12.01.2019 г., 19:35 ч.

 Лидерът - глава 22 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи
612 1 2
Произведение от няколко части « към първа част
16 мин за четене

Глава 22

 

            Мъжът се свлече на земята, без дори да успее да реагира и в следващата секунда ръката ми, почти автоматично, се мръдна на десет градуса вдясно и показалецът ми натисна спусъка за втори път. Сърцето ми изкрещя от ужас, но по необясним начин нито усетих упор от оръжието, нито пък ръката ми трепна. Мъжът, който държеше леля ми и беше опасно близо до нея, се свлече безмълвен в краката й, а тя изпищя. Светлината от фенера му заглъхна в горската шума.

            Очите ми бяха широко отворени в ужас, когато осъзнах, че току-що бях стрелял директно по две живи същества. Изведнъж пистолетът ми се стори страшно тежък в ръката ми.

            -Лельо! – извиках, когато тя хукна да бяга и тя се спря и обърна рязко.

            -Боже мой! – възкликна тя, разпознавайки гласа ми и се втурна към мен, а аз тръгнах към нея като на сън. Пистолетът тежеше в ръката ми, не знаех къде е лаптопа, а сърцето ми заглушаваше всички мои мисли. Минах покрай единия мъж, който бях прострелял и без да искам, спуснах очи към него. Дори на неясната светлина на луната можех да видя дупката от куршума в слепоочието му и кръвта, бликаща от там. Изцъклените му мъртви очи.

            Стомахът ми се преобърна и аз затиснах уста с ръка. Нямаше никакъв начин да го бях уцелил толкова точно в главата, на тази неясна светлина и от това разстояние. Изведнъж ме помете мъка. Той беше мъртъв. Мъртъв.

            Леля ми също го гледаше и очите й, широко отворени и уплашени, изведнъж се преместиха към мен.

            -Стани... – гласът й трепна и тя погледна пистолета в ръката ми. Една сълза се отрони от окото й и проблесна на светлината на луната.

            -Т-трябва да се махаме оттук... – прошепнах. Тя обаче не се приближаваше до мен, и даже отстъпи крачка назад, втренчена в мен.

            -Какво направи?

            Гласът й пробиваше дупка в черепа ми, също като моя куршум. Неспособен да се спра, се приближих до другия мъж и взех фенера му от земята. Осветих главата му – косата му беше мокра от кръв. В главата. Отново го бях застрелял в главата, без дори да виждам накъде стрелям.

            Далечни гласове и викове ме изкараха от унеса на ужас и агония, които обгръщаха душата ми. Без да мисля повече, сграбчих леля ми над китката и я дръпнах в посоката, от която бях дошъл. Трябваше да избягаме, да се върнем там, където бяха Теодор и другите. Леля ми дишаше накъсано, докато тичахме, и не след дълго зад гърбовете ни прозвучаха изстрели. Щяха да ни убият. Щяха да убият леля ми!!

            Блъснах я зад едно дърво и се скрих зад второ. Изкарах само ръката си зад прикритието си и стрелях на сляпо. Изстрелите спряха за момент и настана горска тишина. Чувах собственото си дишане, сякаш бе чуждо.

            Стрелях отново. Докато стрелях, показах и главата си – виждах силуетите им, прикритията, където можеха да се скрият. Един от тях се показа отляво, насочвайки пушка към мен, но ръката ми автоматично се центрира към него и пръстът ми натисна спусъка. Той се свлече назад по гръб в храстите.

            Тишина. Леля ми беше изпищяла отново. Очите ми бяха широко отворени и умът ми остана на заден план. Преместих се зад друго дърво, докато изстрелях още два куршума. Враговете се опитаха да стрелят отново към мен, нямах идея колко бяха и къде се криеха, но секундата, когато те се показваха, опитвайки се да стрелят към мен, моята ръка автоматично ги намираше и само с един изстрел от пистолета ми те се свличаха в храстите. Не след дълго тишината, която настъпи, остана.

            Не чувах нищо. Нищичко. Главата ми пулсираше и аз осъзнах, че не виждам почти нищо. Очите ми пареха. Плачех.

            -Д-да вървим – казах и се обърнах към леля ми. Не ми беше нужно да погледна този път. Знаех, някак знаех, че бях застрелял всеки директно в главата.

            Леля ми ме гледаше с широко отворени очи, изпълнени с неверие и страх. Примигах, за да проясня взора си, защото може би си въобразявах, но тя ме гледаше все едно за първи път ме вижда.

            -Никъде няма да ходя – ледено изграчи гласът ѝ – махай се от мен!

            Шокът ме свари неподготвен, когато тя хукна да бяга през гората, избягвайки дърветата.

            -Не! – извиках с ужас – не, лельо, чакай!!

            Пуснах пистолета и хукнах да я гоня с всички сили, препъвайки се в изпъкнали от земята корени, проправяйки си път през клоните на дърветата. Те деряха лицето и дланите ми, както и най-вероятно, тези на леля ми. Но тя не забавяше ход, колкото и да й виках да спре.

            Тя излезе от линията на дърветата и се озовахме на поляна, водеща към скромни къщи. И тя попадна точно в клопка.

            Петима мъже с калашници я поставиха на мушката и сърцето ми се строши на парчета. Заковах се на линията на дърветата и тя бавно вдигна ръце във въздуха. Като на сън чувах, че ми говорят по радиостанцията.

            -Стани! Станимире! – викаше ме някой по радиостанцията.

            Двама мъже хванаха леля ми за двете ръце. Всички останали я държаха на мушката. А аз вече нямах оръжие в ръката си. Усетих как неподозиран лед плъзва през сърцето ми, замразява всичките ми чувства завинаги. Отпуснах ръце покрай тялото си.

            Поредната битка, която бях загубил.

            -Намерете си друга база – прошепнах на радиостанцията – за да не мога да ви издам.        

            -Какво искаш да... Стани? – беше гласът на Виктория.

            Пристъпих навън от прикритието на дърветата и сенките.

            -Идвам с вас! – обявих на висок тон, привличайки вниманието на войниците на Лидера и вдигайки ръце бавно нагоре – идвам с вас.

            Леля ми се обърна към мен и срещна разплаканите си очи с моите. Това бе последното, което видях, преди да ме грабнат двама и да ме ударят силно по главата, така, че всичко престана да има значение и пред очите ми настана истинска чернота.

 

            Когато отворих очи, се намирах в непознато превозно средство. Ръцете ми бяха в скута, с белезници, и бях по потник. Бяха взели якето ми, телефона и устройството от ухото ми. Движехме се в хубав джип някъде по непознат път. До мен, от двете ми страни, имаше въоръжени войници с бели ленти през челата. Леля ми не беше в колата.

            -Къде е леля ми?! – прегракнало казах. Един от мъжете хвана грубо ръката ми, но аз нямаше къде да се опитам да избягам, нито пък как.

            -Млъквай, момче. Не съм толкова благосклонен днес, нито пък господарят ще бъде, като разбере какво си направил!

            Стиснах челюст.      

            -Искам да знам къде е леля ми! – настоях гробовно.

            -Ще разбереш. Скоро ще се присъединиш към нея. – изграчи един от тях.

            Внезапно обаче съзнанието ми реши да ме пренесе на друго място.

 

            Бях седнал в леглото си и из всичките ми вени се разливаше задоволство. Избухнах в смях, а Ангел седеше кротко до вратата.

            -Да... – прошепнах и отново се засмях. Но смехът ми предизвикваше болка и кашлица. Игнорирах това, изпадайки в транс на удоволствието. Станимир Петров бе така лесно в ръцете ми. – да!

            Ангел не изглеждаше толкова доволен, когато поредният пристъп на кашлица ме накара да се наведа напред и да се сборя за въздух. Но не ме интересуваше. Съзнанието ми ликуваше. Щях да унищожа малкия Станимир Петров, задето се беше опитал да ме измами. Щях да го унищожа!

            -Помогни ми да се изправя – заповядах рязко на съветника ми и той се спусна към леглото ми. Подхвана ме през кръста и ми помогна да стъпя на крака. Светът се въртеше около главата ми, а кашлицата за момент отново ме завладя. Болката в дробовете ми проблесна остро, сякаш някой прокарваше нож през гърдите ми. Разсеяно притиснах една ръка към гърдите си.

            -Не е добре да ставате – каза Ангел, което отново ме разсмя. Обикновено щеше да ме ядоса, но тази вечер аз бях победител.

            -Ооо, моля те – казах му с дрезгав глас – не ме разсмивай!

            -Господарю... – той прозвуча объркан. Бутнах грубо ръката му от кръста си и се подпрях на стената до леглото ми. След това тръгнах внимателно през стаята.

            -Искам да си видя плячката – казах на Ангел, без да мога да сдържам усмивката, оголила зъбите ми – искам да я опитам!

            Сините очи на Ангел се втренчваха в мен, изпиваха ме и се опитваха да разберат. Този път малката буболечка Станимир Петров. Утре... Виктория. О, Виктория,  бедна моя!

            -Доведете ми Станимир Петров – казах – в съседната стая, Ангеле.

            -Да, господарю. Ще легнете ли, докато го доведа? – настоятелно ме попита съветника ми. Изгледах го и той пребледня, след което кимна отново и побърза да излезе. Обърнах се към широко отворения прозорец и се втренчих в панорамната гледка на София, окъпана в лунните лъчи и светлините на града. Засмях се отново, подпирайки се на рамката на прозореца и затворих клепачи, оставяйки хладният въздух да гали горещата ми кожа.

            Можех да видя унищожението, което съществуването ми щеше да причини на този свят. Можех да почувствам кръвта, отчаянието, страха... докосвах се до моят момент. Виждах го ярък, все едно се взирах в изгрева.

            Красотата винаги ме опияняваше, а най-вече тази мръсна, извратена, изтръгната от болката красота, която предвкусвах с всичките си сетива. Станимир Петров. Виктория. София. Варна. България.

            Светът. Щях да взема всичко от него, преди животът да ме изхвърли. И моят последен миг щеше да е величествен като смъртта на една звезда във вселената, която изригва в опасната си, заслепяваща светлина, унищожава всичко около себе си, отнема живота на всички малки планети и сетне се превръща в черна дупка.

            Универсалната... вселенска... атомна бомба. И нищо вече нямаше да има значение.

 

 

            Когато отворих очи осъзнах, че вече не съм в кола, която се движи. Гърбът ми беше облегнат на студена стена и аз бях седнал на тъмнозелен килим. Светлината в стаята ме заслепи за момент и аз присвих клепачи. Сърцето ми се разтуптя и аз стиснах зъби.

            Когато най-сетне успях да се огледам, пред очите ми видях леля ми, седнала в другия ъгъл на малка хотелска стая с широко отворени прозорци, през които навлизаше студеният въздух, а полилеят над главите ни светеше ярко. Нямаше никакви мебели в стаята, но познах, че се намира в Гранд Хотел по дървената ламперия.

            Леля ми ме гледаше с уморено изражение и въздъхна, когато засякохме погледите си.

            -Какво...

            Тя леко поклати глава, сякаш не искаше да говори с мен, от което целият настръхнах и се взрях в нея.

            -Лельо?

            -Не искам, Станимире – тихо каза тя и наведе очи – не искам.

            Не я разбрах веднага, затова изчаках какво ще каже.

            -Не искам да ми говориш – довърши тя и остра болка ме стрелна през сърцето – ти ме изпрати надалеч, за да станеш убиец. Аз не мога да понеса това. Не за това те отгледахме с баща ти.

            Неподозиран бе мащабът на болката, която думите на леля ми предизвикаха в душата ми – беше искряща, ярка болка. Наведох очи, неспособен вече да кажа или направя каквото и да било. Нямаше значение защо бях направил това, което бях, нямаше значение какви са били изборите ми и какъв е бил моментът. Леля ми отказваше да срещне погледа ми. Тя ме беше нарекла убиец.

            Преди никога не бих стрелял по тези хора. Никога не бих ги убил. Никога не бих изпитвал такива чувства.

            Гневът изригна в мен, неконтролируем и като пожар, разочарованието от цялата битка беше като бензин за огъня, а искрата – думите на леля ми. Тя беше права – аз се бях превърнал в чудовището, което се опитвах да спра. Бях изгубил моята Дарина, моят скъп баща, моят живот, моята самоличност...

            „Доведете ми Станимир Петров”- беше казал Лидерът.

            -Само ела. Само ела... – прошепнах, подвластен напълно на неукротимата емоция. Затворих очи и видях зад клепачите си Дарина и как нежните й устни оформяха името ми, преди тя да си отиде завинаги. Виктория, която плачеше, неспособна да владее хлиповете си. Леля ми, която крещеше и бягаше от мен. Баща ми, който каза, че се гордее с мен.

            Вратата в отсрещния край на помещението се отвори и вътре влязоха двама въоръжени до зъби войници с бели ленти. Изправих се от земята – нито бях вързан, нито имах белезници – и тръгнах със стабилна крачка към тях. Все още бях само по потник и черният кожен панталон, който бях получил от Червената змия.

            Застанах пред двамата мъже и те ме хванаха за ръцете и ме изведоха от стаята. Леля ми не каза нищо и вратата се затвори и заключи зад гърба ми. Осъзнах, че бяхме на етажа, където бе и стаята на Лидера. Ела. Ела.

            Не ме заведоха в стаята в дъното, а в една до нея и почукаха силно на вратата.

            -Заповядайте – прозвуча гласът на човека, заради когото се бях превърнал в чудовище.

            Лава плъзна по вените ми, вместо кръв, а двамата войници ме въвлякоха грубо вътре. Очите ми се фокусираха върху гърба на мъжа, който гледаше навън от прозореца.

            Той беше облечен в копринен халат в тъмнозелено, а дългата до раменете му черна коса бе разпусната. Убиецът на душата ми. Пред мен стоеше, на само няколко метра, този, заради когото леля ми не можеше да ме познае.

            Спомних си всеки изстрел, който бях произвел, за да убия нападателите ни. Спомних си как те падаха в храстите един след друг, безпомощни, неспособни да се спасят.

            Лидерът се обърна бавно към мен и стомахът ми се сви, когато срещнахме очите си. Тези ужасни зелени очи. Моите очи!

            Гневът ми изригна.

» следваща част...

© Зи Петров Всички права запазени

Благодаря на всички за вниманието!

 

Сърдечни поздрави,

Зи 

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря, Лиа! Коментарът ти спря моя дъх, много се радвам, че съм успяла да предам емоциите! Честно казано, понякога на мен самата ми е тежко да чета точно това си произведение и даже не бях сигурна какво да ти напиша в отговор, но искрено ти благодаря, че продължаваш да го четеш! Поздрави
  • Прочетох тази част сигурно поне пет пъти. Много силни отрицателни емоции, примесени с положителност си предала. Странно е,страшно е и много дълбоко. На места имаш такава дълбочина и сила в мислите на героите ти, че чак ми спира дъха, а мозъка ми отказва и прескача половин секунда без грам мисъл. Рядко чета подобен вид произведения, но признавам твоето ме грабна още от началото. Благодаря ти за труда! Знам, че ще има още на какво да се насладя и изживея с героите ти.
Предложения
: ??:??