23.01.2019 г., 18:16 ч.

 Лидерът - глава 23 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи
574 1 2
Произведение от няколко части « към първа част
15 мин за четене

Глава 23

 

            -Мръсно чудовище!! – разкрещях се аз срещу зелените очи на Лидера, раздирайки гърлото си. Двамата войници ме държаха за ръцете, но аз впрегнах всичките си сили да се изтръгна от тях. – КОПЕЛЕ!!!

            Той ме наблюдаваше спокойно с извратена усмивка и тръгна бавно към мен.         
            -ЕЛА МИ! – крещях аз и се дърпах яростно. Кръвта ми гореше – ела, ще те убия, ще те направя на парчета!!! Ще те разкъсам!! ТИ!!! ТИ!!!

            Той се разсмя, зелените му очи заблестяха.

            -Добре дошъл, Станимир Петров – каза с ужасния си, дрезгав тембър.

            Продължих да крещя, неконтролируемо обзет от омраза и чернота. Не чувах собствените си думи от пищенето в ушите ми, но гневът ми даваше неподозирани сили. Дърпах се, мъжете ме държаха и се взирах в убиеца на душата ми. И крещях. Крещях, сякаш безкрайно.

            След известно време, внезапно всичките ми сили ме напуснаха и аз престанах да се съпротивлявам на войниците. Теглото ми се отпусна на ръцете им и за две секунди те бяха единственото, което ме задържаше. Почувствах се сякаш тялото ми не ми принадлежи вече, както и душата ми. Бях напълно друг човек, нямах нищо общо със себе си. Наведох глава надолу и видях босите крака на Лидера пред мен. Така близо... гневът ми обаче си беше отишъл, беше се изпарил и ме беше оставил напълно без сили.

            „По-добре да останеш без сили, отколкото сам да си причиняваш страдание”. Теодор ми беше казал това, и господи, колко вярно се оказваше за всички аспекти от живота ми!

            -Вече не искаш ли да ме разкъсаш? – прозвуча гласът на Лидера в стаята – ето ме, дойдох.

            Спомних си усмивката на Виктория, когато бяхме спечелили онази малка победа и бяхме спасили Варна. Майтапите на Теодор и Георги. Целувката на Дарина.

            Умът ми попадна в объркване и хаос, мислите прелитаха през мен и отминаваха, без да се задържат, без да ми обяснят какво означаваха. Колкото повече стоях така обаче, подвластен на хаоса, спомените ми започваха да се избистрят. Смехът... някога имаше истински смях на света.

            Студ премина по кожата ми. Бях забравил. О, бях забравил всичко... сълзите ми започнаха да се стичат сами от очите ми и аз ги оставих, не се опитах да ги спра. Сърцето ми започна да плаче тихо, но пожарът от преди малко бе потушен. В душата ми сега валеше дъжд.

            Усмивката на Виктория.

            Моята Дарина.

            Баща ми, който се гордееше с мен.

            Вдигнах бавно глава и срещнах горящите очи на Лидера. Те бяха зачервени и му придаваха вид на мъртвец, както и бледата му кожа и изпито лице. И потта.

            -Никога няма да победиш – казах му право в очите, играейки си на предизвикателство с дива пантера. – уверявам те, Кристиане.

            Той ококори очи, не успявайки да прикрие изненадата си, след което обаче гневът го завладя и той ме зашлеви с опакото на ръката си така силно, че за момент светът присветна и се уплаших, че ще припадна. Примигах, а дясното ми ухо пищеше.

            Можеше да ме удря колкото си иска, мина ми през ума. Той бе съсипал живота ми, но аз нямаше да го убия. Щях да поема отговорност за случилото се – всичко беше моите грешки, моите избори, моите. Не беше заради този отвратителен психопат пред мен. Той не контролираше всичко.

            Лидерът ме хвана за косата и вдигна главата ми, принуждавайки ме отново да срещна очите му. Главата ми започна да пулсира, докато се взирах с упор в него. Беше страшен, беше опасен... но изборът да се изплаша го правех аз.

            Той се засмя.

            -Приличаш... – прошепна той, загледан в мен и аз изтръпнах – приличаш на старото ми аз.

            Преглътнах, взрян все така в тези уникални зелени очи. Лидерът се наведе към лицето ми и усетих горещият му дъх върху кожата си, както и миризмата. Настръхнах, а стомахът ми се преобърна от сладникавия дъх.

            -Но да те уверя пък аз... – каза Лидерът и аз се опитах да не дишам, тъй като можех да повърна от миризмата на болест, идваща от устата му – вярвай си, че няма да загубиш... но злото накрая винаги побеждава.

            -Пука ми на мен за злото и доброто! – не се сдържах аз – не ме интересува кой ще победи, но това няма да си ти!

            Той се усмихна, показвайки ми отблизо зъбите си, които също хич не изглеждаха добре. Осъзнах, че този човек трябваше да е мъртъв, че умът ми не побира как беше жив пред мен, слаб като скелет, с тази ужасна кожа и дъх...

            Той все още държеше косата ми и ме гледаше отблизо, злокобно усмихнат.

            -Разбирам... – каза той – как се чувстваш... точно както и аз. Ще видиш... момче.

            Всеки негов дъх, които си поемаше, прекъсваше думите му. Задъхан беше сякаш е тичал и колкото повече да ми говореше, толкова повече настръхвах. Имах странното ужасно чувство, че той ме омагьосва, че ме превръща в свой огледален образ. Че този път той е ясновидецът и предрича моето бъдеще.

            Не, това не беше възможно. Никога нямаше да стана като него, каквото и той да казваше.

            -Но сега е време... – продължи той, втренчен в очите ми. Започваше да ми се вие свят пред силния му поглед и цялото ми тяло изтръпваше. Мислите ми стихнаха – да ми дадеш нещо, което си е мое. Къде е ключът?

            Отне ми близо половин минута да разбера за какво ми говори, когато споменът лениво изплува на повърхността на съзнанието ми. Той искаше онзи златен ключ, който бях заровил при едно дърво в гората. Настръхнах целия, но незнайно защо, стоейки толкова близо до Лидера чувствах, че умирам.

            Не успявах да издържа на погледа му, губех всичките си мисли и усещания и дори чувството, че аз контролирам себе си, избледняваше. Имах лошото предчувствие, че всеки момент ще припадна.

            Получих втори шамар от Лидера, напълно неочакван, който отметна главата ми наляво, натоварвайки врата ми. Нямах идея как можеше да е толкова силен, но челюстта ми започна да пулсира болезнено.

            -Не обичам да повтарям – изграчи гласът на Лидера. Ключът. Да, това искаше той. Аз нямах никаква идея какво има в сейфа в онази мистериозна банка, за чието съществуване бях научил с получаването на ключа, но не исках да му го давам.  – добре... разбирам. Ще отида да попитам леля ти дали знае нещо...

            Страх просветна в сърцето ми и аз вдигнах очи отново към тези на Лидера.

            -Ще ти кажа къде е! – бързо изговорих – не закачай леля ми...

            Той вдигна една вежда подигравателно.

            -Ако искам, ще правя секс с нея. – каза.

            Гневът, който си мислех, че съм укротил, изригна отново в мен и силите се завърнаха в тялото ми. Стъпих на краката си, тъй като досега висях на ръцете на войниците. Те ме задържаха силно.

            Лидерът се закашля и тежката кашлица ме накара да настръхна отново. Този човек наистина не трябваше да е сред живите. Когато пристъпът му спря, той ме погледна с лъскави очи – виждах, че изпитва болка. Можех да си спомня как се чувства от всичките видения и кошмари. Но не изпитах съжаление. Той просто нямаше място тук.

            -Умолявам те – усетих, че казвам. Никога гласът ми не беше звучал така отчаяно – нека сключим сделка... ще правя каквото искаш... ще заведа хората ти при ключа, ще ти го дам. Ще говоря пред репортерите, ще ти бъда прислуга! Само остави леля ми намира... моля те.

            Лидерът не изглеждаше съгласен, а сякаш иска да убие леля ми само за да види реакцията ми. Но тогава той сви рамене.

            -Донеси ми ключа. И ще си помисля за предложението ти – каза властно той.

            Войниците ме изведоха от стаята и когато се озовах далеч от клопката на Лидера, силите ми за пореден път ме напуснаха, но този път окончателно и преди да се усетя, се бях срутил на земята и войниците не ме държаха. Съзнавах, че може би изглеждам жалък, но нямах нито капка енергия. Лидерът я беше изпил цялата от мен.

           

             Застанах с изправен гръб пред дървото, където бях заровил ключа – бях запомнил точно къде се намираше и заедно с трима войници се бяхме озовали тук. Може би никога нямаше да разбера какво е било заключено в сейфа, но не можех да не го дам. Беше ми ясно, че ще трябва да го дам от секундата, в която Лидерът го беше споменал. Не можех да си обясня защо не бях имал видение за него, как тази част от мислите на Лидера беше останала скрита от мен... но щях да дам всичко, за да пощади леля ми. И пак не бях сигурен, че щеше да я пощади. Този човек не беше известен с милостивата си натура.

            Смътната ми надежда се коренеше в Ангел и неговият глас на разума. В крайна сметка, ако Лидерът убиеше леля ми, нямаше да може да ме използва. Не бях сигурен точно за какво смята да ме използва, но знаех, че не иска да убие мен. Това бе последната ми надежда – да съм необходим за Лидера, дали парите ми, дали влиянието ми или способността ми да измислям хубави речи... трябваше нещо все пак да иска от мен. Иначе защо не ме беше убил, когато ме залови? Или искаше да ми отмъсти и леля ми беше вече мъртва, задето се бях опитал да го измамя?

            Пристъпих към дървото, маркирано с хикс в основата, и коленичих пред него. След това разрових шумата и малко от пръстта – ключът бе в малка кутийка, заровен не особено на дълбоко. Извадих кутията и се изправих към войниците, които все още ме държаха на мушката, заплашително фокусирали ме с очи.

            Отворих капачето и сърцето ми замръзна, когато очите ми не намериха вътре това, което очаквах. Вместо златния ключ намерих бележка, написана с дребен почерк.

            „Помощта идва”.

            Очите ми се ококориха, а единият от войниците рязко взе кутията от ръката ми, докато аз не можех да повярвам. Не се съмнявах кой е намерил кутията – Теодор явно никога не беше смятал да запази личното ми пространство и явно добре бе видял къде бях заровил ключа. Но кога го беше взел оттук?

            -Какво е това? – попита един от войниците и се наведе към колегата си, който вдигна свиреп поглед към мен.       

            -Ах, ти... – започна той.

            -Никой да не мърда! – проехтя глас, а някой ме издърпа рязко назад. Стъписан, се озовах зад прикритието на дървото, а един въоръжен мъж стоеше до мен и ме държеше над лакътя. Изведнъж от сенките на дърветата излязоха още мъже – те бяха с черни маски, въоръжени, и не след дълго моите трима пазачи се оказаха обезоръжени. Все още не можех да разбера какво се случваше и шокът караше сърцето ми да трещи. Но... леля ми!

            -Господи, вие не трябваше... – гласът ми пресекна от ужас. Сега със сигурност леля ми щеше да умре.

            -Спокойно, момче – каза ми мъжът и пусна ръката ми – всичко е под контрол. За теб е.

            Той ми подаде телефон и аз вдигнах вежди. На него имаше съобщение, което просветваше на екрана.

            „Леля ти е с нас. Тези хора също. Ще те отведат при нас. –Теди”. Очите ми се ококориха, бях напълно неспособен да повярвам на случващото се. Беше ли истина? Погледнах към мъжа до мен, а той взе телефона от ръката ми и  го прибра в бронираната си жилетка. Не след дълго те ме поведоха със себе си, без да се отнасят грубо, и ме качиха в голяма бронирана кола, паркирана близо до бившата ни база. Стъписан, успях да видя преди да вляза, златна буква отстрани на колата. „Z”.

            Объркан, седнах вътре и те потеглиха – приличаха на спец охрана, с бронежилетки, оръжия и черни маски на лицата. Един по един всички присъстващи свалиха маските си – не познавах нито един от тези хора.

            -Ние сме от банка „Зерстраз”, господин Петров – каза един от тях и ме погледна със светлите си очи – вашите приятели се свързаха с нас. Не се безпокойте, ще ви отведем на сигурно място.

            Веждите ми се вдигнаха нагоре. Тези бяха от тайната банка, за която говореше леля ми?

            -К-какво става тук? – попитах със стегната челюст. Все още не можех да повярвам, че така лесно можех да се измъкна на Лидера. И най-вече, как биха могли Червената змия да измъкнат леля ми от охранявания като кралския дворец Гранд Хотел София?

            Главата ми не го побираше и имах нужда от информация, когато един от непознатите охранители пусна малък телевизор в дъното на бронирания ван.

            -...напълно неочаквано събитие – казваше една репортерка в новинарска емисия. Тя самата изглеждаше изплашена, очевидно неспособна да го прикрие зад професионалната си маска – Гранд Хотел е обгърнат от пламъци.

            Зад нея на видеозапис виждах как сградата гори и шокът ми се удари в тавана. Приятелите ми от Червената змия бяха запалили хотела?

            -Нашият Лидер обяви, че това е действие на терористичната групировка Червената змия – продължи жената – екипът на Лидера за бързо реагиране бързо успя да изведе посетителите на хотела, включително неколцина видни български политици и светски лица.

            Кога беше успяла Червената змия да планира нещо толкова мащабно? Да подпалят хотела, да вземат златния ключ, да се свържат с банката „Зерстраз”?! Колко време всъщност аз съм бил в безсъзнание в онази стая с леля ми?

            И тогава, изневиделица, отново бях споходен от видение.

» следваща част...

© Зи Петров Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря, Лиа! Радвам се, че ти харесва и следиш историята
  • Не спирам да чета! Макар малко да закъснявам с коментарите, не означава,че не съм изпитала удоволствие от написаното. Много добре изграждаш сюжета, реалистично и успяваш да накараш читателя да изпитва трепет и да се притеснява, какво ще стане с героите. А колко спокойно започна ,но колко бури се разкриха. Харесва ми, Zy! Следя.
Предложения
: ??:??