Лирическа история
Лирическа история
Поетесата Ахинора понечи да се усмихне. Видя някаква повлекана, на която ластикът на гащите се скъса и съвсем естествено те се свлякоха между краката ѝ. Не стига това, ами повлеканата взе, че се спъна в тях и се пльосна по корем в някаква кал. Народът около нея се изпонатръшка да се смее, а някои дори се притекоха на помощ на пострадалата. Едни я бършеха с носни кърпи, а по-изпадналите мъже и нахлузваха изсулените гащи. Та по този повод Ахинора се усмихна, ама бързо се съвзе и кривна в първата улица, белки гледката попремине. Ще се зачудите защо споменатата поетеса се посвени да разтегне уста в усмивка, па макар и по такъв повод. Ами тя беше такава лиричка, че ум да ви зайде! Пишеше едни такива сърцераздирателни, умопомрачителни любовни стихове. Като ги четеше човек, му идеше да отърчи при поетесата, да я прегърне съжалително и в унисон с нейното настроение, да ревне. От жал, че авторката все изоставена, самотна, недолюбена или любена, па заметена нанякъде. Голяма тъга, голямо чудо! Дори ѝ казваха Рицарката на печалния образ, защото народното умотворение не можа да роди нещо по-оригинално.
По тази причина поетесата Ахинора се вживя в рицарското си звание и не смееше да изрази грам радост. Ами ако някой почитател я срещне, а тя се хили като изоглавена, какво ще си рече! Ако вземе, та се влюби сполучливо, ще разочарова половината свят! Затова Ахито (така ѝ казваха свойски ) живееше според стиховете, които диплеше ден след ден, месец след месец…та години! Примерно, седне да пие кафе, и си представи, как онзи идиот ( измислен естествено ) е бил тук, тя е направила кафе, а той е отприпкал при „другата”! Бодне я в сърцето и …веднага грабва молива! Мискинин мръсен, неверник проклет, тя ще му върти кафета, а той… До нея винаги имаше подострен молив и тетрадка с широки редове. Или пък вземе да налага качамак, защото много го обичаше. Тогава музата я отвеждаше в мрачната мелница, където мливарят е мелил царевицата, а до него еднокраката му жена, останала инвалид поради ревността на мливаря. И сълзите рукваха! Защото мливарят бил изедник, пък жена му носела нежна душа, срещнала някой загорял селски хубавец, дошъл по работа и те ти сакатлъка! И Ахито почваше да ги реди едни сълзи, яде качемак, реди стихове, после си сръбне мътеница да прокара храната и пак пише…
Така и минаваха дните, потънала в лирика, съзерцаване на разни поетични обекти, среднощни сподавени въздишки и други мероприятия, съпътстващи писачите на стихове. Да можеше да му отпусне края, да хване някое гадже да я поокърши малко, че откак спътникът в живота ѝ отпраши на майната си с някаква си, тя се тешеше с рими и умуваше над ямбове и хореи.
Но както се казва, всичко е до време и все някога идва момент, когато нещо те изпраска и те ти случка. Една вечер, когато Ахито се дивеше над чуждите стихоплетства, попадна над едни излияния, от които аха и да ревне. Като че не и стигаха нейните терзания! Едва се сдържа да не зарони сълзи, ама се сети, че клавиатурата може да подгизне от сълзи и да я повреди, та се овладя. Ама едва устиска до края. И какво мислите имаше най-отдолу? Име на мъж! Моля ви се! Страдалец! Изоставен, Прелъстен! Като мазна баничка , нахапана, нехаресана и хвърлена в боклука. Та и той така! Сърцето да ти скъса! Без да се помайва, Ахито му пусна един лайк и емотиконче с плачещо човече. После му пусна покана за приятелство. Той прие. Ми как! Нежен до немай къде, а и тя не пада по долу! Ще си реват двамцата на воля, ще си споделят терзанията в рими и те така ще се тешат. По-нататък се почна една преписка по творчески въпроси, по уточняване на препинателните знаци и все такива много важни неща, засягащи двамата творци. Като всичко това беше претакано по няколко пъти, Ахито и Радослав (така се казваше онзи стохотворец с разплаканата, изтерзана, самотна, неразбрана и още куп такива определения душа.) преминаха на други теми, засягащи по-интимни неща. И така, от дума на дума, се разбра, че тоя Радо бил мъж под чехъл! Ама като казваме под чехъл, то си е кротка работа. Тоя чехъл бил направо ботуш! От железобетон, ако някой се е сетил да направи такъв. Ако не се е сетил, това го е направила Муца, явяваща се като жена на Радо. Взели се някога не знам си защо, народили три деца, Муца решила, че това и дава предимство при водене на четата и взела най-крути мерки да хване юздите така, че да не ги изпуска. Децата били дребна работа. Тях не се налагало да прекършва ами си ги възпитала в обожание към личността ѝ. Нещо като Рамзес била, само дето не изискала пирамида да ѝ построят. Радослав взел да роптае, но бунтът бил потушен в зародиш! Ама като казваме потушен, това означава, че Радо бил принизен до ниво по-ниско от тревата, по-тихо от водата в блатото. Иначе пък дишал! Да речем, че Муца му е турила лимит на дишането, ще сбъркаме, защото можел да диша в какъвто си ритъм иска. Оная се вслушвала в споменатия ритъм и според това гадаела за вътрешните настроение. Да речем, Радо се задъхвал. Значи или е ядосан, или сдържа гняв или току виж му се е приискало нещо сексуално и понеже го няма на среща, сподавя желанията с дишане. По-тази причина Муца му давала да диша на воля, ама повече за да слухти за настроенията.
В един такъв подтиснат ден, Радо си дремел над лаптопа, ронел сълзи над някакви стихове и попаднал на едно такова на Ахито. Ахнал веднага! Нещо му трепнало. По разните органи, но не е важно по кои точно. Взели да си цъкат лайкчета, после ги подкрепили със сърчица, прегърнати човечета, докато не сменили по някоя и друга стихотворна новина. Работата потръгнала, стиховете заваляли като пролетен дъжд, а римите им взели такива размери, че се оформял многотомник. В една такава вечер, когато Муца хъркала, щото си била хапнала добре свинско с кисело зеле и две чаши червено вино, Радо очаквал трепетно нов стих от Ахито. Не щеш ли, тя пък взела, та му предложила да си включат скайпа и да се видят. Видели се. Ахнали! Леле, рекъл той, к'ва си хубава, като роза си! И веднага взел да римува. Въй, рекла тя – и ти не падаш по-долу! Каква осанка, какви очи, какъв алаброс! Работата потръгнала. Взели да се виждат по-често, да въздишат замечтано, да ронят сълзи от мъка, че не може да се пипнат на живо. И Ахито, като по-загоряла, защото нямала мъж, една вечер му предложила да ѝ дойде на гости, пък каквото ще да става. Радо, чието желание така набъбнало, та забравил за Муца, взел, та и обещал. Ще дойда, ама чак до Бургас ми е далеко, дай да се видим на средата на пътя. Позамислила се Ахито, взела да смята къде е средата, като как ще стане тая среща… Уточнявали, гледали се, пращали си целувки, посвещавали си стихове… До откат! Не, докато една вечер Муца не се събудила от напъни за малка нужда и не хванала Радо на местопрестъплението. Минавала благоверната край притворената врата и какво да чуе. Нейната собственост в лицето на Радо и прилежащите към него органи редял едни любовни слова и било повече от очевидно, че в стаята няма никой. Надникнала Муца и какво да види. На екрана на лаптопа се виждала непозната жена, която ронела щастливи сълзи и шепнела в захлас как ще го прегръща, обича, милва и други тинтири минтири, арсенал и на двата пола, опитващи се да кандърдисат другия за волни изпълнения в кревата.
Следващата картина е по-интересна от сгащването на местопрестъплението. Както Радо си седял срещу любимата и я гледал в унес, видял, как Ахито се втрещила и взела да крещи „ Внимавай, залегни!” Зад главата на влюбения поет се надвесила със страшна сила Муца. Грабнала го за алаброса и го завъртяла в пирует. После го подметнала по пода, очертали се някакви салта, столът бил строшен на две, нощната лампа останала по арматура, вазата с цвете се намерила под леглото и настанала втората минута. Ей такава бързина развила Муца.
- Любов ще ми въртиш по интернет! Стихове ще ми пишеш! Сластно ще ми въздишаш! Мизерник нееден! – втората минута започнала с нови пируети и подмятания по пода.
- Аз да му готвя, да го пера и да му сгъвам гащите, чорапите да прибирам, а той ще ми виси по нощите с поетеси да беседва!!!
- Защо, защо е това злъчно отношение? – успял да се вмъкне в ситуацията Радо, но благоверната пуснала финален откос:
- Ей сега ще видиш как ще ти променя душевния облик! – и треснала лаптопа на пода.
Поразен от логиката ѝ, среднощния любовник и майстор на римувания словоред свел виновно глава и решил да си затрае. Решимостта му беше отслабена до крайност, любовта се замота из стомаха, после мина през крайниците и отиде, та се не видя.
Горе долу така завършила тая история, защото Радо доброволно приел робството и пълния отчет за всяко свое действие. Ако питате какво стана с Ахито? Е няма как! Поетът си остава поет! Пак си пише, ама някак си по-прибрано, с което даваше да се разбере, че няма нищо против да въздиша с повод, дори и да ѝ излезе име на любовчийка. А когато се сещала за Радо, плюела в пазва и си казвала „Тюх, добре че не се вързах на оная работа за срещата!”
Латинка МИНКОВА
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Латинка Минкова Всички права запазени
