Глава 20

            Отворих рязко очи, стреснат от видението, изплашен от силния звук на пистолета и начина, по който го усещах в ръката си... в ръката на Лидера, допреди няколко секунди.

            Още невинни жертви, убити от този безскрупулен психопат. Виктория все още плачеше в ръцете ми, явно без да осъзнава, че за момент не бях при нея. Не знаех колко време беше минало и дали изминаваше толкова време, колкото траеше при Лидера, или пък получавах видението и секунда след това отварях очи.

            Телефонът ми извибрира в панталона и аз го измъкнах бързо. Виктория явно скоро нямаше да излезе от шока, затова го погледнах. Съобщение от „Лилиана” проблесна на дисплея ми.

            „Какво става там? Къде сте?”

            „На площада пред Народното Събрание” – написах в отговор, след като съобщението изчезна.

            „Какво стана вътре?”

            „В безопасност сме, но трябва някой да ни вземе” – написах му. Виктория осъзна, че не я утешавам с цялото си сърце и вдигна разплакания си поглед към мен, сетне към телефона и подсмъркна.

            -Ще ни вземат – обявих й най-новото съобщение, което току-що беше изчезнало – всичко е наред. Моля те, нека да се скрием някъде, тук сме твърде на показ.

            Тя ми позволи да й помогна да се изправи на крака, но опираше голяма част от тежестта си на мен. Погалих я отново по разбърканата коса и тя облегна глава на рамото ми. Доведох я по-близо до сградата и се огледах притеснено за войници на Лидера. Но такива не се виждаха никъде по улиците, затова си позволих за момент да си отдъхна.

            -Не успях... провалих се... – шепнеше Виктория.

            -Хей, Вики, моля те – повиках я аз обратно в реалността – Вики. Свърши, спокойно. Далеч сме от него.

             Не след дълго пред нас спря синият Ситроен на Виктория и аз чак тогава си спомних за колата ми. Е, явно никога нямаше повече да я видя. Тръснах глава, изпъждайки мислите за БМВ-то от ума ми и помогнах на Виктория да стигне до колата. От автомобила изскочи Теодор, облечен в черна кожа, за да ми помогне, понеже жената едва ходеше на краката си. Срещнахме погледи с него за момент и можех да прочета тревогата в кафявите му очи и неизказаните въпроси. Стиснах челюст.

            Теодор запали двигателя на колата, а аз и Виктория седнахме на задната седалка. Тя се отпусна към мен, постави глава в скута ми и затвори очи. Красивата й черна рокля беше скъсана. Докато се возехме, тя не обели и дума, но сълзите продължаваха да се стичат под затворените й клепачи. Сърцето ме болеше истински, като я гледах така, но нищо не можех повече да й кажа или пък да направя.

            -Аз вече няма да бъда шпионин – казах на Червената змия, по-късно вечерта, когато вече бяхме оставили Виктория да си почива в една от стаите горе. Всички се бяха събрали около мен в хола и чакаха информация какво точно се беше случило в залата. Камери вътре нямаше, затова Теодор не беше успял да ни следи. Бе видял само камерите в коридора, когато Виктория беше избягала от залата малко след като Лидерът беше влязъл.

            -Разкриха ме – добавих. Теодор сви рамене.

            -Е, пак имаш виденията – каза хакерът, прекалено позитивно настроен за дадената ситуация. Другите не изглеждаха толкова доволни от новината.

            -Но все пак, какво се случи? – настоятелно попита Ясен. За разнообразие, той беше свалил тъмните си очила и сега ме фиксираше с пъстрите си очи.

            -Ами... Лидерът дойде... Вики искаше да го застреля, но не можа и избягахме – резюмирах аз, хвърляйки повечето от членовете на Червената змия в шок.

            -Но... как... защо?? – каза Светлин – тя не би могла да го застреля, щели са да ви убият.

            -Да, имаше много хора с калашници... – добави Теодор.

            -Това е напълно нетипично за Вики – каза Георги, а Светлин кимна. Очите му бяха присвити и недоволни.

            -Напоследък тя не е на себе си – каза Ясен – откакто се случи онова с Варна... или по-скоро, не се случи... но тя се държи странно напоследък. Не разбирам, преди винаги беше толкова сериозна, всичко се обмисляше по безброй пъти...

            -Не я съди, моля те – намесих се уморено и свалих сакото си. Все още бях с него, но вече усещах, че ми е горещо и че се нуждая от баня.

            -Какво ще правим сега? – попита Георги – чудя се дали да не изберем друг водач, временно, докато Виктория се възстанови.

            Взрях се в него.

            -Кажи ми, че не си го казал. Допуснала е грешка, но аз също, така че мисля, че е напълно нередно да...

            Георги заклати глава и аз за момент си глътнах думите.

            -Защо ти не ни бъдеш водач, Станимире? Така или иначе си свикнал да командваш хората, пък и имаш тези видения и можеш да...

            Изправих се рязко, разгневен от думите му и от начина, по който всички от екипа сякаш изглеждаха съгласни.

            -Това са пълни глупости! – настръхнал казах – как можете да се държите по този начин с Вики?

            -Ние имаме предвид само временно, Стани – обади се Стефани и аз вдигнах вежди – само докато тя се възстанови. За ден-два. Но не можем да останем без водач и план дотогава... не ни разбирай погрешно. Ние всички обичаме Виктория. Никога няма да се обърнем срещу нея.

            -Стефи е права, Стан – каза Теодор – имаме нужда от голям преговор на плана.

            Стиснах зъби.

            -Ще правим преговор, когато Вики си почине – непреклонно казах – дотогава можете да издържите един ден без план. Я не ми се правете, видях ви преди да се присъединя към вас, бяхте напълно мързеливи и неорганизирани.

            Думите ми може би засегнаха не един от членовете на Червената змия, но те бяха започнали първи. Излязох от стаята, преди да помисля повторно или да дам шанс на някой да оспори думите ми. Качих се на горния етаж и почуках тихо на вратата на Виктория. Тя не отговори, затова си позволих леко да я открехна и да надникна вътре.

            Вики беше седнала в леглото, преоблечена с пижама и с разпусната тъмна коса. Държеше в ръцете си снимка и не вдигна очи към мен. Влязох и тихо притворих зад себе си. Обутите ми в чорапи крака минаха по мекия килим, избран отново от леля ми, в топли оранжеви и кафяви шарки.

            Виктория отпусна снимката в скута си и видях, че е онази снимка, която бях откраднал от чекмеджето на Лидера сякаш преди толкова много време. Снимката бе намачкана, но все още беше великолепна, слънчева и весела.

            -Може ли... да поговорим? – попитах аз. Виктория сякаш не отчете присъствието ми, но щом не ме гонеше от стаята, това значеше, че можех да поостана. Седнах на ръба на леглото, недалеч от свитите в коленете крака на жената.

            Настана тишина в стаята, при което просто се обърнах към Вики и взех внимателно от ръцете й снимката на сестра й.

            -Била ли си там? – попитах – когато снимката е правена?

            Виктория помълча малко, след това се наведе към раницата си, оставена до леглото, и измъкна от там един стар албум, след което го отвори и ми подаде друга снимка.

            Беше на Виктория и сестра й, като на тази снимка Стела бе облечена със същата феерична бяла рокля и бяха на същото място. Виктория беше с червен потник и къси дънкови панталонки, показвайки правите си дълги крака. И двете бяха усмихнати и щастливи и си приличаха много, въпреки че Стела бе тъмно руса, а Виктория с кестенява коса. Сивите им очи също много си приличаха и те се бяха прегърнали.

            -Имам много снимки от тогава – каза Виктория и извади още една снимка, която ми подаде. На тази снимка Стела бе стъпила във водата, слънцето обгръщаше тялото й като танц. Тя беше разперила тънките си ръце встрани от тялото, сякаш приветства някаква мистична сила.

            Вики ми подаде трета снимка. На тази снимка Стела бе все още във водата, отново застанала в свободна и елегантна поза, а Виктория я гледаше отстрани, скръстила ръце пред гърдите си. Сякаш не беше подозирала за тази снимка.

            Четвърта снимка – двете сестри се гонеха и си играеха с вълните, и двете нереални като видение, красиви и окъпани в светлината на слънцето.

            -Имам още много – каза тя, някак напрегната, и разтвори албума, като по този начин всичките снимки изпопадаха в скута й. Явно не бяха закрепени за албума, а просто прибрани вътре. Докоснах ги леко с пръсти, разглеждайки ги. Имаше много снимки на Стела, на различни места, с различни дрехи, по различно време на деня. Усмихната, замислена. Просто красива. Развеселена от нещо, хваната в момент, когато не подозира, че е снимана. Също имаше и много на Виктория. Една от снимките особено ми се наби в главата – двете сестри, облечени в рокерски дрехи, седнали една зад друга на лъскав мотор Ямаха. Виктория беше отпред, а сестра й, усмихната, я беше хвана с една ръка за кръста, а с другата махаше на камерата. Очевидно не бяха в движение, но снимката бе изключително красива.

            -Уау... – прошепнах – имате си цял албум само на двете ви.

            Забелязвах, че всичките снимки бяха направени с изключителен професионализъм – светлината, композицията, фонът, всичко говореше за професионална фотография.

            -Кой ги е правил? – попитах възхитен. Виктория ме погледна празно и в този момент се досетих. Мигновено се обвиних за въпроса, но Виктория така или иначе щеше да ми отговори.

            -Кристиан.

            Тя въздъхна тежко и отметна косата си през рамото си.

            -Той беше професионален фотограф, знаеш ли? – тихо попита тя.

            Заклатих глава и оставих бързо снимките, които бяха в ръцете ми, обратно върху одеялото на Виктория. Вече някак не ми харесваха толкова много.

            -За мен е професионален убиец и нищо друго – не се сдържах аз. Виктория ме погледна, все така без никакви емоции.

            -И за мен – отвърна ми тя тихо, – но все пак пазя всичките тези снимки. Красиви са. Не мога да повярвам, че той имаше снимката на Стела. Няма причина, поради която да я пази.

            -Той е откачен, Виктория. Не му трябва причина да прави нещо.

             -Защо не успях да го убия? – попита ме тя, хващайки ме неподготвен за въпроса – кажи ми, как си го обясняваш? Може би съм луда? Или пък се уплаших?

            -Мисля, че просто не си убийца, Виктория, каквото и да си мислиш за себе си – рязко отвърнах – не е толкова лесно да убиеш някого. Никога не е.

            -Какво ще правя сега?

            -Ще продължим с това, което бяхме замислили. Ще спрем Лидера, ще прекратим убийствата му. Това ще направим, Виктория.

            -Но аз имах шанса ми. Мислиш ли, че ще имам втори подобен шанс?

            Въпросът й увисна във въздуха, когато аз дори не бях сигурен как да й отговоря и след малко мълчание, тя започна да събира всички снимки. Не разбирах защо си причинява болка, когато ги пазеше при себе си, в раницата си, в този раздърпан албум. Не можех да разбера защо го правеше, но в един момент едни думи на Теодор проблеснаха в ума ми.

            „По-добре да изгубиш сили, отколкото сам да си причиняваш страдание”.

            Може би важаха и за Виктория. Господи, защо хората бяхме такива същества?

            -Ще те оставя – казах и станах от леглото, но тя ме хвана импулсивно за китката. Обърнах глава към нея, а тя, с разпусната си коса и тези влажни очи ми се видя изоставена и самотна.

            -Остани с мен тази вечер – каза ми тя – не е нужно... да си говорим. Просто не ми се стои сама.

            Кимнах.

            -Само ще отида да си взема един душ и ще дойда, става ли?

            -Да. Благодаря ти, Стани.

            Тя пусна ръката ми и аз излязох от стаята. Опрях гръб на затворената вече врата и си поех дълбоко въздух – сърцето ми отново бумтеше. Защо? Защо очите на Виктория ми действаха по този начин? Защо се опитвах да се забъркам там, където очевидно не ми беше работата?

            Отидох да си взема душ в красивата светла баня и когато останах сам с мислите си, умът ми се стрелна към нещо, което досега избягвах. Неусетно се бях обърнал към огледалото и гледах зелените си очи през струята от душа.

            Защо той имаше моите очи?

            Докато се гледах така, изпитвах дълбок до костите ми ужас. Не разбирах какво се случваше и просто следвах течението на събитията, но какво означаваше това, че аз  бях сънувал всяко едно негово престъпление? Защо можех да влизам в главата му? И защо... защо той толкова приличаше на мен? Мисълта ме отвращаваше, но не можех да се заблуждавам. Моите зелени очи винаги са били рядкост. Не беше съвпадение да ги видя на лицето му. Ала ето на – аз не го познавах, нямах никаква представа кой, всъщност, е той. И какво общо има с мен?

            Каква беше тази непрогледна мистерия, в която се бях оказал? И защо, все пак, имах ясновидски способности, свързани само с един специфичен човек?

            Нямах нито един отговор на всичките милион въпроси, въртящи се из главата ми, затова обърнах гръб на образа си в огледалото и затворих очи. Трябваше да разбера, трябваше да спра да се опитвам да избягам от този факт и да разбера всъщност каква беше връзката между мен и Лидера.

            По-късно се върнах при Виктория – тя все още не беше заспала, все така седеше в леглото си, както я бях оставил, и гледаше в празното пространство. Бях се преоблякъл с една моя копринена пижама, забравена тук от последното ми посещение на вилата, и отгоре бях наметнал тъмносин халат. Виктория ме погледна и очите й проблеснаха.

            -Стани – прошепна тя името ми и сърцето ми трепна. – ти дойде.

            -Да, нали ти обещах – казах й уморено и седнах отново на леглото й.

            -Имаш ли цигари? – попита ме тя – този път може и да не откажа.

            -Добре – свих рамене аз и извадих кутията с цигари от джоба на халата ми. Така или иначе, смятах да излизам по-късно да пуша, но явно нямаше да се наложи.

Двамата запалихме по една цигара и аз отворих прозореца, пускайки хладният въздух вътре.

            Въпросите, които си бях признал по-рано, все още се въртяха в главата ми. Нямах идея откъде да започна, но трябваше да разбера и не можех да го отлагам повече.

            -Вики... – казах аз – мога ли да те попитам нещо?

            -Да, разбира се – сви рамене тя. Виждах яснотата на разума зад сивите й очи, но ми се искаше да разбера как се чувства. Вместо това обаче имах други въпроси, чакащи отговор. А и, незнайно защо, нямах смелостта да попитам Виктория как се чувства.

            -Ти на колко си години?

            Тя се изненада и лека усмивка пробяга по красивото й лице.

            -На двадесет и осем. Защо?

            Отговорът й малко ме шашна – тя винаги ми беше изглеждала млада и не това ме шокираше, но… ако тя беше на двадесет и осем, то значи той…

            -Той е само на 30 – изплъзна се от устата ми.

            -Кристиан ли?

            -Лидерът – поправих я аз, отказвайки да мисля за него като за „Кристиан” – стори ми се по-възрастен.

            Тя сви рамене.

            -Болестта го е състарила – каза ми Виктория с примирен тон – нямам представа как е жив все още.

            Потръпнах.

            -Какво му е?

            -Той има наследствено заболяване на кръвта. Апластична анемия. Това е рядко и много тежко заболяване, което в тежката си форма води до смърт – заговори тя, гледайки напред в нищото – заболяването пречи на костния мозък да произвежда здрави червени и бели кръвни клетки.

            -И заради това винаги му е горещо и не може да диша?

            -Това са следствия от липсата на червени или бели кръвни телца – каза тя – заболяванията на кръвта могат да съсипят цялото ти тяло. За съжаление при него не можеше да се излекува с трансплантация на стволови клетки... и така. Нелечимо е. Бяха му дали пет години живот, след като го бяха поставили диагнозата на 15... но... той е доста издръжлив.

            Въздъхнах. Нямах никаква представа как може този човек да е свързан с мен. И тогава, от никъде, отново получих видение, обгърнато в чернота.

            -Никой не се опитва да ме измами – казах ядосан – искам малкият Станимир Петров тук.

            -Господарю, не сме сигурни къде да го намерим.

            Знаех, че не бяха сигурни. Той със сигурност беше изчезнал някъде, в новата база на Червената змия, заедно с Виктория. Отпуснах глава на възглавниците си и затворих очи за момент. Жегата се надигна в мен, изпращайки нов гняв по вените ми. За кои се мислеха тези деца?

            -Той сам ще дойде при нас – казах и въздъхнах тежко. Имах нужда от почивка, особено след този бал. – време е да вземем госпожа Зорница Петрова. Ха-ха... поне той има още един член на семейството си.

            -Доколкото знам, тя е в едно селце в Родопите.

            -Изпрати хора да ни я докарат.

            -Да, господарю.

            Постоях така със затворени очи, вдишвайки дълбоко и издишвайки бавно. Сивите очи на Виктория стояха в ума ми, пистолетът, насочен към мен. Не успявах да проумея как жената не ме беше застреляла. Но... защо аз нищо не бях направил? Можех ли да я оставя да ме застреля... в онзи момент просто умът ми беше празен. Напълно празен и аз не можех дори да помръдна или да се осъзная.

            Държах оръжието й, моето оръжие, в ръката си и го поставих до мен на леглото.

            -О, Вики, Вики – заклатих глава аз и започнах да се смея, въпреки болката при всеки дъх и въпреки ужасната жега. – Вики... Вики!