yotovava (Валентина Йотова)
2503 20905
3.10.2019 г., 14:05 ч.

 Литературни записки по хоризонтала 

  Проза » Хумористична
904 4 33
Произведение от няколко части « към първа част
3 мин за четене

– Вреден си ти, Любомире, вреден си. Да ти се вържа аз на думите ти за мацките.

– Що бе, приятелю, какво се е случило?

– Аман заман, Любо, както ми разправяше за ония девойчета и напращели кобилки от поетичните сайтове, реших и аз да се пробвам. То наистина, като влязох, колко му е – слонче - конче - биберонче - балконче – ами те римите потичат на секундата. А девойчиците, или недотам девойките, едни жадни за внимание, за блага дума, примрели от ежедневната скука, в луд стремеж да се почувстват значими – прав беше, само блага дума да им речеш и виждаш как вече са твои. Цели-целенички, по бикинки и сутиенчета, готови да захвърлят свян и в несвяст да ти шепнат колко им влияеш на въображението.

Само че не стана тая така, както я мислех.

– Ти пък, какво толкова има да му мислиш. Даже в римуването си по-добър от мен. Пък ако те мързи – ей ти римен речник, ей ти синонимен, ей ти тълковен.

– Абе остави това... Не е проблемът в римите – те са лесни – синевата - тъмнината - тишината - слепотата и тата тата, татарата. Заформих разговор аз с една девойка, всъщност там всеки може да се пише на колкото години иска, пък се оказа и какъвто пол иска, анонимност, приятелю, обаче едно бонбонче ми хвана окото - едни такива тъжни стиховце лелееше, милото, как да не го обърнеш, то направо си вика. Ах и ох самотна аз,  що ли диря в този час, най-боли ме там, където, наранено тупа ми сърцето. Ми на, то само си казва, милото, – Ела, Вълчо, изяж ме! Та почнах аз отдалече, полечка, спазвайки дистанция, да я похвалвам, да я окуражавам, и както ти ми подсказа – да я сравнявам с Емили Дикинсън, или ... без значение, а то се топи, топи, усещаш го как се превръща в карамел, и аха, аха да го близнеш, да го откъснеш като зряла праскова.

Писах му едно сърдечно писъмце на лични, то ми отговори, и оттам като потече една лъстива ми ти кореспонденция, леле, настръхвах от всеки неин ред, пък си мисля, че и тя също. Узряхме бързо и адекватно.

Искам да те видя, плаче тя, и аз искам, принцесо, подсмърчам аз, ти си мъжът на моя живот, ти ме разбираш и ме четеш, сърцето ми копнее за теб, пълниш душата ми, ох, котьо, и ти пълниш панталона ми, миличкото ми, искам те, искам те, искам те....

– Че какво чакаш, бе, давай, давай напред – наведе се Любомир към Добри.

– Давах аз напред, даваха, чукнахме си среща, решихме да запазим изненадата на първото виждане, не разменихме снимки, казвам й – ще те позная и накрай света, тя отговаря – сърцето ми ще те познае, твоя съм, твоя съм, вземи ме, лодкарю, на своята ладия лека...

– И какво, да не би да ти върза тенекия?

– Не бе, Любо, дойде, дойде, ама...

– Какво ама, бе, казвай, че прегорях вече от напрежение....

– Майка ми дойде, бе, човече, майка ми!!!

» следваща част...

© Валентина Йотова Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??