Лудият

На пръв поглед – нормален. Както са всички в селото. Сутрин става рано, пуска овцете с пастира на полето, отива в дюкяна на Пешо – да поработи, ако оня има нужда от помощник днес, после се захваща с градинката, вечер посреща овцете, понякога отскача до кръчмата…

И тук почват изкривяванията на нормалния ни живот. Пие само нещо газирано. Никакъв алкохол. За цигари да не говорим – няма как да го измуфтиш с тарикатлък. Виж, ако си поискаш – вади кутията от джоба на антерийката. Не пущи, ама мъкне. За приятели, вика.

Макар приятели да няма. Че какъв приятел ще ти е човек, когото не можеш да излъжеш? Вярва на всичко. Поискай заем – къщата протекла, жената се разболяла, бабата нещо… Още преди да измайсториш лъжата – и вече вади от джоба, каквото има там…

Не е много, разбира се. Подобен ненормалник пари не изкарва и не задържа. Джобовете му като с дупки – изтича всичко от тях. Къщата му е насред селото, уж като другите – малка, измазана, с чисти прозорци, обаче…

Няма го нашенското…

Жена при него не се задържа. Две си доведе – и двете заминаха. Жената иска мъж и дом. Мъж може да намери навред. И за колкото време си иска. За еднократна употреба, за редовен абонамент, дори за цял живот. Колкото той издържи…

Пък другото… Неин дом! Да го подрежда, да чисти, да властва…

А тоя… Всеки нуждаещ се приема, гощава с каквото има /ама не е много, щото… Сещате се./, дори оставя да преспи…

Пък жената иска нови хора да среща – за нови клюки. И тишина – тия клюки да не са за нея.

Не ще тя дом-хан, иска да я хвалят, ама отдалеч. И грижите мъжки да са за нея, а не за тоя или оня…

Ма, имал нужда… Тя има най-голяма – рокли, кожухчета, обуща модни.

Бе, луд човек! Що й са, вика, три рокли? Не може наведнъж да ги облече, я…

И купил дрешки на Първановите момета, че растели и момците ги заглеждали. Ама Първан е от години безработен, а с едната нивичка и двора едва ги изхранва, та модерно да ги облича… Е, зарадваха се, благодариха… Но в магазина срещу „Благодаря!“ нищо не дават.

Щеше да вдига сватба с една другоселка, пък се оказа без събраните пари. Мита, вдовицата, да вземе и изпусне огън от печката, та едва измъкна момчето си. И тоя – всичките пари дал да й купи покъщнина. От града я докара. Здрави кревати и шкафове, маса, че и нова печка. Безопасна, викат…

Оная другоселката, разбира се, не се весна повече. Ама на нашичкия не му пука…

И само с жените да се държи така непристойно… Ами и с мъжете е невъзпитан. Чукундур! Споменах – понякога влиза в кръчмата. Сяда далеч от печката – там е мястото за заслужили хора: Киро Ливадата, Джоко Глътката, Тошо Първака, не е за неквалифицирани прошляци.

Седи и мълчи. Само слуша. Една история да разкаже, да излъже колко жени е прекарал, какъв тарикат е, как може даже политик да извози…

Ами! Седи и преглъща газираното. И не черпи!

Всички са до уши във вересии, ама викат още и още, че и черпят. Тоя – брои си парите. И не ще…

Ако някой му подметне да почерпи, обяснява, че дългове не иска, а последните пари таман е дал на някой комшия, щото оня бил на зор…

Абе…

Луд човек! Като се обагнят овцете, млякото прави на сирене. Или го раздава. Има на кого – ние сме близо до града, ама не сме богаташко село. Та дечурлига бол, но пари за тях – отде?

А тоя – вечер дои овцете, раздава на хлапетата, ако остане – подсирва. Макар много да не остава, де…

Даже – мани, мани! – на Яшаровите пезевенци мляко дарявал. На циганетата! Дето като ръшнат из полето – и се връщат с пълни джобове, висящи ризи и чували на гръб…

Неговите две нивички не закачат. Защо – не питам. Циганска му работа, братче…

Домът му все отворен. Отначало го обираха два-три пъти, после взеха да го подминават. Едно, че вътре само стари книги и елементарни мебели, друго…

Бе, не е интересен! Пък и от лудото и пияно бяга, както вече викаме.

Ненормалник!

Е, никой не е вечен. Оня ден умря. Ние, нормалните хора, бяхме заети, нямаше как да губим време за погребението на един луд. Мина групата край кръчмата, видяхме ги. Все такива едни изпращачи… Несвестни. Първановите момета, Мита с момчето си, неколцина все такива – не мал хора. И Яшаровите хлапаци подире вървяха. Едното – малко, черно такова, даже се сополивеше…

Луди хора…

Бе, на луд човек и изпращачите му такива…

Зпвядайте в блога - https://genekinfoblog.wordpress.com/