Лудост?!?
2 мин за четене
Слънчев лъч бавно нахлу в бялата стая. Теодора отвори очи. Новият ден започваше в психичното отделение... И тогава си спомни отново съдбата си. Две сълзи се появиха на пъстрите й очи. Замисли се за оставеното й под надзора на съпруга й дете. Прехапа устни и ритна кушетката. Много й се искаше да се върне при рожбата си,да се прибере у дома си. Но не можеше - беше под лекарски надзор. Докога? - Не знаеше. Мислите й бяха прекъснати от влезлия в стаята дежурен лекар:
- Добро утро. Време е за лекарствата. - рече той!
- Добро утро!
- Как се чувствате?
- Искам да си тръгна!Пуснете ме!
- Съжалявам, страхувам се, че не мога да ви помогна!
- Можете! Изпишете ме, моля ви! Не съм луда! - изкрещя тя!
Лекарят се обърна и бързо закрачи към вратата.
- Съжалявам, състоянието Ви не се е променило!
И трясна вратата. Теодора остана отново сама и се разплака.
Всеки ден беше ад за нея. Едновременно толкова близко за детето си, но и толкова далече.Блокът,където само преди един месец живееше бе на няколко преки от отделението.
Съпругът й беше кръшкач по характер, но в последните две години прекрачи всички граници. Не се прибираше в къщи с дни, а прибереше ли се обръщаше всичко с главата надолу. Виждаше как той си уговаря срещи с други жени, как се срещаше с тях, как се целуваше... И все караха. Всеки ден. И на края реши- да го изгони! "Да се махне, проклетникът" - мислеше си тя. Та той не само нея нараняваше, ами дъщеря й?Непрекъснато я обиждаше и биеше.Затова един ден му събра багажа и му каза:
- Тръгвай си! Не си ми нужен! Върви при онези, при които непрекъснато ходиш! Върви си!
- Ти си върви! - процеди той и я удари, ритна я. Жената падна на пода.
Опита се да стане, но кракът му бе я притиснал. Не можеше да помръдне. И още един удар, и изпадна в безсъзнание.
Мъжът изтича до телефона. Грабна телефонната слушалка и позвъни на Бърза помощ. На лекарите разказа как е получила пристъп и как множество пъти е избухвала. Как често е налитала на бой на него, на детето, та дори и на майка си. Лекарите разбраха и й предписаха лечение... в психиатричното.
Когато се събуди вече беше привързана за леглото с въжета. Още не знаеше къде е, затова се опита да се освободи, но напразно. Само накара докторите да се убедят, че е наистина луда.
И така стоеше, привързана за леглото, вече месец. Не можеше нищо да стори. А колко много искаше да види дъщеря си? Къде ли беше сега?
Все с тия мисли заспиваше, все тая лента на събитията от последните няколко месеци се въртеше в главата й. И тъй редяха се дните. Мина месец.В болницата дойде нов млад лекар. Назначиха нея за негова пациентка.
Една сутрин влезе в стаята й. Поздрави я. Беше време за смяна на бельото. Развърза я. За пръв път я развързаха. Тя стана. И се почувства свободна, но осъзна, че изглежда това ще е единственият път, в който ще стъпва по пода свободно и си пое въздух. Удари лекарят, който в този момент оправяше леглото й. Той се просна на кушетката. Преди да извика, тя успя да завърже устата му. Върза и ръцете му. Съблече бялата престилка на стажант, облече я и излезе. На излизане от болницата се усмихна - беше вече свободна.
- Добро утро. Време е за лекарствата. - рече той!
- Добро утро!
- Как се чувствате?
- Искам да си тръгна!Пуснете ме!
- Съжалявам, страхувам се, че не мога да ви помогна!
- Можете! Изпишете ме, моля ви! Не съм луда! - изкрещя тя!
Лекарят се обърна и бързо закрачи към вратата.
- Съжалявам, състоянието Ви не се е променило!
И трясна вратата. Теодора остана отново сама и се разплака.
Всеки ден беше ад за нея. Едновременно толкова близко за детето си, но и толкова далече.Блокът,където само преди един месец живееше бе на няколко преки от отделението.
Съпругът й беше кръшкач по характер, но в последните две години прекрачи всички граници. Не се прибираше в къщи с дни, а прибереше ли се обръщаше всичко с главата надолу. Виждаше как той си уговаря срещи с други жени, как се срещаше с тях, как се целуваше... И все караха. Всеки ден. И на края реши- да го изгони! "Да се махне, проклетникът" - мислеше си тя. Та той не само нея нараняваше, ами дъщеря й?Непрекъснато я обиждаше и биеше.Затова един ден му събра багажа и му каза:
- Тръгвай си! Не си ми нужен! Върви при онези, при които непрекъснато ходиш! Върви си!
- Ти си върви! - процеди той и я удари, ритна я. Жената падна на пода.
Опита се да стане, но кракът му бе я притиснал. Не можеше да помръдне. И още един удар, и изпадна в безсъзнание.
Мъжът изтича до телефона. Грабна телефонната слушалка и позвъни на Бърза помощ. На лекарите разказа как е получила пристъп и как множество пъти е избухвала. Как често е налитала на бой на него, на детето, та дори и на майка си. Лекарите разбраха и й предписаха лечение... в психиатричното.
Когато се събуди вече беше привързана за леглото с въжета. Още не знаеше къде е, затова се опита да се освободи, но напразно. Само накара докторите да се убедят, че е наистина луда.
И така стоеше, привързана за леглото, вече месец. Не можеше нищо да стори. А колко много искаше да види дъщеря си? Къде ли беше сега?
Все с тия мисли заспиваше, все тая лента на събитията от последните няколко месеци се въртеше в главата й. И тъй редяха се дните. Мина месец.В болницата дойде нов млад лекар. Назначиха нея за негова пациентка.
Една сутрин влезе в стаята й. Поздрави я. Беше време за смяна на бельото. Развърза я. За пръв път я развързаха. Тя стана. И се почувства свободна, но осъзна, че изглежда това ще е единственият път, в който ще стъпва по пода свободно и си пое въздух. Удари лекарят, който в този момент оправяше леглото й. Той се просна на кушетката. Преди да извика, тя успя да завърже устата му. Върза и ръцете му. Съблече бялата престилка на стажант, облече я и излезе. На излизане от болницата се усмихна - беше вече свободна.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Вили Всички права запазени
