Слънчев лъч бавно нахлу в бялата стая. Теодора отвори очи. Новият ден започваше в психичното отделение... И тогава си спомни отново съдбата си. Две сълзи се появиха на пъстрите й очи. Замисли се за оставеното й под надзора на съпруга й дете. Прехапа устни и ритна кушетката. Много й се искаше да се върне при рожбата си,да се прибере у дома си. Но не можеше - беше под лекарски надзор. Докога? - Не знаеше. Мислите й бяха прекъснати от влезлия в стаята дежурен лекар:
- Добро утро. Време е за лекарствата. - рече той!
- Добро утро!
- Как се чувствате?
- Искам да си тръгна!Пуснете ме!
- Съжалявам, страхувам се, че не мога да ви помогна!
- Можете! Изпишете ме, моля ви! Не съм луда! - изкрещя тя!
Лекарят се обърна и бързо закрачи към вратата.
- Съжалявам, състоянието Ви не се е променило!
И трясна вратата. Теодора остана отново сама и се разплака.
Всеки ден беше ад за нея. Едновременно толкова близко за детето си, но и толкова далече.Блокът,където само преди един месец живееше бе на няколко пре ...