18.09.2019 г., 1:13 ч.

Лунната соната 

  Проза » Други
436 0 2
2 мин за четене

Луната изгря. Огромна и пълна, тя се огледа в себе си и това, което видя ѝ хареса. Почувства се вдъхновена и в творчески подем, затова реши тази нощ да композира. Да сътвори соната. Понеже отдавна се беше уморила да използва за своите музикални творения звуците на вятъра и бърборенето на звездите, тя реши да слезе долу, при хората. Да открие нещо ново и свежо. Незнайно, защо погледът ѝ беше привлечен от стар селски тротоар. Той беше направен от квадратни плочки, всяка от които съдържаше много малки квадратчета. Между плочките растяха зелени тревички, които въпреки настъпилата нощ не спираха да говорят помежду си, за това, кой е минал през деня край тях, кой ги е настъпил...

   Луната ги чу и веднага ѝ просветна: 

" Стъпките! Да, ще използвам звуците от стъпките по този тротоар. Ще стане чудна 

соната!" Тя започна внимателно да опипва със своята светлина всяка неравност от тротоара. Сякаш четеше от брайлово писмо...

" Да... Ето тук е минал мъж. Стъпките са тежки... Туп-туп-туп. А тези са на жена обута в обувки с токчета... Чук-чук - чук. Тук е минало малко дете... Там - там - там... Аха... Има и следи от врабчи клюнове... Клъц-клъц-клъц..." Луната събра всичките тези звуци и започна да композира своята соната, но нещо все ѝ убягваше. Липсваше основният мотив на нейното произведение, а тя не го намираше в стъпките по нощният тротоар, колкото и внимателно да четеше по старият бетон. Изпаднала в творчески унес луната едва сега забеляза, че в краят на този човешки път се бяха появили две сенки. Дете в инвалидна количка и неговата баба, която стиснала здраво дръжките на количката, бавно го придвижваше напред. Може би те бяха излезли да подишат чист въздух, или да се насладят на пълнолунието...

   Луната се спря близо до тях и си помисли:

" Ето това са стъпките, които ми трябват! На това дете!

Най - невъзможните, най-желаните, най-мечтаните!..." Соната беше готова. Луната подскочи леко и се спря в скута на детето - инвалид. Без да знае, че е там то я зави леко с крайчеца на своето одеало. След това се загледа в плочките на тротоара, които му заприличаха на огромни шоколади. Сякаш се заслуша в нещо, което само то чуваше и се усмихна. Стори му се, че ходи за първи път само, а луната го води за ръката...

 

 

© Хари Спасов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??