Когато си тъжен… 
Чувствам се сякаш съм огледало, хвърлено в земята. Тогава се чупя на хиляди малки парченца и ранявам всичко наоколо. 
Луната се превръща просто в небесно тяло, а песента на птиците в най-обикновен шум.
Когато си тъжен имам чувството, че се губя в гъста и тъмна гора. Тогава крещя, но моят вик отеква в бездната наоколо. Прегръщам те, макар и сега да си далеч от мен. Казвам ти, че всичко ще е наред. Че никога не си бил обикновен човек, а няма и да бъдеш, защото за мен си повече от специален…
Потънах в дълбочината на твоето кафяво още докато водихме разговор през онази вечер. Но го премълчах… и ти направи същото. Но всичко, което не сме изговорили, излиза като красиво проявление на перата ни. Но все пак… не искам да сме тъжни…
Остави отпечатъка си върху сърцето ми, но не само с думите си, защото…
И аз те бленувам…