Глава дванадесета
Неговите правила – добре,
или „Само ако ти желаеш“

Вечеряме по същия начин. Този път Роуз е сервирала и вода.
– Ще искаш ли кола по-късно? – ме пита Сам и започва да се смее, другите се споглеждат.
– Вероятно – отговарям и не сдържам смеха си. – Трябва да събудя с нещо състезателния дух.
Отиваме в голямата стая, тя е нещо като дневна и най-сетне мога да разгледам картините. Няколко са наистина великолепни, други просто ме впечатляват. Приближавам се до платното да видя текстурата, мазките, техниката, после се отдръпвам за композицията. Харесва ми, че не са в една стилистика. Така постепенно стигам до другия край на стаята и се обръщам. Сам седи в големия диван с разтворени крака и с ръце, разперени върху облегалката, и ме гледа. Ако можех да съм в скута му сега… Нещо ме пронизва. Мамка му! Тръгва от слабините и минава през цялото тяло и аз внезапно изпитвам инстинкт да се свия. По дяволите, колко е силно! Той не може да изглежда така, просто не е редно… аз… не трябва да се чувствам така, не може. Онази непокорната, засрами се, прибери се някъде и ме остави да довърша обиколката си! Продължавам да разглеждам, но бузите ми сега горят. Пъхам ръце в джобовете и се стягам, като изпъвам гръбнака, както правят котките – трябва да върна чакрите по местата им. Не, това не е истина просто, няма да го поглеждам пак, този спазъм… Да довърша картините – да, това е спасение.
Гостът е мъж на средна възраст с мургава кожа и леко прошарена коса, която му отива. Минава за хубавец и е облечен перфектно. Мейс му предлага да го почерпи с нещо, но той отказва. Запознавам се с г-н Съливан. Сядаме и тримата около масата и адвокатът изважда документи. Преповтаря историята ми, която Сам снощи му разказа по телефона, за да се увери, че правилно я е възприел, и очаква моето потвърждение едва ли не на всяко изречение. Казвам, че още снощи съм върнала парите и Хоган вече знае, защото се обади. Съливан пита как е говорил, бил ли е агресивен, а Сам обяснява, че по-скоро е бил нервен и притеснен. Обвинил го, че стои зад това и че искал да се възползва за негова сметка, като присвои сценария. Питам ги дали финансовите интереси на Хоган ще бъдат накърнени по този начин, ще дължи ли някакво обезщетение на агенцията? Те се споглеждат, а това не ми харесва.
– Не искам да го поставяме в такава ситуация заради неблагоразумието му да не се подсигури с договор с мен – казвам.
Съливан ми обяснява, че това може да се тълкува като недоброжелателност, а не като пропуск. Да го е направил умишлено?
– Ти вярваш ли в това? – питам Сам, а той въздиша. – Видя ли, и ти не го мислиш. Той просто беше небрежен и припрян.
После се обръщам към адвоката:
– Трябва да знаете нещо. Хоган тогава е бил увлечен по мен и много се е надявал да му отвърна. Въпреки че аз не знаех още, е таил надежда, възприемал ме е като близка, с която не е необходимо да се формализира. За разлика от г-н Мейс, който сега иска да купи официално сценария.
Сам ме стрелка с очи, в които проблясват кристалите на ада.
– Мисля, че г-н Съливан трябва да разполага с цялата информация, за да извърши преценката си правилно – отговарям на погледа му с това, но всъщност знам, че иска да ме убие заради последното изречение.
– Добре тогава – обобщава Съливан. – Агенцията може да предяви претенции към него, но може и да не го направи, ако все пак филмът бъде заснет, независимо кой ще го продуцира. Можем да договаряме всякакви условия, дори такива, че да отървем Хоган от загуби.
– Но това го поставя в много неизгодна позиция спрямо Мейс, нали? Ще се наложи да приеме новите условия такива, каквито му ги наложите. Вчера обаче г-н Мейс постъпи предвидливо, като отложи да подпише с агенцията. Какво мислите за това?
– Точно така. Чудесно, Сам, извиваш му ръцете! – казва той въодушевено.
– Едва ли г-н Мейс ще стигне чак дотам – усмихвам се. – Но е добре да има свободата да прецени кое е по-изгодно за него. Нека му помогнем, като оформим сделката, затова сте тук!
След това адвокатът преминава към основното, за което е повикан, и ни показва два договора и заявление. Единият е за сценария, а другият за работата ми тук. Предлага да ги прочете на глас и да питам, където имам въпроси.
– Да спестим време! – казвам. – Щом г-н Мейс Ви има доверие, нямам причина да се съмнявам в коректността, с която сте отразили неговите изисквания и за двата договора. Другото е между нас с него и нямам намерение да го коментирам пред Вас.
Взимам документите и ги подписвам навсякъде, където стои името ми, после ги подавам на Сам. Той ме гледа безумно, но нищо не казва и ги подписва. Съливан ги подрежда и аз ставам.
– Благодаря Ви! – подавам му ръка.
– Госпожице! – той също става и подава своята. – За мен е много приятно. Радвам се, че Сам ви оценява.
Усмихвам му се много мило и искрено, вярвам му.
– За мен е чест, това не е ласкателство, да работя с него, а от този момент и за него. Извинете ме, приятна вечер! – казвам и си тръгвам, не искам да стоя повече в една стая с Мейс.
Знаех, че ще дойде този момент – да сложа подписа си под нещо. Е, той бе сега и го направих. Колкото и да не съм съгласна да измерваме отношенията ни с парични единици, аз няма да се боря с него. Той е вятърът и ще се оставя да ме понесе като листо, накъдето сочи неговата воля и Божията също. Неговите правила – добре, аз мога да преживея това, имам толкова власт в себе си, че да си го причиня. Така е отредено навсякъде и във всичко – мекото да приема твърдото, тъмното да бъде проникнато от светлото. Тъй да бъде! Ще спазвам този закон, защото той не е илюзорен, дори Сам да не знае, му принадлежа и е достатъчно, че аз го знам.
Не святкам на влизане в стаята си и излизам направо на терасата. Тъмнината е пронизвана само от лампите по алеята, но те са далече. Подухва леко. Мама каза, че съм се хвърлила. Сега, освен да плувам, какво друго ми остава? Птичето, преди да скочи от гнездото, летяло ли е? Но щом се хвърли отгоре, пляска с криле и се надява, че това е начинът. Така и аз се надявам, че освен да му се доверя, друго по-добро не мога да направя. Любовта трябва да се измерва с приемането, не с отхвърлянето, трябва, иначе светът е обречен и душите ни ще са само храна, само храна. Има звезди, омайващо красиво е. Навсякъде по тази планета, ако застанеш в звездна нощ с устремен поглед към небето, ще е същото. И на друга планета да си, пак може да е така. Всичко се повтаря, вълна след вълна. „Ако си дал… от себе си, не си живял напразно“ – повтарям си рефрена от песента. Ако си дал, пораждаш една вълна във Вселената, която ще се разнесе навсякъде, и там, където срещне бряг, ще донесе този дар. Приемам тишината в себе си, приемам и страховете, които градят моята сила, и съм готова за него, готова съм за сблъсъка, защото той ще дойде, знам.
Кога ще потече водата? Нали първо път си прави, па руши скалата, вир събира, до морето стига, а все същата вода остава, която от небето първо е паднала. Същата, която утолява, първом тревите утолява, после разните твари, па сетне жадния да отпие, и духът иде накрая, ни един жаден да не остане. Тя друга сила, по-голяма от тая, да утолява, живот да дава, няма.
Слизам на тревата и сядам на най-долното стъпало на терасата, облягам се назад и се взирам в звездите. Между тях минават самолети – малки светещи точици. Сещам се за вчера. Колко ли пъти е летял, колко ли жени е впечатлил с това или онова от високия си стандарт на живот? Сигурно на никого не е било по-лесно да свали мадама? Аз ги видях онази вечер у Хоган – прекрасни, те наистина са красиви, а изглеждат също умни и чаровни. Мейс не прилича на сваляч, сигурно не му се е налагало да го прави, животът му е предложил всичко това ей така – гювеч. И в живота, и на екрана… играл е и е бил с най-хубавите жени, за две от тях се е и женил. Какво ли му е отнел? Животът не нарушава баланса. Снощи каза, че никога не е заслужавал да бъде възнаграден с доверие. Какво ли му се е случило или кое не му е достигнало? А светлинките горе примигват – ето, още една. Нищо не знам за живота му – не знам къде стои самолетът; не знам как се пази от папараците; как общува с децата си; какви са те; гордеят ли се с баща си; нещо лошо ли е направил, за да го напуснат две жени; какви роднини има; обича ли животните; глези ли децата; пръска ли пари, или е спестовен; как си почива; как се държи, когато е ядосан; боледува ли от нещо; религията му; кои са любимите му неща. Нищо от това не знам, но ме взе в дома си, подари ми вълшебното усещане в пилотската кабина, на път е да развали отношенията си с приятел заради мен, даде ми работа и е страшно мил – това го знам. Аз нямам нищо освен себе си, дори и буквално. Но имам друго, както се пее в една песен на испански:
                   

                    Имам на гърдите си отбелязани всички дни,
                    през които времето не ми позволи да бъда тук,
                    имам една вяра, която узрява, която върви с мен
                    и ме лекува, откакто се запознах с теб,
                    имам една загубена следа между твоята сянка и моята,
                    която не ми позволява да лъжа.
                    Аз съм монета във фонтана,
                    ти си моето неизпълнено желание,
                    моето желание да се съживя отново…

Най-сетне имам брат във всички останали случаи.
Чувам двигател, вероятно адвокатът си тръгва. Искам да прочета договора си за асистент, трябва да знам какви са задълженията ми. Преди малко излязох от дневната заради горчивината, заседнала в гърлото. Отрекох се от онова, което имам за свято, за да се изпълни волята му, защото тя, по-свята, застана на пътя ми. И сега ще се събирам парче по парче, а не трябва да ми личи. Усещането, че му позволих да вземе решения от името на двама ни, ме изпълва с нещо различно. Това е същото чувство в стомаха, което ме взриви, когато чух гласа му. Всъщност то не е уязвимост, тъкмо обратното, то е сила и вдъхновение. Аз не мечтая за любовта си, аз живея в нея. Усещам я отвътре как изпълва всичко и прелива, тя ме прави нов човек, озарява ме. Тя не поставя въпроси, решава ги.
Чувам стъпките му и се изправям от стълбите, малко съм се схванала. Идва отвън по алеята, сяда до мен и нищо не казва. Не го прави мъчително, шефе! Минават две-три минути така.
– Знаеш, че трябва да ти се скарам – казва тихо.
– Добре.
– Не ми казвай „добре“! – повишава глас. – Не се съгласявай, спори с мен! – после понижава тона. – Това, което направи… Никой не се е държал така с мен. Били са подли, били са нещастни, били са истерични, били са паднали духом, били са слаби, изнудвали са ме, заплашвали са ме… видял съм всичко. За пръв път ме поставят на място по такъв начин, с внимание. Показа ми точно за какво става дума… пред друг човек и не само запази достойнството ми, а… и въпреки несъгласието си, което остави само за мен. Самата ти излезе от ситуацията, оставяйки безмълвен един адвокат. Само че… Елена, така не се прави. Не се подписва просто така, не може да не знаеш какво пише вътре, това е в твоя вреда, разбираш ли? Знам, че разбираш, затова съм бесен, направи го нарочно. Не може просто да се доверяваш на хората, не бива!
– Ти не си хората.
– А… – гласът му се дави, не очаква да чуе това.
– От теб ли да се пазя?
– Правиш го отново. Би трябвало да кажа да, дори и от мен, но ти знаеш, че не мога да го кажа. Не мога да отговоря на това.
– Ами не казвай нищо тогава, само го разбери! – ставам и се разтъпквам. – Просто нямаше начин да го оставя да чете… това, съжалявам!
– „Това“ ли? Наричаш документите „това“.
– Сам… ти нали това искаше – да купиш сценария и да ме наемеш? Ами ето, имаш ни. Честито! Какво повече искаш? Не се интересувам на колко съм оценена, защото не съм се продала. Не знам каква цена си ми сложил, не исках, но и адвокатът не знае, че аз не знам, едва ли го допуска. Интересува ме само какви са задълженията ми, можеш да ми дадеш само тези страници. Трябва да знам ще ти плащам ли наем, къде и как ще се храня, ако е заедно с вас, как ще участвам в разноските, как ще се пера и гладя, ще мога ли да излизам някога и някъде сама, в колко часа ще ставам, как точно да пазя името ти от външния свят, какво да правя на снимките, за да ти съдействам, и още други такива процедурни въпроси.
Тъмно е и не го виждам добре, но със сигурност диша учестено, чувам го.
– Успя, Елена. Успя да влезеш в моя свят, без да помръднеш от своя. Да, решението да подпишеш, без да знаеш цената, те освобождава именно от тая цена. Така ти си оставаш същата. Само че… аз не съм искал да се почувстваш така. Мислех, че това, че ти си авторът, е просто чудесно – така тези пари нямаше да отидат при някой друг, а именно при теб, която имаш най-голяма необходимост. За мен те са вложени, не изгубени, аз така или иначе трябва да ги платя, след като искам сценария. Те са цена на това, което си изработила, не на теб самата. Не знам какви причини имаш да се чувстваш така, но теб не бих могъл да измервам по такъв начин, че дори и по друг.
– А защо просто не го взе, нали ти го давах?
– Това е твоят труд – казва след малко. – И той струва много повече, отколкото ти си мислиш.
– Моят, да. Аз най-добре знам точно колко ми струва, и също така можех да се разпореждам с него, както си искам. Исках да ти го дам, а не да ти го продавам. До днес, вече е твой, стана по твоя начин. Не мисли, че ти се сърдя, това изпитание беше за мен. За тебе има друго – как ще постъпиш с приятеля си?
– Аз те подложих на това.
– Ти ме предизвика да преживея това, за да взема правилните решения, затова благодаря! Също както благодарих и на Хоган, помниш ли?
– Значи сме просто сродни души, които се провокират? – изненадва ме.
– Значи… все нещо, вече се заплетохме в това.
Като произнасям това, осъзнавам, че вече присъствам в живота му по някакъв начин, макар и неясен за мен.
– И взе ли правилните решения?
– Да, отново да, но нямат нищо общо с договорите и така съм още по-доволна. В това ни вкара трета душа, не забравяй! Вземи и ти правилно решение, моля те!
– Ти ме молиш за него?
– Не точно – замлъквам, чудя се как да го формулирам, без да се издам. – Моля те да преминеш през изпитанието чист.
Не го виждам добре, говорим в сумрака. Само гласът му ми показва настроенията, които преминават в него. Ако можех да го видя, щях да го разчитам по-добре.
– Как разбра, че съм отвън?
– Има охранителна система, проверих къде си отишла, вече е тъмно.
– Значи не може и да избяга човек, за да остане насаме. Вътре в къщата има ли?
– Не навсякъде. В стаите няма.
– Е, ще ми дадеш ли списъка? – питам.
– Какъв списък?
– Със задълженията ми.
– Елена, като говориш така, ме боли. Теб също.
– Така трябва, болката е най-доброто лекарство.
– Не е. Тя ни пречи да се разгърнем такива, каквито всъщност сме.
Сега се радвам, че не го виждам. А това, което каза, е много интересно, тъй като е показателно за философията му. Дали и в това ще е точно на отсрещния бряг? Вдигам глава към небето и се завъртам с разперени ръце в тъмното, като че очаквам да покапят по лицето ми първите капки на живителната вода.
– Какво правиш, ще се спънеш?
– Дъжд. Сякаш ще вали.
– Няма такива изгледи, тук не вали често.
Чува се ръмжене на мотор. Сам става бързо и набира по телефона. Екранът осветява лицето му. Е, няма такова лице. И е смръщено. Звъни продължително, но явно не му вдигат. Няма да го питам нищо, предполагам, че това беше Крис, и очевидно Сам е раздразнен.
– Да влизаме – казва. – Искаш ли?
– Добре.
Качвам се на терасата и влизам в стаята си, той върви след мен. Пускам осветлението, което ме заслепява за миг. Сам минава покрай мен, като си гледа телефона.
– Ще съм в студиото – казва.
– А аз?
– Само ако ти желаеш – дори не ме поглежда и излиза, като затваря вратата под носа ми.

Как да разбирам това? Не мога да работя само ако желая, трябва да ми казва какво има да се върши. От друга страна, не искам да му преча, ако има свои си неща. Отивам в банята, огледалото ще помага. Изглеждам тъжна. Защо съм тук? Косата ми е ужасна – стърчи, накъдето си иска, и е пораснала. Излизам от стаята и търся Роуз, дано е още тук. Но я няма, да видя сега помня ли какво ми показваше тя. Отварям едно чекмедже в кухнята – приборите, не е това, продължавам. В третото я намирам – голяма ножица. Връщам се в банята, сресвам си бретона и го подкъсявам над мивката. Има нужда и от филиране, но трябва да съм внимателна, че само с ножица става трудно. Правя си тънки усукани кичурчета и леко ги подсичам. Да видя – разтърсвам глава и прокарвам пръсти през новата си прическа. Добре е. Почиствам си лицето, също и мивката и връщам ножицата на мястото ѝ. На излизане поглеждам към мястото, където снощи оставих мокрите чаши, и стомахът ме присвива. „Само ако ти желаеш.“ Дали искам да съм при него сега? Бузите ми пламват, а още гледам кухненския плот. Не искам да го боли, както той каза, а го заболя от моите думи. Забързвам крачка към студиото. Пред вратата се спирам, пулсът ми е ускорен. Чукам. Защо, той каза…
Не го виждам в кабинета, но на голямата маса има две букси кола и две чаши. Боже, очаквал е да дойда! Краката ми се разтреперват. Тук си за друго. Чуваш ли, Елено? Пристъпвам в другата стая. Мейс седи на дивана и разглежда илюстрациите ми. Поглежда ме бързо и пак сваля поглед надолу. Виждам, че се усмихва лекичко.
– Това си го правила ти? Сама?
Нищо не му отговарям, вече му казах, че съм аз. Приближавам се и вдигам един лист, разглеждам го – не е толкова зле, си мисля, все пак тогава бързах и бях много изморена.
– Мога да ги преработя, ако мислиш, че…
– Не мисля – прекъсва ме. Вглежда се напрегнато в лицето ми. – Защо си по-различна?
– Подстригах се малко – зацепвам.
Учудва се, после казва:
– Не вярвах, че криеш още изненади, но това… – сочи скиците и вдига ръка към косата ми, после маха, сякаш гони муха. – И това.
– Защо, не са ли добре?
– О, напротив, твърде добре са дори, затова съм шашнат. Много са добре, Елена, не знаех, че можеш да рисуваш. Това е професионално, какво си завършила?
– Журналистика.
Вдига вежди, определено не очаква да чуе това.
– Рисувах отдавна – в училище и като студентка, после спрях.
Събира скиците да ми направи място. Сядам до него, но той се подсмихва.
– Какво?
– Налетях на журналистка. Това е почти мръсна дума в тази къща, но ти… извинявай, нямаш нищо общо с това. Няма да ме разкостиш, нали? – смешно му е.
– Може и да не вярваш, но знам много малко за теб, имам предвид съвсем малко от онова, което би интересувало журналистите. Това не беше моето призвание, исках да стана художник, но… Как да обясня, предполагам и тук е така, у нас това е професия на шанса. Ако няма кой да те лансира, оставаш си бивш талант, който кара такси, да си изкара хляба. Затова послушах прагматизма на родителите си, а дори не опитах и това още ми тежи. И сега не съм нито журналист с хъс за такава работа, нито художник, нито писател, ха, едно средно нищо. На всичко отгоре не си намерих работа по специалността, та не съм и практикувала.
– Затова ли дойде в Щатите?
– Съвсем не. Работих друго няколко години и нямах истинска причина да се реша на това. Моята приятелка искаше да го направи още от университета. Тя обаче дойде тук при баща си, когото не беше виждала от години. Умираше от страх, вероятно да не се разочарова от срещата си с него. Говореше ми за това постоянно, направо ме въвлече. Защо ѝ позволих – не знам.
– А близките ти?
– Мъчно им е, нормално – усмихвам се, като си ги представям.
– Не, разкажи ми за тях!
– Няма нищо за разказване. Родителите ми са нормални – става ми смешно. – Невероятно е, като гледаш мен, нали? Имам по-малка сестра, тя има свое семейство и две прекрасни принцеси, малката е още бебе. Липсват ми. Имам и цял куп други роднини, разбира се. Братовчед ми е в Канада.
– Била ли си омъжена?
– Не. Статия ли ще пишете за мен, г-н Мейс?
– Възможно е. Ще ми покажете ли снимки, г-це? Ако са по-пикантни или с деца и домашни любимци, цената им се вдига. А ако са с гадже, ще направим корицата с Вас.
Смеем се.
– Така правят с Вас, нали?
– Това е нищо.
– Но трябва да признаеш, че благодарение и на това си толкова популярен. Може би ти се иска да говорят само за филмите и актьорската ти игра, но това никога няма да стане. Хората… имаш много почитатели, те искат повече информация. Да, вярно, тя не ги засяга лично, но пък системата работи перфектно, поддържайки илюзията, че влизаш в техния живот по някакъв конкретен човешки начин. Ти си оръжие на системата, ще бъдеш използван, да. И си използван, виждаш колко добре ти се отплаща тя. Но това е свободен избор.
Гледа през ръцете си.
– Нали разбираш, че това, което казвам, не е осъждащо? – питам.
Клати глава за да, но погледът му е все така отнесен.
– Говорехме за теб – казва. – Искаш ли сега да нарисуваш нещо?
Става и отива в кабинета, носи ми папка и листове.
– Не ме карай сега! Ще го направя някой път, обещавам. Имаш ли да учиш реплики? Извинявай за тъпия въпрос, но не знам още навиците ти!
– Нямам – усмихва се.
Ставам и връщам листовете в другата стая, а оттам взимам колата.
– Какво правиш тогава вечер? Ето, утре пак си на снимки.
– Ако имам да уча, ги уча, сега не се налага, това го преснимаме вече много пъти.
Подавам му чаша и букса, започвам да свиквам. Леле, ако ми хареса? Много ми харесва дори.
– И това е добре – прокарва пръсти по бретона ми и ме сепва. Може би заради мислите ми.
Предупреждавайте ме, ако обичате бе, г-н Мейс! Какво правиш, Сам? Дръпва ръката си, дали не се усети?
– Имаш малки косъмчета по лицето – казва като за оправдание, но говори спокойно.
Оооуу… побъркваш ме!
– А ти имаш… големи – отговарям троснато.
Избухва в смях и нямам избор, освен да го последвам.
– Тази вечер ще си мерим космите ли? – пита през смеха си.
– Е, снощи ме би вече, трябва да има все нещо, в което съм по-добра.
– О, ти си добра в много неща, ето! – сочи ми скиците отново.
– Това не е предизвикателство. Ти пък се правиш на различни хора, играейки, но няма да мерим такива умения. Трябва да е нещо, за което имаме приблизително еднакъв шанс. Като например да свирим на цигулка, освен ако можеш, защото аз не съм пипала.
– Не съм и аз – смее се. – Ама нямаме цигулка. Да си пием колата, вдъхновението ще дойде само.
Сипвам си в чашата, подпирам се на стената и отпивам. Той сяда на дивана, разкрачва се и вдига ръце върху задната облегалка, а те стигат до двата ѝ края. Знам, че не го прави нарочно, но не разбирам защо му се сърдя. Вероятно това е типично мъжка поза да се седи в диван. Само че моята побесняла Елена има особено мнение и го изразява болезнено. Не може да е истина, не знаех, че е възможно. Да, чела съм, гледала съм, живея в днешно време, „и то в Америка“, но не бях го изпитвала, не и така. Това усещане е варварско, ще разкъса вътрешността ми. Бягай! Махни се оттам! Веднага! Изпълнявай бе, жена!
– Ако не съм на снимки, обикновено вечер преглеждам заснетото, стига да е възможно.
О, той говори, трябва да го изслушам. Дишай, момиче! Ако не го гледам, това сигурно ще премине. Привличам се до страничната облегалка на дивана и присядам на нея, като забивам поглед в черния екран на телевизора отпред. Неее, отразява се в него, това вече е майтап.
– Седни удобно! – казва и се премества встрани да ми направи място.
Опитвам да се смъкна от облегалката, която съм яхнала, надолу към седалката, но той се намества, оправяйки дънките на бедрото си, и в нов спазъм свивам краката си, вместо да ги отпусна. Залитам, защото вече съм наведена надясно, а държа чаша, не! Падам върху него, обаче чашата е високо във въздуха. Държа се като пияница, егати тъпото! И сега съм в ръцете му, а още не се е разнесло онова потръпване. По дяволите!
– Извинявай! Разлях ли?
– Не успя – Сам се смее и ме вдига. – Г-це, какво има в чашата Ви?
– Каквото ми бяхте приготвил, г-не. Да се съмнявам ли в почтеността Ви? – и аз се хиля, но не смея да го погледна. Елено, убих те! К`ви ги говориш?
– Никога, госпожице. Това е САЩ, аз съм актьор, възможно ли е да Ви се случи нещо по-лошо?
Това беше добро, вдигам одобрително ръка и продължавам да се кискам.
– Ударих ли те? – питам.
– Не, спокойно.
– А когато нищо не правиш? Филмът е заснет, тече в кината и на теб ти е скучно.
– Не мога да не правя нищо. Или пътувам да уреждам нещо, или планирам следващия филм, или спортувам.
– Аха, навит си на пружинка.
– Май да.
– А кога си с децата?
Настава тишина. Не трябваше да питам.
– Преди бях с тях. Пораснаха и…
– Ясно, сега си старецът, имат си свои занимания. Е, затова ги гледаме, надяваме се, че ще станат по-добри от нас.
– Ти пък къде се буташ, колко имаш?
– Е, така си въобразявам. Ако имах, щеше да е така.
– Малката я виждам само от време на време. Тежи ми – гласът му става дрезгав. – Мислех, че аз съм виновен, и затова не можех да си простя, че ѝ причиняваме това, но не беше така. Хиляди пъти го превъртах в главата си и намерих само една причина – убежденията си. Не направих компромис с тях, но това не е вина, това е същността ми, не можех да стана друг. Наследил съм нещо много тежко.
Нима говори за карма? За първи път се отпуска пред мен.
– Ако е мъчително за теб, недей да ми разказваш!
Поглежда ме и се усмихва.
– Крис ме притеснява доста. Трябваше вече да поема отговорност, държи се като Джеръми.
Допива си чашата и пита:
– Ще пробваме ли?
– Давай! – отговарям и допивам и своята.
– Ууооууооааа – оригва се.
– Леле! – скачам и подгъвам крак под себе си. – Това бе още по-добро – и килвам глава напред. – Нямам шанс.
– Опитай де! – насърчава ме.
Събирам всичко, което мога, и го пускам:
– Уоааааа.
– Не си достатъчно пияна, затова.
– Представи си, ако бях! – хиля се. – От една кола те утрепах, че ако пия и друго… мани!
– Пиеш ли?
– Пия – вода, сок от кисело зеле, боза, айран, но най-вече вода.
– Каквооо? – не ме разбира.
– Алкохол не обичам, дори вино – смея се. – Изредих ти някои български напитки, тук няма такива. Стана късно и ти отново ме победи, така че ще завлека повалената си журналистическа гордост в стаята, да си помисля къде греша или пък кое е слабото ти място.
Ставам и взимам празните чаши.
– Отново по същото време? – питам.
– Да.
Изпраща ме до вратата и ми сочи безмълвно празните листове. Знам, обещах.
Това е – вече официално съм му асистент или някакъв сътрудник, а той официално е мой шеф. Лежа в тъмното и си мисля, че все още не знам какво се очаква да правя, вече две вечери само си говорим. Ще ми е много трудно да съм близо до него, без да ми личи, че ме смущава. Ами ако забележи? О, ужас, какъв срам! Аз имам съвсем скромен опит, но пък изявена липса на усет кога някой проявява интерес към мен. Ако не ми кажат в прав текст, така и няма да разбера, както стана с Хоган. Но не знам и как самата аз изглеждам отстрани, когато някой ме развълнува така, досега не съм изтръпвала толкова безнадеждно. Не искам да ми го пише на челото, и без това съм идиот, това ще е върхът. Отказах се от две и половина връзки, защото не бях сигурна в себе си, а сега, когато не ми бе нужна и минута да го разпозная, връзка е изобщо невъзможна. Жертвеният агнец бива посечен и предаден на боговете, а от мен той ще стърже бавно, ден след ден с милостта си и ще губя кръв капка по капка. Защо го правя, това някаква форма на мазохизъм ли е? Имах ли избор изобщо? Или бе предопределено? Никога не съм била по-щастлива, седяхме един до друг и вършехме абсолютна простотия – оригвахме се. Това е срамно, но то е най-пълното изживяване за всичките ми години, защото беше споделено с него. Шеф… Леле, как излизаха ръцете му от тениската, вените по тях, косъмчетата от горната страна… И аз искам само да положа глава там, да чуя как тече кръвта в него, да усетя вълшебството на живота, как тупти същността му. Брр… Заспивай бе, Елено, ти животно ли си?