ден ли имахте? – попита ме той. Гласът му беше дълбок и басов, не се усещаше немощ от възрастта му или дрезгавина.

            Поех си бавно един дълбок, успокоителен дъх.

            -Така е – заговорих аз – Червената змия ме отвлякоха.

            Така поне беше замислено от мен и Виктория. Мъжът ме гледаше с неразгадаемо изражение. Беше облечен в изрядни бели дрехи, които му придаваха почти нереален вид в съзвучие с бялата коса и много светлите очи.

            -Нашият Лидер много ще се зарадва, като разбере, че сте се освободили – каза ми той – моля, заповядайте, седнете.

            С един елегантен жест той посочи фотьойла пред себе си. На ниската дървена масичка малко встрани седеше тефтера ми. Изтръпнах, като го видях, но се постарах само да плъзна погледа си покрай него и да седна на фотьойла срещу мъжа. Знаех, че тефтерът ми е в Лидера, но той най-вероятно все още не знаеше, че е мой.

            -Казвам се Ангел – представи се мъжът пред мен. Дявол може би, мина ми през ума, но не и Ангел, въпреки всичкото бяло по дрехите му. Той ме наблюдаваше, сякаш виждаше през душата ми, далеч разбивайки всичките ми маски. Но не се поддадох на погледа – той бе само за да ме манипулира. Взрях се в отговор в мъжа, опитвайки се да не се чувствам напълно гол пред него. Той можеше да ме гледа, но аз също можех да гледам и то много концентрирано.

            Пък и ако всичко се объркаше, все още имах телефона на Теодор в джоба си. По-скоро, бомбата му.

            -За какво си тук, момче? – попита ме възрастният мъж, без да откъсва очи от моите. Запали цигара, без да я поглежда нито за секунда, и след това очите му леко ми се усмихнаха. Подиграваше ли ми се, или ме одобряваше? Мразех да не мога да разбера какви мисли се въртят в главата на някого.

            -Тук съм, за да се присъединя към Лидера – казах с превзета интонация – сега, когато старецът ми най-сетне си отиде, е време да поема в моите ръце компанията и парите му.

            Мъжът ми кимна бавно.

            Той бе спокоен срещу мен, докато моето сърце започна да плаче. Никога не бих казал тези неща, но с Виктория се бяхме съгласили, че трябва да поддържам образа на превзет младеж със злокобни амбиции и липса на уважение към моралните ценности. Тя твърдеше, че Лидерът харесва безскрупулни хора, които говореха лошо. Точно като мен в момента.

            -Виждам, че Лидерът направи някои от нещата, които отдавна ми се искаше да се случат с този град – продължих да говоря парливите думи, изгарящи гърлото ми. В този момент ми се прииска изведнъж да изгубя гласа си – мисля, че българският народ има нужда от силна ръка, която да го управлява. Защото всичко тук се превърна в една анархична пародия. Трябва ни някой, някой като Лидера, който разбира от истинско управление и че народът е прост и му трябва един водач.

-Затова и аз дойдох тук. Искам да се присъединя към Лидера и да участвам в неговото правителство. Възхищавам се от нещата, които той предизвика и от твърдия му подход. Откога чакам някой като него.

            -Ще мога ли да поговоря с него и да му предложа моята подкрепа, възхищение и одобрение? – попитах аз. Изписах на лицето си злобна маска, алчна, но не прекалено амбициозна, за да не изглежда сякаш се опитвам да заплашвам Лидера.

            Мъжът не реагираше, гледаше ме все така спокойно и пушеше цигарата си. И тогава изведнъж се засмя, за две секунди, след което млъкна и отново се втренчи в мен. Започваше сериозно да ме изнервя, колкото и да се съпротивлявах на влиянието на тези светли очи.

            Ангел се наведе към мен, все повече скъсявайки живота на вече почти несъществуващата ми мисловна защита.

            -Можеш да лъжеш всички – каза той рязко, сякаш ми се караше – но не и мен.

            Примигах, хванат неподготвен. Бях убеден, че лъжата ми не си личеше.

            -Аз ще ти кажа защо си тук – продължи той, все едно пък никога не ми се беше карал. Отново бе спокоен, въпреки че можех да се закълна, че преди две секунди щеше да ми се развика от гняв. Или си го бях въобразил? – нашият Господар уби баща ти. Убил е и още някого, нали?

            Запазих изражението си равно, въпреки че в сърцето ми пламна онази омраза, от която се опасявах. Тя щеше да ме издаде. Вече усещах как ръцете ми трепереха леко.

            Мазна усмивка разцъфна на лицето на Ангел и той отново се облегна назад на фотьойла си.

            -Но ти искаш да си тук – продължи възрастният мъж – и не се опитвай да се преструваш на разглезено дете. Виждам огъня в душата ти, не можеш да го скриеш, момче. Не си уплашен, дошъл си тук, защото го искаш.

            Трепнах. Не можех да издържа на тези силни очи, нещо в душата ми започна да ме предава.

            -Да, искам да бъда тук – казах през стиснати зъби. За момент се уплаших, че ще изпея всичките си тайни тук и сега – искам дяволски силно да съм тук!! – почти извиках.

            Мъжът се усмихваше.

            -Да, продължавай – настоятелно ми заповяда той.

            -Аз трябва да бъда в сянката на Лидера! – извиках аз, и се изненадах, че въпреки че не успявах да се контролирам, казвах правилните неща – аз имам нужда от тази власт!! От това величие!! Иначе ще се разпадна, на парчета!!

            Ангел кимна, все така усмихнат.

            -Истината, която криеш дори от себе си, момче – каза той – не ти стига просто да си богатият син на Димитър Петров. Нали? Не ти стига да си просто пионка в нечии ръце? Искаш... ти да властваш. Искаш онези неща, които си мислиш, че отричаш. Мислиш, че мразиш насилието, но ето те тук, и си толкова решен да вземеш малко от величието на Лидера.

            Емоциите ми се успокоиха. Този мъж говореше абсолютни глупости и си вярваше. И това означаваше, че моята преструвка все пак беше свършила работа.

            Възрастният мъж се изправи от фотьойла, извисявайки се над мен като планина, или пък като вълна цунами на секунди от момента, в който се блъска яростно в брега и помита всички живи.

            Останах седнал, защото не вярвах на краката си.

            -Утре по това време ела отново тук – каза Ангел – и ще те срещна с твоя идол.

            Кимнах, стиснал зъби. Мъжът напусна стаята, оставяйки ме на върлуващите ми емоции.

            „Искаш... ти да властваш. Искаш онези неща, които си мислиш, че отричаш.”

            Това са глупости! Ядосан, сритах крака на масичката за кафе и вниманието ми бе привлечено от тефтера. Възрастният мъж го беше оставил тук.

            Защо?!

            Бързо осъзнах, че не го е забравил. Беше го оставил тук нарочно, за да го видя, за да го взема, може би и да го прочета. Взех тефтера ми от масата и го отворих, като очите ми започнаха да прескачат покрай многото редове, изписани от собствената ми ръка. Всяка една подробност, всяко едно грозно убийство. Нямаше начин да съм „фен” на всички тези извратени случаи. Нямаше как да искам от величието на Лидера.

            Тогава защо се чувствах толкова уплашен от думите на Ангел? Ами... ами ако имаше някаква истина в тях?

            -Не, Станимире, ти не си откачалка – прошепнах на себе си и ръцете ми конвулсивно стиснаха тефтера. Точно така. Аз мразех Лидера, той ми бе отнел щастието и бе превърнал нормалния ми живот в зверска надпревара с омразата и гнева. Нямаше да му го простя, камо ли да искам да бъда като него.

            „Ще те срещна с твоя идол”.

            Не, онзи убиец не ми беше никакъв идол и никога нямаше да стане.

            Излязох от стаята, объркан в чувстваха ми – чувствах ли се победител в тази малка битка, или пък бях изгубил с гръм и трясък? До края на краткия ни разговор с Ангел не бях почувствал, че съм спечелил нещо. Но пък не чувствах, че губя също така.

            Минах по коридора, но вместо да изляза от хотела, реших да посетя една от стаите му. Не знаех дали няма да е заключена, но исках за момент да я видя. Тя беше на последния етаж, затова се качих в асансьора. Ръката ми все още държеше тефтера. След като ми го бяха оставили, щеше да е много странно, ако не го вземех.

            Когато асансьорът спря на етажа, почувствах онази досадна болка в главата. Бях изтощен от това краткотрайно посещение, от този сблъсък с Ангел.

            Дали този младеж може да бъде контролиран от Ангел? – помислих си и в следващата секунда целият настръхнах. Каква беше тази мисъл?! Вратите на асансьора се отвориха, болката в главата ми пулсираше.

            Вярваш ли в способностите си, Ангеле? Не случайно съм те избрал. – мина втора мисъл в главата ми. Спрях се, без да излизам от асансьора, и несъзнателно вдигнах една ръка към главата си. Това не бяха моите мисли. О, господи.

            Кракът ми стъпи на килима в коридора, докато дишането ми ставаше все по-трудно.

            Интересно как ще му подейства този тефтер. Ще избяга ли от мен? Ще разбере ли, че това са моите престъпления? Ще се върне ли доброволно утре?

            Призляваше ми и ми се виеше свят, затова подпрях ръка на стената. Тапетът ми се стори леден под дланта ми. Мислите ми. Мислите ми бяха наситени с... други мисли.

            Виктория добре е описала престъпленията ми. Но къде е тя? О, разбира се, че знам. Тя е с Червената змия. Не трябваше да ги подценявам.

            Направих още една крачка напред. Стаята, в която ми се искаше да отида, просто за да успокоя малко мислите си, преди да изляза от хотела, бе точно в дъното на коридора. Тази огромна, внушителна врата за най-хубавата стая в хотела.

            Виктория е толкова смешна и жалка. Толкова смешна и жалка.

            Стомахът ми се преобърна от нарастваща омраза. Челюстта ми беше толкова стегната, че зъбите започваха да ме болят. Още една крачка. Лидерът бе в онази стая, можех да го усетя. И... защо чувах тези неща в главата си?!

            Ще я убия точно така, както убих Стела. Ах, колко бе приятно...

            В ума ми проблесна споменът за плажа на Варна, момичето, което хукна към мен.

            Страхът ми бързо се надигна и ме завзе, с което аз обърнах гръб на вратата и хукнах на обратно по коридора. Ръката ми трепереше, докато се опитвах да натисна копчето, за да повикам асансьора. Всъщност, аз целият треперех, а очите ми бяха пълни със сълзи.

            Трябваше да се измъкна по-бързо от тук, затова зарязах асансьора и хукнах по стълбите. Всеки момент щях да се пребия по стълбите, но не можех да остана тук и секунда повече. Излязох от хотела, изплашен до смърт.

            Пролетното слънце малко свести съзнанието ми и си позволих няколко минути, в които просто седях на входа на хотела със здраво стиснати клепачи и броях на ум вдишванията и издишванията си. Лидерът беше толкова близо... бях сигурен, че е бил там.

            И аз бях чувал мислите му.