Лунна приказка
Може би Луната действително говори. И в тишината викът ù отеква зад хоризонта... но никой не я чува, нали? Никой не я оставя да разкаже шепнешком от какво я боли, за кого тъгува, кого обича... Така, както и ти не ми позволи да ти разкажа моята история, моята вълшебна приказка. Без принцеси, без каляски. И гледайки към Луната да ти нарисувам с поглед своите мечти, да ти посоча „границата” на любовта си към теб в небето... Само веднъж да ме бе помолил да ти разкажа за мига, в който щастието нахлува във вените ти; в който обичаш, дори да боли; в който се чувстваш жив, макар и умирайки. Да, всички тези приказки, стари или нови, любими или през сълзи мачкани, ги помня. Как? Те са скрити... там, на рафта, пълен с прах, в онази тъмна стая на болка, в която няма прозорци...
И всеки път, когато се почувстваш сам, повикай ме, дори само наум... Аз ще дойда с прокрадващата се през щорите лунна пътека, ще приседна кротко, все така усмихната до теб, за да ти разкажа нова приказка.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Петя Петрова Всички права запазени
