20.02.2007 г., 7:37 ч.

Луната не блести за всеки 

  Проза
1717 0 4
6 мин за четене

Още от гимназията Рона и Мунцио бяха много добри приятели. Всъщност бяха повече от приятели, бяха се сближили толково много на пук на хилядите противоположности, които на пръв поглед биха били невъзможно съвместими.
    Тя беше доста ниска, с лек тен на кожата и много пъргав поглед. Буйната и начупена черна коса се спускаше около лицето и, издаващо латино-американския и произход. Винаги много пъргава и все така неуморна, Рона не спираше да се поддава на желанията на своята гореща кръв. Работеше като инструкторка по салса в местния спортен център. Тя беше изключително емоционална личност и за нея беше важно да излива някъде цялата страст, с която живееше и която и идваше в повече.
    
За пръв път бе срещнала Мунцио в магазина за дрехи в един отдалечен квартал на града, в който живееше. Той изглеждаше много строен, беше висок и светлокос младеж. Сините му очи винаги излъчваха спокойствие и нежност. Беше се лишил от яденето на месо в името на светските си възгледи и това го беше дарило с още по-бистър ум. Беше изучавал различни древни култури и особен интерес за него бе лингвистиката и литературата.
    Рона бе захванала единия край на някакъв екзотичен шал с интересни азиатски символи по него. От другата страна на шала беше Мунцио, който бе сметнал за много интересни тези символи. И до днес двамата се озовават постоянно в подобни ситуаци - единият в единия край, а другият - в противоположния. Сякаш се бяха събрали от двата полюса на света и се опитваха да разберат смисъла на живота някъде навътре из безкрайните си спорове. 
    
Някой бе казал, че противоположностите се привличат и май не се шегуваше. Та те не само се привличаха, те не можеха да живеят една без друга. Доброто без злото, слънцето без луната, огънят без водата, мъжът без жената, Мунцио без Рона...
   
А защо беше така? Какво караше всеки път Мунцио да не изостави своята половинка? Защо никога Рона не погледна друг освен своя любим? Кое ги ракаше да бъдат заедно?
   
Може би Бог...
   
Бог е единството от многообразието. Човек би го познал именно когато съчетае тези противоположности, когато уравновеси настъпилият хаос във Вселената, във вътрешността на своята душа. 
    
В началото на ХХI век обаче почти никой не бе загрижен за вселената, за Бог и изобщо за природата. Хора ставаха все по-алчни и намираха смисъл на живота си единствено в материални неща, като парите, наркотиците, алкохола и всички други ненужни боклуци, заради които хората убиваха и изменяха естествения ритъм на своето съществуване.
   
Ала имаше и хора от другата крайност, които биха или бяха отдали живота си изцяло в полза на бъдещите поколения и на природата. Такива хора, за които наистина слънцето изгряваше, луната се отразяваше във водата и цветята се разтваряха. Тези хора осъзнаваха, че са деца на Майката-Природа и ако не те, никой друг не би могъл да се грижи за планетата, тяхният истински дом.
    
Други вече планираха как да пригодят за живот други планети и да се заселят на тях, понеже нашата истинска Майка умираше, умираше, убита от собствените си деца. Сега те искаха да я изоставят и да заселят вредата си на друго място. 
    
Светът се беше разделил на още две противоположности - хора, които се опитваха единствено да забогатеят, егоистични материалисти и хора, които се вдигаха на стачка всеки път, когато отекваше в главите им звукът от резачките в гората, всеки път, когато някой надут богатир започваше да строй поредния си палат на брега на някой приказен плаж; хора, за които имаше отделно място в кафенетата, обозначено като за "непушачи"...
   
Беше топла, претопла за месеца февруарска вечер, когато Рона и Мунцио бяха решили да излязат и да се разходят из тихита морска градина. Наистина бе много спокойно. Двамата вървяха боси по брега на морето, хванати за ръце. Никой не продумаше. Бяха в пълна хармония и всеки от тях се наслаждаваше на мирът, настъпил така краткотрайно около тях.
   
Те стряха и седнаха бавно на пясъка. Любуваха се на тишината. Морето бе изненадващо притихнало. Нито една вълна не смееше да се появи и да наруши баланса. Небето бе изпълнено с милионите си бляскави звезди, далеч, далеч от всичко случващо се на Земята.
   
Бавно пълната луна изплува зад хоризонта. Беше ярка и оранжева. Зловещо. Изкачвайки се високо с небесата, луната огря целия плаж и тъжно увисна над тихата двойка.
   
Като по навик Рона пъхна ръката си в джоба на кафеникавото си палто и извади от него кутия цигари и запалка. Мунцио дори не я погледна. Той знаеше, че може да си тръгне винаги, когато поискаше, но не го направи. Той я обичаше и се бе примирил с това. Това беше и причината той да бъде с нея всеки път в задименото кафене, където тя и още много други пушеха, без да се замислят дали пречат на някой и дори един път, без да спрат да пушат, уважавайки личният избор на непушачите и това, че на тях им пукаше. Толкова ли бяха зависими, че цигарите се се бяха превърнали в по-важно нещо от приятелите, от семейството, от любовта?
   
Момичето запали цигарата си и вдиша с наслада сивкавия цигарен дим.
   
"Красиво е." - изрече тя, гледайки яркото небесно тяло.
   
Но какво си мислеше всъщост? Сърцето на Мунцио заби по-бързо. Тя стоеше там, на плажа, държейки най-безсрамно своята цигара и се възхищаваше на луната. Не, това не беше възхищение, а подигравка. Нима наистина и пукаше за тази красива гледка? Кой би се възхищавал на нещо, докато в същото време го унищожава? Тя не заслужаваше този лунен лъч, който я огряваше, тя не заслужаваше въздухът, който вдишваше, тя стоеше там и се надсмиваше на последните си лунни изгреви. Тя бе предала своята истинска Майка, но това все пак беше нейният избор, а всичко се връща...
   
"Така е." - отвърна приятелят й.
   
Рона бе изпушила цигарата си. Понечи да я хвърли, но Мунцио я спря.
   
"Защо го правиш?" - попитя я той, все още без да я поглежда.
   
"А защо не? Това е само един фас, а и не съм единствената. Толкова много хора са си хръвляли фасовете тук. Какво ще променя като не го направя?"
     
Защо хората разсъждаваха така? Какво ги караше да се премирят с лъжата, че не биха могли да променят света?
    
Рона загаси цигарата си в пясъка, изправи се и бавно започна да се отдалечава там, където лунната светлина отдавна бе спряла да грее.
    
Когато човек изгуби вярата, че е способен да промени света към по-добро, още тогава той се превръща в губещ. Губещ, оставайки се да бъде носен от вълните на живота като лист хартия.

© Паралкас Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Много хубав разказ!
    Поздрав!
  • Браво Супер , много е яко Относно това , че не е за тази категория , аз не съм съгласен..според мене е на място. Съгласен съм с последното изречение , както и с някои по-нагоре Аз го оценям с Отличен 6
  • Чудесно е Боги! Поздравления! Любовта изисква жертви по един или друг начин! Аз откривам себе си в лицето на твоята героиня, може би наистина не е правилно това което правим... Браво!
  • Много хубаво. Хареса ми. НО, мисля че може би това щеше да послужи по-добре за есе отколкото разказ, защото прелива от разказ в разсъждения и после пак се връща на разказ, а накрая пак са разсъждения. Не знам може би есе и разказ слети. Добра идея!
Предложения
: ??:??