Лунна самота

Жарко слънце, докосване и борба. Самотата се усеща, когато луната изгрее. Едно дихание, приятел на самотата и слънцето в пазвата е жарко. Да пътуваш и да се завръщаш в тиха нощ и докоснеш красивото лице на младостта. А живота ти превива гръбнака и те захвърля на човешкото бунище. Аз искам до кости в тебе да се впия и да забравя самотата. Сладък миг и чувства да напират с шепота на тиха песен. Стъпките в жаравата белези оставят и спомена е тъжен. И в одеждите на тъмна нощ отдъхва моя ден. Търсех подслон в тишината, но в мъждукащият хлад умираше плачът. Вятърът брулеше мечтите. Музика и стон, плач на душата и зов. Копнежа покрит от сивота и пепел. Но с какво тогава да живея. Живота тихо на пръсти си отива, но не оставяй огъня да тлее и нека не умират мечтите.
Вечна самота! Камбанен звън отеква! Обрулена душа! Пленени от една надежда! И болката гори! Самотата тръпне и розата отронва две сълзи. Ще ида аз где никой не отива, да ме огрее романтичната луна. Но какво е живота без тебе? Песента на птиците какво е? Мигът какво е? Какво е, ако усмивката не шепти? Търсиш подслон за самотната любов. Родило се в самота, израснало босоногото момиче. И в пролет разцъфтяла с дъх на рози и на житен клас, в ръцете ѝ метличината синя и пролетният дъжд облива самотната душа.
Лунната самота събрала в себе си танцуващата радост, шегите на вятъра и в утрото на любовта, тя оставаше самотна. В спомена на обичта, ограбеното си отива и вярата, ласките, уханията на цветята, надеждата за светъл ден било е топлина за другият.