- Добър ден. Искаме да ви съобщим, че сте арестувани за убийството на едно приятелство. Нямате никакви права, освен това да изкопаете гроба.
Не бях само аз! И тя! Тя участва колкото мен!!!
Качват ме в някаква кола и спират пред гробището.
Ето я. Явно и на нея са казали да копае.
Лицето й е оплескано с кал, а ръцете - мазолести, заради лопатата. И все пак е красива...
Безизразното й изражение (какъв израз!) направо ме убива (цялото това изречение стана ужасно!). Лицето й винаги е било безизразно, но сега я няма дори онази усмивчица. Усмивчицата, която ме караше да направя всичко. Тя не е тъжна, не съжалява. Просто не й пука.
Сякаш гробището никога не е било толкова мрачно и ужасно. Хващам лопатата и започвам да рина пръст. Мълчим. Вече всичко си казахме. Дори нещата, които не трябваше. Тишина. Мъртвешка тишина. Винаги ми е харесвало да говоря глупости, но да не е тихо. Започвам да пея. Хората много обичат да правят неща, които не умеят. Ей така - напук.
Burning on just like a match you strike to incinerate
The lives of everyone you know
And what's the worst you take
from every heart you break
And like the blade you stain
След около час или десет минути, може би, (времето минава ужасно бавно, когато ми е скучно) във гробището влиза малка групичка с ковчег на рамене. Бледи сенки в черни впити костюми с ярко червени вратовръзки и тържествуващи лица. Всичките ги познавам. Най-отпред - една моя странност и един неин страх. Зад тях - представител на моите вечно сменящи се настроения и друг - на нейната консервативност. Най-отзад вървят моето самочувствие и нейното чувство за подреденост (все имах усещането, че иска да ме подреди, да ме изчисти).
Искам да крещя "ТЕ! ТЕ МЕ НАКАРАХА! НЕ ИСКАХ!", но, както винаги се случва в такива моменти, гърлото ми е пресъхнало съвсем. Зад ковчега няма опечалени. Чак сега разбирам колко е малко, глупаво и незначително това, което те наричат убийство.
Никой не го интересува. Никой не е опечален. Дори и аз. А тя... тя май не умее да е истински тъжна. Струва ми се, че чувам стон и шум все едно някой удря по капака на ковчега. Отвътре. Харесва ми да си внушавам. Не може да е живо, нали? Душихме го, нарязвахме го, разпаряхме го и го отравяхме толкова пъти, че да сме сигурни, че е умряло. По-умряло. Най-умряло.
Сенките спускат ковчега и сега трябва да го засипем с пръст. В този момент се замислям колко е безсмислена работата на гробарите. Първо копаят, а после закопават. И така стотици пъти. Оставяйки нечие приятелство на дъното на рова.
посвещава се на Хелена.
© Алиса Всички права запазени