Глава пета
Само сърцето знае

Оглеждам се за таксита, но не виждам. Прохладният въздух ми действа добре. Къде ли има спирка за автобус, изобщо има ли наблизо? Озъртам се за табели, но забелязвам Джеферсън – мъжа, който ме наблюдаваше горе. Тръгвам в посоката, в която ми се струва, че е по-близкото кръстовище. Отново търся с поглед такси, сега вече е спешно. Една спортна кола спира до мен и вратата се отваря, онзи е. Само това ми трябваше, остава да си имам неприятности и с хищника! Джак ме предупреди.
– Искате ли да Ви откарам?
– Не, не е необходимо.
Егати, това се превръща в сапунка. Той излиза от колата, заобикаля я и застава пред мен.
– Запознахме се вече, помните, нали? – пита. – Нима се притеснявате от мен? Изглежда ще работим заедно.
– Помня – казвам. – И не, не се притеснявам, просто наистина не искам, живея наблизо.
– Странно.
– Защо да е странно?
– Защото жените обикновено се притесняват от мен.
– Че какво Ви има? – печеля време, дори се усмихвам иронично.
– Още не знаете, но може да разберете. Не искате ли, ще е интересно. Харесвате ми.
– И какво от това? Не е достатъчно да ме харесвате, няма да тръгна с Вас, оставете ме!
– А кое ще бъде достатъчно? – той се подсмихва. – Виж, всички говорят как си успяла да за въртиш главата на Хоган. Е, видяхме, че той не намаза. Добре го разиграваш обаче. С мен тия номера не минават, така че не е нужно да се преструваш. Свали картите и кажи колко!
Какво колко? Пари ли? Той се пресяга и ме хваща за лакътя, като се навежда над мен. Защо ме пипаш, бе?! Сменям състоянието си от погнуса и страх на дива ярост, ще го разкостя. Усуквам се да се отскубна от него, и успявам.
– Нещо неправилно си разбрал – и се обръщам рязко, но той ме хваща отново.
– Чакай, ще се разберем. Сигурно те обидих, извинявай! Но е грозно да се разправяме на улицата. Да те откарам и ще поговорим!
– Не искам, колко пъти да ти кажа. Пусни ме! – продължавам да се опитвам да се отскубна.
Джеферсън обаче не ме пуска, а се опитва да ме приближи. Така изглежда, че ме покровителства, предполагам, за да не се набиваме на очи.
– Стига си се дърпала, хората те гледат – говори ми тихо.
Става ми ясно, че това е маниер и ще трябва да съм по-груба, ако искам да се измъкна. Вече не сдържам гнева си, започвам да го блъскам с юмруци, където сваря, важното е да съм бърза и да вдигна шум. Аз няма да изживея онзи „далечен“ кошмар отново… Сграбчва ме, за да ми попречи, а аз се извивам и дори успявам да го изритам с коляно в слабините.
– Ей, какво правиш? – вика едно момче, което спира отстрани, и тоя изрод ме пуска.
В този миг Мейс връхлита върху ми и ме отдръпва за раменете назад. Отстъпвам, треперейки. Сега се нахвърля върху онзи, направо се стоварва върху него. Не искам да гледам, но не мога да откъсна очи, а той го удря точно както по филмите. Не вярвах, че наистина ги владеят тези неща, мислех, че са наужким или се монтират някак. Спри! Не искам да се биеш. Искам да му изкрещя, но се треса и сякаш нямам глас. Боже, как е възможно да се случва това!
– Спри! Моля те, стига! – насилвам гласните си струни и успявам да извикам, но вече са си нанесли по няколко удара. Мейс се изстъпва назад и се обръща към мен. Леле, как страшно гледа!
– Какво ти направи?
– Нищо – още треперя.
– Срамуваш ли се да ми кажеш? – хваща ръката ми. Да, срамувам се, какво да ти кажа?
– Опита се да ме качи в колата си.
– Свършено е с теб! – просъсква Сам, докато се обръща отново към другия.
Сега аз улавям неговата ръка и го тегля, не може да продължава.
– Мейс, ти си напълно откачено копеле! Какво ви става бе, за една… – Джеферсън се обляга на колата и оправя ризата си.
– Да ти затворя ли устата, а? – Сам тръгва към него.
– Не! Моля те! – хващам се за реверите на сакото му и го умолявам. – Стига толкова! Усмири се! – опитвам отново, а той превърта очи.
– Искаш ли да му повдигнеш обвинение? – гледа ме от педя разстояние с ръце на кръста, целият е червен, видно е и на уличното осветление.
– Не, не искам да го виждам повече – никога.
– Ела с мен!
Без да изчака да отговоря каквото и да било, ме хваща за китката и ме повежда обратно към входа на сградата. Само дето аз ще се разпадна. Треса се от яростта си, от страха, в който онзи ме вкара, връщайки ме в едно отречено време на срам и тревога, от появяването на Сам, от физическия им сблъсък (още не мога да повярвам, че това се случи). Вълнението ми е предизвикано и от самия Сам и стискането на ръката ми, което не граничи с болка, то граничи с нещо друго.
– Защо изчезна така? – той ми се кара.
– Не искаш да знаеш.
– Искам.
– Ти му каза нещо, преди да ме покани на танц? – питам за Хоган.
– Не искаш да знаеш.
– Искам. Насърчи ли го?
– Заради него ли искаш да знаеш?
– Не.
– Тогава няма да ти кажа – усмихва се.
Странен бърз разговор. Всъщност не се връщаме горе. Отваря ми вратата на кола, сигурно е неговата. Бих отишла, където и да ми посочи, особено сега. Естествено, аз съм патица.
– Къде отиваме? – пита. Ние ли? – Къде живееш?
– Изобщо не знам как съм дошла, защото се возих. Ха-ха, глезотийка от Хоган.
Той се усмихва. Казвам си адреса и настройва навигацията, после потегля.
– Не си ли пил? – сещам се, след този побой остава и да ни спрат полицаи.
– Не съм, а и както спах малко…
Става ми мъчно, не е спал предната нощ, после е летял, а сега се занимава с мене, като че ли съм дете.
– Ще го убия – казвам почти без глас, а продължавам да треперя.
– Защо?
– Да не спи, когато сам реши – добре, луд е, но защо тормози и другите? Като че ли работата ще избяга.
– Той е в особено състояние.
– Да, разбрах, пиян е – отговарям.
– Не, за друго говорех.
– И другото го разбрах.
Поглежда ме рязко и пита:
– Какво ти каза?
– Такова… че да ме накара да избягам.
– Чак да избягаш? Не го ли харесваш?
– Харесвах го до момента, в който застана пред мен като мъж. Преди това всичко си беше нормално, той е добър човек иначе. Но аз съм пълен идиот, що се отнася до мъжете. Джак ме разчете като отворена книга. Как ме нарече – започвам да изброявам на пръсти: – неопитна, жертва и върхът бе прясно месо, хвърлено сред акули. Предупреди ме, че те ще станат агресивни, както и конкретно за този, дето ти би. Беше прав, само не допусках, че се отнася и за Хоган. Него нарече дете.
Мейс ме поглежда, докато говоря.
– Но той ще съжалява, когато осъзнае какво е направил – казва.
– И аз съжалявам, няма да има повече приятелството ми, а можеше да го запази. Очевидно не е държал на мен толкова, щом си позволи да се държи така глупаво.
– Какво приятелство, той си пада по теб. Човек или изпитва такова влечение, или не. Може да ти е приятел само във втория случай. Иначе ще му е трудно да остане с теб. А Джеръми се надява на много повече, на близост. Покани те за асистент.
– И аз какво да направя? Не го харесвам по този начин. Да му угодя, защото го съжалявам ли? – почти крещя. – А така пък съвсем, като разбрах, просто е изключено. Не мога да работя за човек, който не ме е наел за работа. Поне да не беше пил толкова, щеше да се държи адекватно и нямаше да му се разсърдя.
– Какво ти каза? Ти беше сащисана – пита, явно не може да се въздържи.
Аз въздъхвам, не знам искам ли да му обяснявам.
– Просто сгреши с мен. Изходи от предишния си опит, предполагам. Беше решил, че щом е звезда и се държа мило, непременно съм лапнала. Идиот! Дори не ме попита. Да не му се полагам по право? Аз съм мила с всички. Уискито само му свали задръжките. Какво ли ще стане с филма?
Закривам лице с ръцете си и ги смъквам бавно, лявата още ме боли. Той мръщи вежди. Тъмно е, но сега ми се струва, че е хубав.
– Филмът ще го направим все пак, нали? Ще участваш? – пита.
– Не знам, не виждам как, ако Хоган… Ти кой ще играеш?
– Писала си го за Джеръми, значи аз съм по-лошият. Но ще променим малко финала, както говорихме.
Става ми смешно – той ще е лошият, а Хоган ще е добрият. Героите ми всъщност не са разделени така. Той не се отказва, щели сме да променяме финала – ние. Как ще стане, като ще умра, ако го видя още веднъж. Толкова невъзможен… И защо се появи точно навреме?
– Ти как се озова на улицата, когато се разправях с оня? Тръгнал ли си беше?
– Я не ме ядосвай повече! Разправяла се – рязко ми отговаря.
Защо го ядосвам и какъв тон ми държи! И ти си същата свиня.
– Как можа да си тръгнеш така! Дори не знаеш в кой квартал се намираш. И как смяташе да се прибереш?
– С такси, но нямаше в момента.
– Не може да правиш така. Виж какво стана! – кара ми се отново.
– А какво да направя? – ще се разплача. – Аз съм пълнолетна, отговарям за себе си. Може би невинаги преценявам правилно, както стана днес. Не трябваше да идвам изобщо, но не знаех каква е цялата тая офанзива, дето той организира. Не искам това внимание върху себе си, не искам! – навеждам глава към коленете си и я похлупвам с ръце, а гласът ми трепери. – Какво трябваше да сторя? Той ме постави в тази ситуация. Не можех да остана в нея, трябваше да се махна, задължително и веднага. Това бе неговият дом. И като помисля, че всичко е било само за да… не заради сценария. Тъпачка! На челото ми го пише, нали? И онзи, другият мизерник, го е прочел. Джак просто беше любезен. И ти си го прочел, затова ме последва. Видял си, че непременно ще пострадам, а приятелят ти изпадна в несъстоятелност – огорчението накрая се показва. Изправям се и облягам глава назад.
– Заради сценария е, Елена! Тъпачка не може да напише такъв. Не разглеждай ситуацията само през очилата на обидата! Дори и Джеръми го оценява, той не е глупак, едното не пречи на другото. Ами всички ние – останалите? Дойдохме, без да те познаваме, и то заради сценария.
– Дошли сте заради Хоган. Никой, освен вас двамата, не го е чел още. Няма значение, нямам нужда от успокоение. Не ме притеснява това, защото, когато го написах, бързах да му го изпратя заради обещанието да спазя срока, и въпреки че има нужда от редакция, на мен ми хареса. Чуждо одобрение не ми е нужно, по-голям критик от мен самата няма да намеря. Яд ме е, че си скъсах задника, а той дори не си направи труда да ми обясни къде ме кани, какво е това събиране, само изпрати кола да ме вземе. Видя ли хората, аз – по джинси… няма значение. Но истината е, че трябва да му благодаря, само да се събера в себе си отново. Оооо, благодаря ти, Хоган!
Защо съм така откровена пред този? Той е сноб и капиталист. И моят спасител.
– Сега пък му благодариш!
– За урока. Приятели са ти тези, които те предизвикват да проявиш себе си. Като предстоящия финал, който вече не съм сигурна, че ще преправим. Благодаря на душата му, не на цялото говедо.
– И какъв урок ти даде?
– Предизвика ме да отстоявам това, в което вярвам. И се справих – това съм си аз. Изкушаващо е да се върви по лесното. Представяш ли си какво щях да постигна, ако само за миг бях допуснала мисълта за компромис? Да, може би щях да имам вашия свят с всичките му там екстри – осигурения превоз, лукса, партита по абсурдни поводи, дори можех да се чувствам обичана за месец-два. И какво от това? Той можеше да е моят билет за нов живот, но на каква цена? Щях да се превърна в друг човек, да се откажа от душата си. Е, не съм толкова „оправна“, не, благодаря! Пък и не искам такъв живот. Умряла съм за фалшивите ви ягоди, като тези в градината на баба няма никъде – толкова ароматни, сладки. И животът, и душата са си мои и си ми е хубаво с тях. Да съм с някакъв артист, самовлюбено парвеню! Неее – застреляй ме! Никога! Вие сте фалшиви като филмите. Образи, само образи. Сърцето ми не струва колкото всичкия ви измислен разкош – аз просто не мога да млъкна.
– И аз го отнасям покрай Джеръми май – казва той.
– О, не! Това не е обвинение, нямам право да съдя никого. Живейте си, както намерите за добре! Нито Хоган обвинявам, нито дори онзи перверзник, нали ти казах, благодарна съм за уроците. Само че моят свят не може да се огледа във вашия… по никакъв начин. Да си остане в него и да бъде честит – без мен! А пък ти… защо и ти? Ти два пъти ме спаси тази вечер и ти благодаря! Дори не знам как да ти се отблагодаря, въпреки че предпочитам да не се беше бил. Има урок и в това. Благодаря!
Споглеждаме се и ме пронизва с очи.
– Урок за кого, за мен или за теб? – гласът му ме обърква повече от въпроса.
– За всекиго има по нещо – отговарям.

– Говориш загадъчно.
– Кое му е загадъчното? Случи ли се тази вечер изобщо? Мога да се закълна, че да, а също така и че не е възможна. А пък може и двете да са верни, мозъкът обработва информацията по свои правила и ничий мозък не е еднакъв с чуждия. Във всеки един момент реалността е сменяла своя притежател, редувайки се със заблудата. Постоянно получаваме уроци, затова се сблъскваме. Не всеки път си вадим правилната поука за съжаление, затова повтаряме грешките си. Ще продължава, докато не си вземем правилния урок. Това не е загадка.
– Има ли правилен и кой решава кое е правилно?
– Има, когато умът замълчи. Само сърцето знае. Ще грешим, докато го пренебрегваме, и това е много, ама много по-просто, отколкото изглежда.
– Можеш ли да знаеш какво точно ти казва то? Понякога си мислиш, че ти казва да направиш нещо, а отново грешиш.
– Ама то не мисли. Ето, ти сега каза „понякога мислиш“, а направиш ли го, вече си сгрешил. Ти, който си в главата си, грешиш, сърцето – никога. Не става дума да спрем да разсъждаваме, ще е пагубно, само когато вземаме решение, трябва да притихнем с ума си и да си позволим да чувстваме. Чувството е отвътре, то ни връща в центъра, то е връзката ни с разума, но не е мисъл. Трябва да умеем да го разграничим. За да го чуеш, не мисли! Там е истинската ни интелигентност.
Пътят е дълъг. Мълчим известно време. Какво ми става, та говоря тези неща пред него, обикновено не смея да ги кажа на глас, няма уши за тях. Може би слушам сърцето си. Дали ще ме вземе за смахната? Да прави каквото иска – има право. Не бих посмяла да се преструвам на нещо, което не съм, пред него. Не бих поела такава вина, няма нужда и няма смисъл. Кога ли ще го видя отново? Този въпрос ме хвърля в паника, не мога да си представя, че сега ще ме остави. На два пъти се погрижи за мен, а сега ме прибира. Представата как си тръгва, ме задушава – буквално физиологично ме задушава. А е физически чужд човек, току-що го видях. Разбира се, не мога да очаквам друго. Поне ще знам вече, че той съществува в това холивудско животно, не е бил измислен, не е живял само в мен, има го наистина. Можеше и да не го разбера днес. Дали ще мога да живея с тази изгаряща истина в гърдите, да знам за нейната непреодолимост и едновременно с това за безнадеждността изобщо някога да го имам – тук, на тази Земя? Защото нещото, което не искам, са заблудите, а фактите са такива – прости. Той е Сам Мейс, звездата. Никога няма да се впечатли от обикновено момиче, имигрант, невзрачно и простичко облечено. Аз видях онези красавици и не съм глупава, не мога да се меря с тях. Спомням си как поднасяше Хоган, защото е знаел, че ме харесва. За него това е абсурдно, невъзможно, той такова нещо не би допуснал. Правилно, то и аз не го допускам. Той има своето право. А аз му разкривам част от себе си, от възгледите си. Дори да е нелепо, вече нямам друг избор, освен да съм истинска. Ама аз не го искам, той е отвратителен, той е плакат от стената. Ако не ми е отреден сега, все някой ден ще си отидем и ще го срещна там, горе, там няма да има заблуди, предубеждения. Знам, че там е мой или по-точно аз съм негова. Истината няма да може да се скрие, тогава ще е истински, не някаква фикция, образ, мит.
– Умълча се – чувам гласа му.
– Мисля си.
– За какво?
– За след смъртта – отговарям с усмивка, но премълчавам останалото.
– Там няма да можем да се лъжем.
Изумявам, това е точно същото, което мислех. Кимвам утвърдително. Пълна съм, в тази секунда съм пълна с доброта, с любов, с него. Махни се, излез от мен! Трябва да съм твърда!
– Какво мислиш за отвъдното, кажи! – подканва ме.
– И без това много говоря, стига толкова. Вероятно вече ме мислиш за малко не в ред.
– Не бих могъл.
– Разбира се, че би могъл, и никой няма да разбере. Мислите на друг човек не са в нашата власт – те са факт. Такива са, каквито са, над тях не можем да насилстваме, не можем да ги отнемем. Можем само да ги споделяме – доброволно, винаги само давайки, а можем и да ги скрием. Така че твоите мисли са си изцяло твои. Каквото и да казваш пред другите, то е като реплики, нали? Мислите не се променят от репликите, което само по себе си не е вярно, защото, за да изрече човек определени думи, трябва да ги измисли, като лъжата. Нищо по-твое нямаш от неизречените мисли. Освен когато имаш чужди мисли за свои – говоря много, защо не млъкна.
– Може би душата?
– Хм! – колебая се дали да му кажа как всъщност смятам, че стоят нещата.
– Не си ли съгласна?
– И е така, и не е – отговарям, но не искам да продължавам.
Поглежда ме, сигурно да се доизкажа, но си мълча. Тъжно ми е, затова се обръщам настрани. Замислям се за разделянето на цялото, което няма как съвсем отделни единици да произведе, винаги остава в едната част от другата, защото от едното са родени, не могат да излязат извън себе си. Да си… на късмета, да си…
– Елена, обясни ми! – казва много меко.
Това ме размазва на седалката, но трябва да се съсредоточа. Обръщам се към него.
– Има два аспекта, от които мога да разсъждавам и да отговоря. Но преди това ми кажи защо настояваш да водиш този разговор с мен!
– А с кого да го водя? Исках да кажа… с теб го започнах. Искам да те разбера, да ми говориш…, т.е. да ми отговориш – запъва се объркано.
– Това ли е логична причина?
– Е, и аз мога да съм нелогичен. На теб ли да припомням какво можеше да стане преди малко? И не се измъквай, кажи ми за душата!
– Добре, но ще ти изглеждам още по-смахната. Държиш ли?
– Да, още по-добре.
– От една страна, душата не е напълно наша заради начина, по който са ни свалили в тази плътност, няма да се задълбавам в това, ще ме вземеш за луда. Но е добре да приемаме, че е изцяло наша заради последствията. От друга страна, не е напълно наша, тъй като не е съвсем цяла, докато сме въплътени, и това е от гледна точка на сътворението ѝ. Както всичко друго тук, подвластно на дуалността, бидейки разделена на съставните си части, душата се е произвела в отпечатъците си – самостоятелни души. Ние сме такива, всеки носи една напълно самодостатъчна част от общата матрица.
– Откъде знаеш тези неща? – поглежда ме навъсено и задържа изпитателно погледа си, докато чакаме на светофара.
Няма да отговоря на това, сигурно се досеща, щом не е изненадан от думите ми, нито се смее.
– Как се появи в точния момент? – не се стърпявам да задам контравъпрос, на който той така и не ми отговори.
– Тъкмо се оправих с Джеръми, когато Джак ме пресрещна и ми каза, че си взела чантата си и вероятно си тръгнала. Джеферсън е известен с навиците си и не прикрива интереса си, видях как те гледаше през цялото време. Последвах инстинкта си и добре, че го направих. Безотговорно е да си тръгнеш просто така – сама! Ядосах се.
– Защо го би?
– Що за въпрос? А какво да го правя?
– Ами не знам. Аз просто се отбранявах, по принуда го удрях, трябваше да се измъкна, но теб не те бе нападнал, нито обидил. Той те удари, видях. Ако беше те наранил? Аз съм само една не позната, с която се запозна току-що и… това не е филм. Не бива да се биеш!
Това, което казвам, го вбесява. Подава газ и се залепям за седалката. Превключва скоростите бясно. Да прави каквото иска, на мен дори ми харесва, аз и без това съм съвсем разбита. От бъдещия филм, от всички тия хора, от Хоган, от… от… от… най-сетне от това, което той предизвиква у мен. Божичко, и аз се бих с онзи мъж! Бих човек! Удрях го, ритнах го, аз… Разплаквам се.
Мейс набива спирачки и колата поднася, после я овладява и тя спира точно до тротоара. Извърта се в седалката си към мен, хваща рамото ми и го разтърсва.
– Какво означава това, Елена? – още е бесен, крещи ми. – Как ще се отбраняваш?! Как? Няма да говориш така, чуваш ли ме! Това наистина не е филм точно защото не е – и въздъхва дълбоко. – Ти плачеш… Не исках…
Сякаш не може да си намери място в седалката, извърта се към мен и прокарва нервно пръсти в косата си.
– Не исках да те изплаша, извинявай! Погледни ме!
Но аз не искам. Навеждам още повече глава, така косата скрива лицето ми идеално. Не биваше да става така.
– Не се изплаших – напрягам най-нетреперещия си глас.
– Не биваше да форсирам, нито да ти крещя!
– Не ме е страх – повишавам глас. – Не е, просто сега ми е невъзможно. Не е това.
– А какво е?
– Аз… болят ме ръцете, защото удрях онзи мъж. Какво съм аз? Животно! – вече ридая. – Аз бих човек, разбираш ли? Блъсках го, ритнах го в… слабините. Удрях човек!
Поглеждам си ръцете – треперят толкова силно, сякаш съм в шок. Не мога да пазя плача си – от гърдите ми се изтръгва стенание. Той си маха колана енергично и се премества към мен, колкото е възможно. Придърпва ме и ме прегръща през раменете.
– Няма нищо! – гласът му е най-хубавото нещо. – Стига! Не съжалявай, особено за него, а на себе си ще простиш, нали? Няма нищо, няма нищо, свърши. Затова не трябваше да излизаш сама, за това съм тук, затова се бият мъжете, а не жените. Сега не ме разбираш, но е така.
Той ме прегръща. Той… Сърцето ме блъска отвътре, ще изхвръкне. Страх ме е, че чува или усеща с ръцете си как гърдите ми подскачат от всеки удар в тях. И защо ми говори като на дете?
– Сам, не е хубаво… Сигурно ще кажеш и че всеки има своето място. Не те ли заболя?
Плахо се докосвам до ръката му и я свалям в скута си. Изтривам си сълзите, за да мога да я погледна, и подсмърчам. Изглежда зачервена на кокалчетата, сигурно го боли. При мисълта, че изпитва болка, от мен се изтръгва още едно стенание. Вдига ръката си и отново ме обгръща през раменете. Усещам как диша в мен, съвсем близо. Боже!
– Не ме боли. Моля те, Еленааа! – това наистина е молба, от дъното му.
– А ако беше те наранил, ако беше? Той те удари.
– Е какво, ако беше? Аз съм един непознат, или по-лошо, изобщо не съществувам, аз съм фалшив образ.
Рязко и сърдито го поглеждам право в очите. Лицето му е само на дъх разстояние. Сякаш изгубвам съзнание за частички от секундите, в които се взирам в него, като припукването на далечен пулсар – така ми действа.
– Добре, разбрах – казвам троснато.
Трябва, просто се налага да отвърна поглед. По-лесно е да го мразя. Освен когато е засегнат от думите ми. Не ми показвай, че си човек! Сам Мейс, Сам Мейс – повтарям си името му, защото то самичко стига да ме върне в проклетата действителност, в която съм се накиснала. Аз дадох идеята на Хоган за още една звезда. Този е звездата, по дяволите, кинозвезда! Не бива да забравям това. Майчице, чувам го как диша! По-лошо, усещам дъха му, топлината му, неговата миризма, това е химическа атака. Махай си състрадателните ръце! Егати и шибаната истина! Ще я намразя заедно с теб.
– Да тръгваме – казва и ме пуска бързо. – Но ме е страх да те оставя, ти нямаш чувство за самосъхранение.
– Имам.
– Как не, познавам те отпреди малко и едва те опазих. Това е талант.
– Благодаря ти! Обикновено нищо лошо не ми се случва, обикновено дори нищо не ми се случва. Това сега… тази вечер е изключение и… – спирам се.
– Ще можеш ли изобщо да се прибереш, щом бравата ти се е счупила?
– Би трябвало съквартирантките ми да са си вкъщи.
– А ако ги няма?
– Не планирам такъв вариант. Ще видя.
Потегля отново, съвсем наблизо сме. Обзема ме тревога, че ще си тръгне само след миг. Спираме и аз се чувствам глупава, никога не съм изпитвала подобно нещо. Не знам дали е истина. Той иска да се увери, че ще си вляза, затова се качва с мен. Добре, че съм на третия етаж, защото няма асансьор. Напрегнато очаквам да зърна вратата. Но да – дръжката все още я няма, а сърцето ми ще изскочи. Звъня, отново звъня… и пак… Боже, какво ще правя? Поглеждам си дланта с прещипаното и започвам да блъскам вратата с две ръце – това е яд. Докато крача нервно с ръка на кръста, изваждам телефона и набирам Синди, тя е по-нагоре в указателя. Поглеждам го, правейки тегели пред него. Нейният е изключен. По дяволите! Сещам се, че мога да опитам направо с ключа, а ръцете ми треперят. Мейс стои зад мен, но нищо не казва. Пъхам ключа и завъртам. Майчице! Боже, благодаря ти! Обръщам се и знам, че това е краят.
– Стана – казвам и се прехапвам. Защо не се отпускам тогава?
Гледа ме напрегнато изпод вежди. Какво ли си мисли?
– Ти си много изморен. Благодаря отново – за всичко! – сякаш се извинявам.