Лунен спомен в две части

Първа част

Вече пета година отсядах при баба Цеца през лятото за по един месец. Всяка година идвам на палатка на язовира. Събираме се голяма компания. Къпем се, ловим риба, печем се, играем карти. Страхотно е! Язовир, гора, планина – истински Рай! Селото е съвсем близо. Слизах веднъж за цигари. Видях я да мете пред къщата. Заговорих я и купих от нея пресни яйца. На другата година пак. Когато се скарах с приятелката ми, попитах баба Цеца, не мога ли да отсядам при нея за по месец срещу заплащане. Тя се съгласи. Познаваше почти всички от групата. Плащах ù за спане, пазарувах. Тя каза, че парите давала на внучката си, която идвала при нея през август, също като мен на почивка. Докато бях при нея, тя не заключваше вратата. Прибирах се посред нощ или рано сутрин. Цепех ù дърва, а тя ми пържеше мекици или ми месеше баници.

От две години си имах моя стая при нея. Чиста и слънчева, миришеща на билки.

Беше вече към полунощ, когато напуснах групата, закопнял за мекото легло. Запалих колата и запраших към селото. Отворих тихо вратата на двора, за да не събудя бабчето и тихо се промъкнах покрай къщата. Чух шум и спрях. В дъното на двора се плискаше вода откъм лятната импровизирана баня. Загледах и онемях. Лунната светлина играеше в пръските вода и озаряваше голотата на младо момиче, къпещо се в светлина и вода. Застинах на мястото си. Бях запленен от прекрасната гледка. Белоснежната ù кожа, дългата черна коса, стелеща се по гърба ù. Стройните дълги крака, плавните движения на ръцете, обтриващи тялото със сапун. Тя леко се извърна и остави сапуна. Изправи се и вдигна ръце нагоре. Тогава видях гърдите ù, стегнати, сякаш с пръст недокосвани. Водата се стичаше по тях и надолу, надолу, а на мен ми се искаше да плъзна пръстите си по изваяното младо тяло. Видях как тя се повдига на пръсти, спира водата и протяга ръка към хавлията. Обвива я около тялото си и се навежда да изстиска водата от косата си. Идваше ми да изскоча и да грабна в прегръдките си това нежно създание, но знаех, че само ще я уплаша. Долепих се до къщата и затаих дъх. Момичето претича през двора и изчезна в къщата като призрак.

Сърцето ми биеше учестено. Сън ли беше или има самодиви не само в приказките? Колко съм стоял така, не знам, но влезнах в стаята си много след като угасна светлината в прозореца над главата ми. Мушнах се в леглото и дълго мислех за приказното видение.

Събуди ме миризмата на мекици. Скочих от леглото и изтичах в двора да се измия. Баба Цеца ме чакаше с топло мляко и цяла купа мекици.

 - Хайде, поспаливецо, кой знае кога си се прибрал! Сядай. Искаш ли какао? Че Цвети не вкусва мляко, ако няма какао.

- Коя Цвети?

- Внучката ми. Вчера на обяд дойде. Ще остане при мен този месец.

В кухнята влезе лунното момиче. Видението стоеше пред мен истинско.

- На баба слънчицето! Запознайте се, за това момче...

- Бабо, преди две-три години пак ни запозна, забрави ли?

- Ти ли си онова малко момиченце с плитките?

- Аз съм.

- Станала си много красива госпожица.

- Благодаря – Цвети се усмихна и се изчерви. – А къде ти е годеницата?

- Отдавна я няма.

- Така ли? – Цвети ме погледна дяволито и пак се усмихна.

Закусихме и аз тръгнах за язовира. Баба Цеца ме попита:

- Ще се прибереш ли за вечеря или да не те чакаме?

- На язовира ли ще ходиш? Мога ли да дойда и аз?

- Ела.

- Само да си взема банския. Бабо, нали ме пускаш?!

- Бягайте деца, само да не закъснявате!

- Няма. – извика Цвети от колата.

Цяла ден лежах и гледах Цвети. Попивах всяко нейно движение. Опиянявах се от звънкия ù смях. Възхищавах ù се. Мислено ù свалях банските и прокарвах пръсти по твърдите ù гърди. Еротичните ми фантазии се развихряха при всяко нейно движение.

Преди да се свечери, под бурните овации на групата се качихме в колата и потеглихме към селото.

Една седмица се изниза като сън. Времето, изкарано с това момиче, бе за мен блаженство.

Една вечер, след залез слънце, Цвети каза, че я боли глава и иска да се прибира. Свалих я с колата и се върнах обратно, мислейки да остана на язовира цяла нощ. Обаче без нея ми беше скучно, станах и си тръгнах. Чувствах, че не мога дълго да съм далеч от Цвети. Бях влюбен. Спуснах колата по инерция. Слезнах тихо от колата и влезнах в двора. Погледнах към дъното на двора и видях предишния си сън наяве. Тя пак беше там и се къпеше. Сърцето ми биеше лудо. Неудържимо ми се искаше да я прегърна, да я притисна до себе си, такава гола и мокра. Да попия всяка капчица от нейното тяло с целувки. Да я любя до полуда.

Тя спря душа, взе кърпата и я обви около тялото си. Направих крачка-две назад, хлопнах външната врата и чух:

- Кой е?

- Аз съм, Петьо. Прибирам се.

Озовах се точно пред нея. Стояхме един срещу друг.

- Знаеш ли как ме уплаши? Нали каза, че ще се прибереш утре?

- Ами вече е утре. Минава полунощ.

- Да влизаме, стана ми студено.

-Косата ти е мокра.

- Къпах се.

- Страхотна идея. Ще се изкъпя и аз. Само че не знам как ще се оправя в тъмното.

- Ела, ще ти покажа. Дай си ръката – тя ме хвана и ме поведе.

- Тук си закачи дрехите, а тук се пуска водата, виждаш ли?

- Не.

- Ето тук – тя се повдигна на пръсти и завъртя крана. От рязкото движения хавлията ù падна. Цвети стоеше гола до мен. А аз, както си стоях с къси панталони и разкопчана риза се оказах под душа. Хванах двете ù ръце и я притеглих към себе си. Тя ме гледаше уплашено. Притисках я силно и целувах косите ù. Миришеше на цветя, на невинност, на чистота. Погалих гърба ù. Тя се притисна към мен. Целувах лицето, раменете, шията. Намерих устните ù. Галех студените ù гърди. Отдръпнах се и я загледах.

- Срамувам се – каза тя и ме прегърна. Трепереше.

Спрях водата и я взех на ръце.

- Студено ми е – прошепна ми нежно.

- Сега ще те стопля, искаш ли?

Тя само кимна в отговор. Качихме се в стаята и се мушнахме под завивките. Целувките ù ме влудяваха. С пръсти изучавах стегнатото ù тяло. Студената ù кожа бе нежна и гладка. Всеки допир ме възпламеняваше до полуда. Не заспахме до сутринта. Нейната неопитност и плахост още повече разгаряха страстта у мен. Полу-дете, полу-жена, за мен тя беше богиня.

- Влюбих се в мига, в който те видях.

- И аз. Бях тринайсетгодишна, когато те видях за първи път. Бяхте дошли с онова момиче при баба за пресни яйца. Ти беше толкова красив, толкова весел. И когато ме дръпна за плитката и каза на баба, че съм много сладка, аз направо примрях от щастие, че ми обърна внимание. Защото иначе не ме забелязваше. После идвах на село все заради теб. Но ти или ме подминаваше, или вече си беше заминал. Мислех, че си се оженил, толкова влюбено се гледахте с... Държахте се все за ръце, а аз... Не ми беше удобно да разпитвам баба. Сега така ти се зарадвах като те видях. И то без нея. Станал си по-хубав, по-мъжествен.

- Така ли? Ако аз съм станал по-, то ти си разцъфнала, Цвете мое. Не мога да повярвам, че онова босоного чипоносо момиче с плитките ме е харесвало. Ти беше малко сладичко детенце. Сега до мен лежи нежен ябълков цвят, розова пъпка, която всеки миг ще разцъфне. Една мъжка мечта! – отметнах завивката и се наслаждавах на красивото тяло, което лежеше до мен. – Не мога да повярвам, че те имам. Ти си мечтание.

- Завий ме, срам ме е.

- Ти трябва да се гордееш с тялото си, с изваяните си форми. Като те гледам на плажа с банския, не мога да откъсна очи от теб. Не мога да се нарадвам на грациозните ти движения, на страхотната ти походка. Но никога няма да забравя онази нощ, когато те гледах как се къпеш обляна от лунна светлина.

- Ти си ме гледал?

- Да, стана случайно. И тогава се влюбих в теб. В тялото ти, в кожата, в косите...

- А аз си мислех, че се крия в тъмното. Завий ме.

- Не. Искам да погаля всяка част от тялото ти, всяка твоя клетка. Мога да те гледам и докосвам с часове и няма да ми омръзне. Ти си съвършена.

- Не говори така, въпреки, че и аз изпитвам същото. Мускулестото ти тяло, силната прегръдка, жарките целувки. Не съм и мечтала за това. Мислех, че ме имаш за хлапачка и никога няма да ми обърнеш внимание. Сега лежа до теб и не мога да повярвам, че желанието ми се сбъдна.

- Няма да ставаме цял ден от леглото.

-Ставайте! Закуската е готова. – баба Цеца нямаше нужда да тръби. Къщата ухаеше вкусно.

- Идваме. Мечтанието свърши, до довечера.

- До вечерта, на същото място.

Бяха изминали почти двайсет години, откак не бях се връщал в Родината си. Сякаш беше вчера, денят, в който заминах на специализация във Франция. После с един приятел заминахме за Америка, нашата детска мечта. Бизнесът му потръгна, а аз му бях необходим. Занимавахме се с компютри. Неусетно нещата ми потръгнаха. Отделих се. И, хайде да направя пари, хайде да се устроя по-добре. Да си купя кола, после къща. Да взема гражданство, после да дойдат мама и татко. Но на тях не им хареса и се върнаха. А аз все им обещавах догодина да им гостувам и все отлагах.

Сега пътувам с кораб по Дунава и очаквам мига, в който ще зърна родния бряг. Носталгия, неописуемо е. Не може да се опише, трябва да се изживее. Тръпна в очакване. Стоя подпрял се на перилата и гледам водата, сякаш родната вода е по-различна и ще ми подскаже, че наближавам дома. Около мен има много хора. Дали очакват като мен с трепет срещата с родния бряг?

 Хубаво е да се върнеш у дома. А къде е моят дом?

 Половината ми живот премина далече, далече... За някои домът е там, където им е добре. За мен остава този, в който съм се родил.

Както се бях унесъл в мисли и гледах веселите лица на хората, едно видение премина по палубата и ме върна години назад. В моята младост. Сърцето ми се сви от болка. Загледах това момиче с грациозна походка и си спомних за някогашната моя любов. Момичето спря, облегна се на перилата и също като мен загледа водата. Свечеряваше се. Единственото нещо, което исках, беше да я заговоря. Приближих се и казах:

- Каква приятна вечер!

Тя ме погледна и кимна утвърдително.

- Връщам се след дълго странстване. Много съм развълнуван и ми се прииска с някого да си поговоря.

- А аз пък исках да помълча малко.

- Извинявайте. Изчезвам толкова бързо, колкото се и появих. Приятна вечер... въпреки че...

- Въпреки че?

- Ми се ще да Ви поканя на вечеря. От егоизъм, разбира се, защото ми е омръзнало да вечерям сам. По-хубаво е, когато има с кого да си побъбриш.

- Всъщност и аз обичам да бъбря.

- Тоест, приемате поканата ми?

- А защо не?

- И аз това се питам. Приятно ми е, казвам се Петьо.

- О, не! А аз Петя. Защо се смеете, аз си харесвам името?

- Това трябва да се полее.

- Направо е задължително.

- Тогава да вървим към ресторанта.

- Да вървим.