Нещата направиха рязък завой и се върнаха в самото си начало. Смазващата реализация на факта, че съм възрастен човек ме разобличи като слаба версия на героя, когото винаги съм искал да бъда. След кратката заблуда за радост дните отново са сиви и аз отново слушам старите песни, и отново се опитвам да пиша, и отново се напивам, отново си паля цигара след цигара, отново си ме кефи нещо да понарисувам, отново се будя с желание за още сън, отново искам да избягам, да избягам, да премахна всяка отговорност, да съм на морето, да се къпя в реката, да съм в гората, слънцето да ме пече, да целувам, да съм обичан, да се обличам в тъмни цветове.

            Да съм там на брега…

            А койотът вечно си гребе. Плавни, равни движиния и физиономията му е почти човешка, даже по- висша от тази на човек, защото някак тихичко сякаш ни се надсмива.

            Да избягам, да избягам. Да се кача в лодката на койота и да го оставя да гребе.

            Радостните часове, в които обмислям как да го направя. Започнеш ли да мислиш за бягство, планът някак си винаги си се нарежда. Бог ми е свидетел, че съм бягал хиляди, милиони пъти… Хрумва ти едно, друго, трето, ще се обадя по телефона- първо на шефа, после на приятел,- ще отложа дадена среща за седмица или две, ще хвана автобус (ще се опитам да пътувам гратис), ще преспя една вечер у дома, ще се видя за час с една конкретна жена, после отново в автобус, или в кола, на изток, на изток, винаги натам, откъдето слънцето изгрява- вечно жадно за срещата с новия ден.

            Винаги ме крепи мисълта, че мога да напусна живота си точно за петнайсет минути.

Прибирам се „вкъщи“ за пет, стягам багажа за три (дори не гледам забравям ли нещо, или не), оставям ключовете и обяснявам на хазайката за две, и пет минути с таксито точно пред къщи до автогарата, която е в центъра на града. Винаги, във всеки даден момент. Само трябва да реша.

            Винаги трябва да мога да избягам и винаги трябва да имам опцията да се самоубия. Така гледам на нещата аз.

            Ако щастието тотално ми обърне гръб, ако избяга от мен и се скрие някъде много, много далеч, и ако отстъпи мястото на черна бездна, от която се протягат към мен неумолими, силни пипала, то аз съм приключил работата си тук.

          „Животът (тук) не е на всяка цена.“

           Предай се, качи се в лодката на койота, остави го да гребе.