Може би Луната действително говори. И в тишината викът ù отеква зад хоризонта... но никой не я чува, нали? Никой не я оставя да разкаже шепнешком от какво я боли, за кого тъгува, кого обича... Така, както и ти не ми позволи да ти разкажа моята история, моята вълшебна приказка. Без принцеси, без каляски. И гледайки към Луната да ти нарисувам с поглед своите мечти, да ти посоча „границата” на любовта си към теб в небето... Само веднъж да ме бе помолил да ти разкажа за мига, в който щастието нахлува във вените ти; в който обичаш, дори да боли; в който се чувстваш жив, макар и умирайки. Да, всички тези приказки, стари или нови, любими или през сълзи мачкани, ги помня. Как? Те са скрити... там, на рафта, пълен с прах, в онази тъмна стая на болка, в която няма прозорци...
И всеки път, когато се почувстваш сам, повикай ме, дори само наум... Аз ще дойда с прокрадващата се през щорите лунна пътека, ще приседна кротко, все така усмихната до теб, за да ти разкажа нова приказка.