Лудост (част втора)

на място, където всички са единни, без болка – няма зло!
Само едно остава, спомена за всички години – ще помня!

Дали ако си отида, някой ще помни онзи, който никога и не си отиде?
Дали е така или просто, защото никой, никога не го видя?
Безбройни ноти по дългите пътища, последвани от мелодията на живота, но и тя има своя край... всичко има своя край (добър или лош). Демонът е твой пътеводител... изкушава те, съблазнява...
Кой ще ти помогне? Ти сам си забучил в него, сам се избави!

Казаха ми, че животът е хубав, но аз така и не видях тази красота. Виждах само една война, в която хората се убиваха, сам себе си или просто пречка пред стъпките на яростта... Няма смисъл в това, а може би всичко е една борба, която ще ни унищожи – завинаги!

Къде е красотата в обидата от този, който обича твоето сърце?
Къде е щастието в загубата, която те следва в поредния ти ход?
Искаш да си силен, да контролираш живота си, но дори и да искаш – той не е твой!
Измислихме правила – за да е по лесно, но кой ги спазва, а дори и да ги спазваш – пак загиваш, по писан закон! Искаш ли този живот, живот или проклятие!? Лъжи и убивай – това е новия закон..!

Искаш ли да оцелееш? Но как, когато искаш да бъдеш добър, на този свят, това е най-трудно.
Искаш да бъдеш нещо (повече) – но как, когато си ограничен в човешки норми! Безброй ангажименти от списък с купища насвършени дела.
Не разбираш ли, нямаш право на жиовот, живота се движи по правила – не дела!...

Можеш да си жесток, безсърдечен, циничен, хулиган от близки, познати улици, но ти винаги ще се страхуваш и ще си останеш нищожен!
Убивал ли си в каузата на доброто? Това не те прави герой, ти отново си убиец!
Лъгал ли си за добро? Ти пак си оставаш лъжец!

Отговорът никога не излезе на яве и страхът си остана, да трови моето сърце!... А ти не отвърна на моя зов за помощ – крещях!

Сега е късно за прошка, за избавление. И макар да седиш на гроба мой – ще помниш всичко, което ми причини... Ще можеш да прегърнеш кръста, да целунеш буквите на надгробната ми плоча и да я молиш за прошка. Но тя е просто камък, а кръстът - дърво!

Колко студено е, когато всичко живо си отива!
Безгрижно, безкрайно, наранено...
Ти знаеше, виждаше страха в очите ми. Знаеше за мечтите ми!
Да променя съдбата своя, да победя страховете си, труностите в живота си. И тогава да се изправя, и да гледам право в лицето на живота, за да го обикна, да го разбера и накрая да го напусна – не просто загинал, а научил се от него.
Но истината бе всичко, което ми бе останало, а тя се оказа лъжа – безкрайно объркан, заблуден, времето лети...
А ти ще страдаш от спомена. И въображаемото, и „аз” – не полудяваш, но ти си просто луд... кога ли ще го осъзнаеш? Не зная!

Объркан, смирен, отиваш към края, краят на света!