Чарли отвори очи и видя как пада срещу слабо осветена каменна стена, от която излизаха шипове. След малко мозъка му също се събуди и го информира, че сталактитите не са шипове и не растат от стени. Скоростта на движението обаче продължи да бъде притеснителна, както и чувството за безтегловност и тоталната липса на усещане на земя под гърба му. Чарли наклони глава напред и видя как малка бледа ръка беше стиснала здраво ботуша му и го теглеше с бясна скорост към далечния край на пещерата.
– Какво, по… – промърмори мошеникът, след което извика: – Сам!
Малкото момче го погледна през рамо, спря и по-скоро захвърли, отколкото пусна крака му.
– Крайно време беше.
Чарли изненадващо не се стовари на земята, а вместо това бавно беше изправен от невидимата сила, която го държеше във въздуха. Не виждаше сенки, затова попита магията дали е проявила инициатива и получи два положителни отговора, придружени от кълбо объркани чувства. Изтупа се театрално, след което намръщено изгледа кльощавата детска фигура пред себе си. Естествено, че Сам, дори в сегашната си опаковка на десетгодишно, можеше да накара магиите да се паникьосат.
– Крайно време? – изсумтя мошеника. – Още не си стигнал края на каверната! След такъв плесник от теб на някой нормален ще му трябват часове!
– Минаха часове. – изръмжа му хлапето. Скръсти ръце на гърдите си и се огледа наоколо. – Къде сме?
– Чакай, колко време ме… всъщност не, не искам да знам. А къде сме… – Чарли размаха ръце, за да покаже всичко наоколо. – В някаква пещера с дупка към друг свят. Не знам ти как си я намерил, но мен магията ме доведе до теб. Нищо ли не помниш?
Сам погледна назад и после поклати глава раздразнено.
– Само как онзи паразит, Томас, ме хвана с кабоса и ме наръга с лунната кама. – беше странно да видиш жилка да пулсира на челюстта на малко дете, помисли си Чарли. – Предполагам, че след като ти си тук, Елизабет трябва да е добре. Къде е?
– Предполагам в Ан Налат, където беше преди няколко месеца, но не мога да съм сигурен. След като те наръгаха, магията се счупи и сега почти нищо не работи, което включва и заклинания ми за разговор от разстояние. Ако можех да й кажа, че съм те намерил, сигурно щеше вече да е тук.
– Няколко месеца? – повтори.
Усети, че нещо не е наред. Нямаше как да го пропусне, когато изведнъж се беше озовал в това тяло. Чарли не беше висок и пак стърчеше глава и малко над него. Като видя трупа на огромния мъж на земята, веднага се опита да се премести в него, но не успя. Сенките също се изплъзваха от контрола му. Въпреки това се чувстваше… здрав. Силен. Не помнеше някога сетивата му да са били толкова остри. Беше изровил панталон и риза от багажа на Флетчър, докато го чакаше да се събуди и от тогава се бореше с желанието да ги разкара, защото памукът беше като телена четка по кожата му. Не го беше направил само защото очакваше Елизабет да дойде при тях.
– Тя знае ли, че съм жив? – попита.
Чарли въздъхна.
– Когато последно говорих с нея, все още се надяваше да си жив, но… Сам, нямаше те много дълго време.
– Колко време?
– Осем, почти девет месеца.
В черните очи на Казра припукаха онези кехлибарени въглени, които беше видял по-рано.
– И идваш чак сега?
– Не, Сам, от месец и половина съм тук и се опитвам да те направя отново човек! Не мисля, че Лизи щеше да те оцени, ако те бях донесъл при нея в буркан. – мошеника хвърли ръце във въздуха. – Естествено, че те търсихме. Още същия ден претърсихме всичките ти скривалища, всичките ти апартаменти, всичките ти складове. Ти беше напълно изчезнал. Нямаше и следа от теб нито в тялото ти, нито в резервите, нито във Франк, дори перлата на Лизи беше напълно празна. Заклинанията за проследяване не ме водеха никъде. Помниш ли компаса, който намира каквото търсиш? Когато поисках да те намери – избухна. Убих четирима самозванци, които се представяха за теб. Няма смисъл да ти казвам колко слухове за сенчести създания и душеяди проверих. Преди да те намеря в пещерата, не мислих, че ще те видя повече. Елизабет… – потърка тила си. – Когато се върнеш при нея ще си се върнал от мъртвите.
Сам затвори очи и издиша шумно и продължително. Почти година. Беше я оставил сама за почти цяла шибана година! Опита се да се свърже с ума й, но не успя. Поне усещаше връзката с нея, макар да не можеше да определи къде в света е.
Тръгна с едри крачки напред, накъдето носът му казваше, че има свеж въздух, преди рязко да спре и да се обърне към мошеника.
– Тя е добре, нали? Не е опитала да направи нещо… глупаво?
– Не… – прошепна, след което продължи малко по-високо: – Мисля, че не. Мисля, че дори да е приела, че си мъртъв, беше минало достатъчно време, за да… – въздъхна и поклати глава. – Глупаво – може би, фатално – не.
Сам кимна леко и отново пое към изхода.
– Трябва да се върнем в Ан Налат. През това време ще измислиш някакъв начин да се свържем с нея.
– Не можеш ли ти да се свържеш с нея? Знам, че не си на сто процента, но дори когато беше локва, беше телепатична локва.
Сам го изгледа възмутено.
– Телепатична локва?!
– Беше течен и ми прати образ на зъбата усмивка. Тогава бях сигурен, че си ти. Никакви спомени за това, а?
Момчето поклати глава.
– Нищо. Не мога да ползвам и магията си. И това тяло е… – усети, че е вдигнал ръка, за да почеше гърдите си, и я спусна обратно. – Трябва да се върна при нея. Всичко останало може да почака.
Мошеникът се почеса по тила:
– Тази кама е ужасяваща. Когато те намерих, от теб беше останала само малка част, която ти позволяваше да се храниш само с магия от този друг свят. Сега можеш да ядеш всичко, така че мисля, че ще се възстановиш с времето… Ъм… Сам, – Чарли се ухили до уши. – имаш собствено тяло.
Сам почака да чуе смеха му, но когато такъв не последва, осъзна, че Флетчър е сериозен.
– Мислех, че си го донесъл като другото.
Две столетия вярваше, че Малора го бе създала и се чудеше какво е да имаш собствено тяло. През годините си харесваше някое, което да ползва повече от другите, но усещането, че е облякъл някакъв костюм, никога не изчезваше. Когато Елизабет се появи в живота му, за първи път наистина пожела да имаше свои кости, мускули и плът.
Сведе поглед към себе си, после протегна ръка пред лицето си и сви пръсти. Беше лесно. Почти без мисъл. И дишането – не го правеше съзнателно. Просто се случваше.
– Кой да знае, че просто е трябвало да умра. – подсмихна се.
– Ушите ти са остри. – посочи Чарли. – Като на Лизи. Мисля, че Малора не те е срязала на две само за да те контролира, а и за да те лиши от тяло. Кой знае какво друго също е била изтръгнала.
Сам изсумтя и продължи мълчаливо напред. Щеше да има достатъчно време да мисли за всичко това, след като се върне при жена си. Минаха през огромната каверна, за която Чарли му каза, а после и през тесен коридор. Флетчър се затрудни с влизането в него, но заради дребния си ръст Сам нямаше проблем. Скоро се озоваха отвън, където проклетото магаре на мошеника стоеше завързано под едно от рехавите, жилави дървета и се опитваше да унищожи каквото бе останало от един храст.
Убиецът се намръщи.
– Какво си му направил? По-голямо е от преди.
– Шаро винаги е бил голямо магаре, просто сега ти си по-… дребен?
Сам се вгледа в животното с подозрение, но преди да е успял да възрази, Чарли го хвана под мишниците и го качи на животното. Убиецът остана отгоре напълно сащисан за няколко секунди, преди да се извърне и да го цапардоса зад врата. Флетчър залитна и едва не падна по лице на земята.
– Следващия път ще те убия. – изръмжа му.
– Следващия път ще те оставя да си локва… – измрънка Чарли под носа си и поведе магарето към най-близкото село.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com