Магията пак засече. Камионът извибрира и се разтресе. Финиан и другите страшници в каросерията трябваше да се хванат кой където може, за да не паднат. Само Елизабет, седяща на пейката срещу него, едва помръдна.
Такива засечки бяха много по-чести сега, отколкото преди половин година, но Калахан нямаше против. Бе забравил колко удобно е просто да се возиш, без да се притесняваш за каквото и да е.
Стените на каросерията бяха от промазан плат, опънат върху метална конструкция. Камионът се задвижваше с магия, която обикновено се взимаше от шофьорите, но в момента я извличаха от кристали, заредени с нея. Част от магията се пренасочваше и за загряване или затопляне, така че сега вътре беше уютно и хората бяха свалили якетата си и тихо си говореха. Само Финиан все още носеше своето. След месеци в пустинята, късната есен във Фриниа беше забележимо студена. Температурите бяха паднали толкова ниско, че водата замръзваше и навън се появяваха самотни снежинки, които все още не бяха достатъчни, за да покрият земята. Скоро зимата щеше да настъпи с пълна сила и да обгърне всичко наоколо.
Преди малко повече от четири часа минаха градовете в равнината и вече се изкачваха към планинската верига, чието прекосяване щеше да им отнеме още толкова, ако не и повече, за да стигнат до град Арас, а от там – още час до щаба. Беше дълго, скучно и уморително пътуване, което оставяше много време за приказки и размисли. Голяма част от него Финиан вече бе прекарал в отговаряне на въпроси за „приключенията му в Хайрани“, но погледът му за пореден път се спря върху Елизабет, която седеше с отпуснати ръце в скута и сведени към пода очи. Не помръдваше и мускул. Приличаше точно на куклите на сестрите му, които се движеха само ако навиеш пружината им или им подадеш достатъчно магия. Невъзможно беше да не направи сравнение с момичето, което измъкнаха от затвора в Рива. Тогава в нея имаше пламък и борба, оглеждаше с любопитство всичко около себе си и не спираше да задава въпроси. А сега? Сега не беше обелила и десетина думи за цялото пътуване. Седмици по вода в кораба, а тя отговаряше едносрично, ако беше наложително. През повечето време просто изпълняваше исканото от нея, след което се връщаше в каютата си. Не се качи на палубата, за да види морето, и не се интересуваше от крайбрежния град, където бяха акостирали във Фриниа. От там просто влезе в каросерията и седна на мястото, което й беше посочено.
Финиан си беше мечтал да се държи така, когато я намериха, но сега, когато се държеше като перфектно контролираната Сянка, му се искаше да я хване за рамената, да я разтресе и да я накара да се събуди от това състояние, което постепенно я убиваше. Беше слаба, когато говориха на онази пейка в Рива, а сега бе загубила още килограми. Лицето й бе изпито, скулите й се очертаваха ясно, а вече изрусялата й коса висеше безжизнено. Отне му седмица на кораба, за да разбере, че тя не се храни, освен ако той не й нареди изрично и не остане да я надзирава. Сякаш се бе отказала да живее и само обещанието му да й помогне в търсенето на брат й я караше да полага минимални усилия да не умре. Щеше да й е трудно да продължава така там, където отиваха. Другите Сенки щяха да я изядат за закуска. Голяма част от тях не бяха никак дружелюбни към новодошлите, а сега Елизабет беше лесна плячка.
Стивън, който седеше от другата му страна, сякаш прочете мислите му, я огледа от главата до петите и се подсмихна.
– И как точно момиченце като теб успя да победи демон? – попита я и се поприведе напред, облягайки лакти на колената си. – Показа й колекцията си от рокли?
Елизабет не реагира. Дори не мигна. Просто продължи да се взира в точката в пода, сякаш не го е чула.
Усмивката на Стивън поувяхна и той погледна с раздразнение Ръдфорд.
– Глуха ли е?
– Не.
– Тогава? – обърна се обратно към нея. – Забрави как се говори, като ни видя ли?
– Може би ако я питаш на ривски или хайрински, ще те разбере, но всички знаем, че едва говориш и фринийски. – прекъсна го Калуш, предизвиквайки смеха на другите страшници. – Остави я на мира, Стив.
Стив вдигна помирително ръце, но очите му се разтвориха широко с насмешка.
– Прощавай! Не знаех, че сте й телохранители.
– Начукай си го. – изръмжа му шеговито в отговор Калуш, с което смеха в каросерията избухна с нова сила.
Разговорите се подновиха. Страшниците приказваха за отминали мисии и си подхвърляха грубиянски шеги. Дори Сянката на другия екип, седнала в ъгъла, слушаше със страхопочитание за подвизите им или пък се усмихваше скришом на някой по-дебелашки майтап. Само Елизабет просто стоеше напълно неподвижна. Ако не мигаше от време на време, Финиан наистина щеше да се зачуди дали е жива.
Никога нямаше да повярва, ако някой му го бе разказал. Елизабет бе толкова против мисълта да се бие срещу нечистите, когато я намериха, че дори избяга в друга страна. Това се връзваше в представите му за Сенките. Съгласието й да го направи, когато я касаеше лично – също. До онзи момент, когато тя се жертва за друг при демона, вярваше, че знае всичко, което има да се знае за Сенките като цяло и за Елизабет Шей в частност. Месеци след това се чудеше защо го е направила и всеки път стигаше само до един отговор – любов. Обичаше Казра.
Сенките не бяха способни да обичат – това бе първият урок, който всеки страшник научаваше още с постъпването си в Ордена. Те пазеха собственият си интерес и нищо повече. Само че какъв интерес можеше да има Шей да спасява живота му два пъти с онзи груб доктор?
Съвсем скоро трябваше да започнат да се хващат за ремъците, които висяха от тавана, за да не паднат по време на идващите един след друг завои. Щом бяха стигнали до тази част от пътя, до базата не оставаше много. Финиан се загледа в ръцете на Елизабет, оковани с екриум, който прекъсваше достъпа на Сенките до магията им. Зачуди се дали и как би могъл да предложи да ги премахнат поне за тази част от пътуването, но тя не ги използваше, за да се задържи, като вместо това се подпираше с крака привидно несъзнателно.
Половин час по-късно най-накрая теренът се изравни. Спряха на пропусквателния пункт за минута, след което продължиха с по-бавна скорост през двора между двете сгради от сив камък. Едната бе квадратна и на три етажа, а другата – правоъгълна и на два. Най-северният щаб на Ордена „Акантус“ и прилежащото към него общежитие за Сенки. От покривите и на двете стърчеше знамето с тръбестият пурпурен и бял цвят на син фон, развявано безмилостно от студения вятър.
Преминаха покрай три сравнително ниски метални постройки – гаражите, където паркираха техниката като камионът, в който се возеха. На стените им с бяла боя бяха изписани големи числа, обозначаващи номерът им. Във всеки се събираха по шест машини. Докато влизаха в онзи, обозначен с голяма четворка, Финиан се зачуди колко от другите екипи липсват днес.
Щом камионът спря, Ръдфорд даде нареждане да слязат. Един по един страшниците се изнизаха от каросерията. Финиан тръгна последен, предхождан от Елизабет, която скочи на земята и зачака до останалите, преди Калахан да е успял да предложи да й помогне да слезе.
Толкова високо в планината вятърът бе режещ и навяваше едри снежинки в лицата им, докато вървяха през двора към главната сграда. Отвън упражненията пак се провеждаха и група новаци тичаше в спретната редица, докато малко по-напред друга се бе разделила по двойки и отработваше бойни хватки. Обикновено те щяха да включват и магия, но откакто светът бе откачил преди около година, тези упражнения бяха намалели. Доколкото Финиан бе разбрал, сега основно се тестваха джаджите, хрумнали на магическите инженери.
След разнообразието от краски и аромати на Ан Налат, щабът му се стори дори по-сив от преди. Мъже и жени в сини униформи се разминаваха с тях. Повечето поздравяваха Ръдфрод. Никой не пропусна да поздрави Финиан, напомняйки му, че с анонимността, на която се бе радвал в Ан Налат, бе свършено. Тук всички искаха да се сближат с принц, пък бил той и четвърти.
– Ще отида да говоря с герант Бенджамин. – каза Ръдфрод. – Изчакайте вътре с Шей.
– Да, сър. – отговори му Калахан, преди да се обърне към Елизабет и да я подкани: – От тук.
Тя го последва, без да обели и дума. Двамата влязоха в основната сграда, но докато Ръдфорд продължи към вътрешността й, Калахан я поведе по първия коридор в ляво и към лабораторията в дъното. Както отвън, сградата беше сива и гола и отвътре. Не мислеше, че това ще му направи впечатление, но дори по-бедните къщи в Ан Налат имаха завеси и дори картини по стените. Сякаш хората можеха да живеят без вода и храна, но не и без цветове. Тук стените излъчваха хлад дори и в най-горещият летен ден. През няколко метра имаше сложени магически лампи, които осветяваха в бяла светлина, придавайки още по-стерилно излъчване на всичко, а коридорът кънтеше от стъпките му. Лизи успяваше някак да стъпва безшумно зад него и само лекото подрънкване на белезниците издаваше, че изобщо е там. Когато влязоха в стаята, Финиан я насочи към един стол.
– Ще почакаме да те извикат. После ще трябва да минеш преглед, ще ти дадат униформа и ще ти покажат спалнята и сградата на Сенките.
Тя дори не вдигна поглед да огледа стаята. Финиан въздъхна леко и направи втори опит:
– Искаш ли вода?
– Не.
Финиан беше изненадан да чуе тихия й глас. Въпреки отказа й, извади манерката от чантата си, която беше преметнал през облегалката на стола. Отвори я и й я подаде.
– Пий. Не си пила от няколко часа.
Елизабет се пресегна и я взе, но само за да започне да я върти разсеяно в ръцете си.
– Пий! – настоя, а когато тя отново не реагира по никакъв начин, издиша шумно от раздразнение. – Трябва да се стегнеш, Шей! Това не е място, където може да си позволиш да си пасивна. Ще поискат да те изследват. Ако те вземат, престоят ти тук никак няма да е приятен. – след като и това не даде резултат, реши да бъде откровен до край и да каже това, което рядко се споменаваше на Сенките, на които се предложи освобождаване от мисиите срещу съдействие в лабораториите. – И никога няма да излезеш от тук. Няма да намериш никого, Шей. Няма да можеш да направиш нищо, дори и да открия брат ти.
Тя не реагира по никакъв начин толкова дълго, че Финиан реши, че няма и да го стори.
– Почти звучиш загрижен. – каза му и най-накрая отпи. – Внимавай да не научат, че даваш манерката си на Сянка.
Цели две изречения. Не я беше чувал да говори толкова много от пейката в Рива
– Остави ме аз да се оправям с това. Ти се справи с изслушването.
Вместо отговор Елизабет му върна манерката и отново забоде поглед в пода. Не помръдна и мускул през следващия един час, докато един от новаците не дойде да им каже, че герантът е готов да ги приеме. Тогава Финиан я поведе по мрачните, студени коридори към помещението на първия етаж, където посрещаха и разпределяха новодошлите Сенки.
В офисите обикновено бе топло, но явно още не бяха успели да подкарат заклинанията за топлина както трябва. Сигурно това бе и причината сега бюрото на геранта да е преместено до възможно най-далечната от прозорците стена. Бенджамин, висок, жилав мъж с прошарена коса, седеше зад него и разговаряше с Ръдфорд, но когато Финиан и Елизабет влязоха, насочи вниманието си към момичето.
– Това ли е тя? – попита изненадано.
– Да, сър. – потвърди му Финиан.
– Като слушам за нея, очаквах да e висока поне два метра, а не… – погледът му се плъзна неодобрително по слабата й фигура. – Предполагам, че няма значение. Зейл, започни прегледа.
Медикът, типичен фриниец с руса коса и сини очи, съблече палтото, което бе наметнал върху бялата си престилка и подкани Елизабет с жест.
– Ела.
Момичето пристъпи към него послушно.
– Калахан, Ръдфорд ми казва, че си имал много премеждия с нея. – каза герантът и посочи свободният стол пред бюрото до капитана.
– Така е, сър. – потвърди, защото щеше да е глупаво да отрече след доклада, който Ръдфорд е представил и за чието съдържание Калахан нямаше никаква идея. – Само че тя ми беше и от голяма полза. – герантът повдигна въпросително вежди. – След като се настанихме в Хайрани, поех няколко случая за премахване на фантоми от хора. Тя взе дейно участие. Доброволно. Задачите се оказаха по-сложни, отколкото предполагах и се стигна до сериозна битка. Тя е добър и добре обучен боец.
Зейл и Елизабет бяха отишли до разпънатия параван в другия край на помещението. Там щяха да измерят ръста и теглото й, както и да запишат още няколко други физически данни за нея, но преди това тя трябваше да остави всички лични вещи в металната тавичка, поставена на малката маса до стената. Когато медикът посегна към едната й китка, за да развърже гривната обаче, Лизи дръпна рязко ръката си.
Вниманието на Бенджамин се разсея за миг от издрънкването на веригите, преди да го върне отново върху Финиан.
– Прочетохме в доклада колко добре тренирана е и все още нямаме отговор на въпроса от кого и кога. Ти не си имал нищо общо?
– Започнах с обучението й за работа с магия. – излъга най-безочливо Финиан. – И се запознах с учителя й по бойни изкуства, който се оказа познат на далшира на Хайрани. Беше разумно да запазя анонимността си и с далшира се съгласихме, че тя може да продължи с тренировките.
Ново подрънкване отново привлече вниманието към Елизабет. Бе прибрала ръце до гърдите си, така че медикът да не може да ги стигне. Фокусът се бе върнал в очите й. Раздразнението – също.
– Зейл, нямаме цял ден. – изпуфтя с досада герантът.
– Да, сър! – каза медикът, поизправи хилавите си рамене и пристъпи към момичето.
Финиан имаше лошо предчувствие, но преди да направи каквото и да е по въпроса, Бенджамин отново заговори:
– Може и да е добре обучена, но е недисциплинирана. Няма място за такива Сенки в редиците ни. – почука с нокът по бюрото си замислено. – Доколкото разбирам, тя е пострадала тежко при сблъсъка с демона, но онзи… – разгърна няколко листа на бюрото си. – Сам Казра? Той я е върнал чрез магия?
– Да, сър. – отвърна Ръдфорд. – Подозирам, че е бил един от тях, но за съжаление нямахме възможност да проверим.
Един от тях? От кои, зачуди се Финиан.
– Хм… – изсумтя Бенджамин. – В този случай смятам, че е най-разумно да я зачислим към лабораториите.
– Тя ще бъде много по-полезна навън. – побърза да възрази Финиан. – Достатъчно силна е да се изправи срещу демон и поне да го рани. Също така… – поколеба се, но побърза да довърши, преди да е започнал да съжалява: – Аз мога да я контролирам.
Трясък и кратък вик, който се стопи в давене. Елизабет бе проснала Зейл по корем на земята и бе приклекнала над него, душейки го с веригата на белезниците. Ръдфорд и Бенджамин скочиха на крака, посягайки в синхрон към сабите си.
– Нека аз. – спря ги Финиан и тръгна към нея, преди да им е дал шанс да го спрат. Когато спре пред хъркащия Зейл, за миг се зачуди дали малкият му блъф за контрол над нея щеше да просъществува повече от десет секунди. – Пусни го, Шей.
Елизабет вдигна глава към него. Ако не бе окована със сребърната сплав, очите й сигурно щяха да искрят от гняв. Като го видя, Финиан бе убеден, че няма да го послуша, но тогава тя охлаби хватката си. Медикът си пое жадна глътка въздух, но мъдро не направи опит да помръдне.
– Това са годежните ни гривни, Калахан. – каза му ниско и с нескрита заплаха.
– Знам. Но трябва да премахнем заклинанията от тях. Не можеш да ги задържиш с магията.
– Премахнете ги. Но няма да ги сваля.
Това можеше да мине и много по-зле, помисли си Финиан. За щастие годежните символи бяха едно от малкото изключения за лични вещи при Сенките. Това ги правеше по-спокойни и склонни да съдействат.
– Добре. Ще ги изчистим върху теб. – съгласи се и кимна към мъжа на пода, който едва си поемаше дъх във вниманието си да не привлече вниманието й отново. – Но го пусни. Сега.
Елизабет задържа погледа му за момент, след което освободи врата на Зейл от веригата, изправи се и отстъпи. Медикът веднага скочи на крака, разтривайки гърлото си. Отправи й един гневен поглед и се завъртя към геранта, чиято ръка все още почиваше върху дръжката на сабята.
– Дайте ми я в лабораторията, сър! – каза му с треперещ от яд глас. – Видно е, че не е подходяща за мисии!
– Както казах, мога да работя с нея. – каза в същото време Финиан. – Калуш – също. Тя ще е добро попълнение към екипа ни и ще може веднага да се върнем към действие, тъй като вече сме се сработили.
– Тя потенциално е от тях, сър. – каза веднага Зейл. – Необходими са подробни изследвания.
– Тя е родена Сянка с установен произход. – припомни Финиан, стараейки се да звучи възможно най-хладно и прагматично. – Беше тежко ранена в битката с демона и е тук след намесата на компетентни лечители и магьосници. – и решавайки да насили късмета си до край, се обърна към Ръдфорд. – Така ли е, сър?
– Да. – потвърди с нежелание. – Магията на Майстора на тамошната гилдия на убийците и заклинанията на лечителят, който се погрижи за Калахан, също са били замесени в задържането й достатъчно дълго време жива.
– Очевидно не се е случвало само това, тъй като сам пишеш, че има видими физически изменения в нея, капитане. – каза Бенджамин и потупа с пръст дръжката на сабята си. – Няма как да ви я дам.
На лицето на Зейл се появи злорада усмивка, а Калахан си пое дъх, за да възрази. Герантът вдигна ръка, за да го спре.
– Но ще бъде загуба да я затворим и в лабораториите. Ще трябва да си я разделите.
– Не може да я ползваме, ако й трябва време за възстановяване. – изтъкна Финиан.
– Ще се договорите нещо. – отсече Бенджамин. – Свободни сте.
Калахан не бе успял да договори всичко, за което се надяваше, но виждаше, че е изчерпал до край късмета си. Не му харесваше неприкритата злоба, с която Зейл гледаше Шей, но нямаше как да настоява да остане до нея по време на тестовете и преместването й в корпуса на Сенките. Кимна отсечено на геранта, както беше прието, след което се завъртя на пети и последва капитана си навън. Щом се отдалечиха от кабинета, Ръдфорд прошепна остро:
– Какво си мислиш, че правиш, сержант?
– Договарях добра Сянка за екипа, сър. – отговори му Финиан, потискайки желанието си да започне да се оправдава.
– Не звучеше така. Искаш ли да ти кажа как изглеждаше отстрани, или ще се сетиш сам? – погледна го осъдително капитанът.
– Щяха да я дадат на лабораторията. Там ще е похабена.
– Може би най-правилното място за нея е именно там. Тя е непредвидима и недисциплинирана. Знаеш чудесно какво се случва навън сега. Ще бъде риск да работим заедно с нея.
– Тя е под контрол и ще изпълни всяка заповед. – възрази му Финиан. – И точно защото знам какво е навън, я искам в екипа. Тя може да се бие и с обикновено оръжие и да оцелее. Повечето Сенки разчитат само на уменията си и нищо друго.
Ръдфорд не отговори веднага и Финиан счете това за победа. Капитанът му нямаше как да оспори този факт – страшниците не обучаваха Сенките повече от необходимото, за да не се пречкат по време на мисия. В първите години от създаването на Ордена го бяха правили и не бе завършило добре, тъй като в общия случай Сенките не желаеха да са тук. Всяко умение, което развиеха, ги караше да си мислят, че ще могат да се справят сами отвън и това бе довело до не един и два бунта. От тогава ръководството бе решило да ги държи възможно най-зависими, което водеше със себе си свои проблеми. Ако Елизабет докажеше, че може да се разчита на нея, щеше да се окаже безценно попълнение във всеки екип.
– Добре. – съгласи се накрая капитанът. – Но ако прояви своеволие, ще я предадем на Зейл. За постоянно. Не мога да си позволя още загуби.
– Да, сър.
Ръдфорд кимна отсечено и понечи да си върви, но Калахан го спря.
– Ако позволите да попитам, сър, кои са „те“ и защо лейхиса и геранта мислят, че Шей може да е една от тях?
Капитанът задържа погледа си върху него за един дълъг момент, преди да му обърне гръб.
– Свободен си, сержант.
– Да, сър.
Докато се качваше по стълбите към стаята си, правеше списък на нещата, които трябваше да свърши. Започваше с това да говори с Калуш, Елизабет, да разрови архивите за „те“ и да научи каквото може, без да се разбере, че изобщо търси каквото и да било. Нещо го навеждаше на идеята, че нищо от това няма да е лесно.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com