Новият ден дойде с приятното усещане за нещо хубаво, което ме очаква тази вечер и неприятното – от снощната случка пред ресторанта. Избягвам да се забърквам в подобни сцени, преди всичко заради естеството на работата. Колкото по-голяма незабележимост излъчваш, толкова по-добри са резултатите. Но не може винаги да отстъпваш и да подлагаш и другата буза, колкото и добър християнин да си. Така само подхранваш агресията и самочувствието на типове, като собственика на плажа. А един малък урок, кара тези бабаити да не приемат себе си като върха на хранителната верига. С тези мисли в главата, вече тичах по пясъчната ивица, наслаждавайки се на сутрешния хлад. Нямах конкретен план за днешния ден, затова оставих на настроението да построи схемата за прекарване на деня. И с тази цел, след бърз душ и два кроасана, седнах в плетения фотьойл, с таблет в ръка. Нямаше съобщения от Карамфила, а и при мен новините бяха с вчерашна дата, затова прегледах заглавията на новинарските сайтове и се изтегнах с чаша кола, наслаждавайки се на една компилация романтични саксофони, чакайки онзи импулс, който ще ме хвърли в следващата житейска ситуация. Импулс така и не се появи, но слънцето напомни присъствието си и затова реших, че ще е по-удобно ако потърся сянката на плажен чадър. Грабнах необходимото и влачейки се едва, едва, закрачих към плажа. Спрях до палатката на входа на плажа с идеята да наема чадър. Момичето, което обикновено ме посрещаше, този път не се появи и трябваше да изчакам 2-3 минути докато някой благоволи да ме обслужи. Каква беше изненадата, когато този някой се оказа снощният ми противник. Не изглеждаше никак добре и не само от махмурлука, но и от сериозната лепенка по средата на лицето, скриваща целия му нос. Когато ме видя, спря като вкопан, въртейки очи във всички посоки. Няколко секунди се гледахме, без да предприемем каквото и да било, но накрая разчупих неловкото мълчание, очаквайки поток от отрицателни емоции:
- Все пак, след като съм на почивка на море, би било логично да посещавам и плажа от време на време. Мога ли да наема един чадър?
- Уф, бизнесът си е бизнес. – отговори след кратко мълчание бабанкото. – Добре ме подреди снощи, но това не трябва да пречи на бизнеса.
- Съжалявам. Не исках да се стига дотам.
- Нямаш вина, приятел. На твое място щях да сторя същото. Напоследък не съм във форма. Приятно прекарване.
И след тези думи, съвсем неочаквано за мен, той се врътна и потъна във вътрешността на палатката. Тръгнах към чадъра, мислейки за ползите от прилагането на сила в определени ситуации. Пътьом хвърлих поглед към бара, който вече отваряше, но друго лице се въртеше на барманското място. Нямаше много хора и реших да опитам температурата на водата. Чудесно решение. Получих още едно великолепно изживяване, след половинчасово гмуркане в топлите морски води, след което се разположих под големия плажен чадър. Патилата на героите на Джеръм отново предизвикаха свещена дрямка и не без известна съпротива, се оставих в лапите ѝ. Най-неприятното в това плажно упражнение е подвижността на сянката, причинена от въртенето на планетата около оста ѝ и скоро гърбът ми усети нелюбезното отношение на слънчевите лъчи. Разсъних се с усещането за нещо нередно около мен. И наистина, под сянката на моя чадър се беше настанила някаква човешка фигура, която наблюдаваше разсънването ми без ни най-малко притеснение. Огънят по гърба ми, засилен от нахалството на непознатия, предизвика съответните действия на тялото, насочени към отвоюване на окупираната ми сенчеста територия. Само че в момента в който разпознах лицето на натрапника, изненадата отвя всички планирани мероприятия.
- Станилов, ти ли си? – успях да промърморя удивен, отпускайки се срещу него. – Какво правиш тук, човече и въобще, какво, по дяволите, търсиш тук?
- Теб, Александров, теб. Наблюдавам те от половин час как щавиш кожата си на слънце. А не беше трудно да те открия. Който търси, намира. Нали така пише в Голямата книга.
Гледах го като извънземен и не можех да схвана смисъла на присъствието му под този чадър.
- Виждам, че още не си се събудил. За да не си блъскаш главата излишно, веднага ще ти обясня. Ето ти малко вода първо, ще те разсъни. - подаде ми шише с минерална вода той.
Взех го и плиснах по лицето си няколко шепи. И въпреки тези процедури, все още не намирах смислено обяснение на въпросите си.
- Готов съм. – върнах му шишето. – Да чуя какво ще ми кажеш.
- Много добре. Ще карам направо. Ти си тук по моя поръчка, да снимаш едва двойка, която пристигна вчера. Да, не ме гледай с този поглед. Аз съм вашият клиент, а преди час се чухме и с Карамфилов. Обявих приключването на задачата, разплатихме се, така че вече си само на почивка.
Скала да беше паднала на главата ми, щях реагирам поне с пъшкане и охкане. Седях, раззинал уста в изумление и чувствах главата си празна, сякаш нищо сиво не присъстваше там.
- Ако не ми вярваш – продължаваше Станилов – звънни на съдружника си.
Това беше добра идея и поради липса на алтернативи, извадих апарата и набрах номера на колегата си.
- А-а-а, Калине, очаквах да се обадиш. Сигурно сте се видели вече с клиента ни. Преди малко се чухме с него и приключихме официално задачата. – изстреля в слушалката познатият глас и това ме върна окончателно в реалния свят.
- Карамфиле, това е добра новина. Но ми бе сервирана по необичаен начин. След като казваш, че всичко е наред, няма причина да не ти вярвам. Радвам се, че така се получи. В такъв случай, ще остана още ден – два, а после ще намина при Барабата на връщане. Обещах му.
- Няма проблеми. Заслужихме си почивката и този път не ни костваше кой знае какви усилия. Радвай се на слънцето и внимавай с жените. Ако има нещо, ще се чуем.
Разменихме поздрави и доволен от развръзката, погледнах вече с друго око към гостенина ми.
- Искаш ли да продължим разговора на бара? – предложих с ведър тон. – Имам нужда от вътрешно освежаване.
- С удоволствие. Искам да те питам някои неща, но не мисля, че онзи бар е подходящото място. Да намерим нещо друго.
- Добре, наблизо има едно капанче с отлична бира. Аз черпя.
Събрах си багажа и го поведох към „Кошарата“. Имаше свободни маси и побързахме да заемем една, скрита под сянката на голям чадър. Диана пристигна на минутата и се изненада от раншното ми появяване, взе ни поръчката и припна да я изпълнява.
- Браво, вече си направил добри запознанства. – обърна се към мен Станилов, след като изпрати с поглед закръгленото задниче на момичето.
- Много полезни за всеки летуващ. Попаднах на великолепен готвач и повече от отзивчива сервитьорка. Не, не, - изпреварих въпроса му – просто си допаднахме като характери. Е, кой ще пита пръв, защото и аз искам нещо да разбера?
- Давай твоите въпроси тогава, със сигурност няма да ме затрудниш.
Изчакахме Диана да ни сервира и след като се отдалечи, подхванахме отново.
- Това, че ти се оказа нашият клиент, не ме изненадва много. В нашата задруга, Карамфилът осъществява тези връзки, а аз съм в изпълнителната част. Но ето нещо интересно за мен. Няма как да си знаел, че на път за изпълнение на задачата, ще се отбия в станцията при Барабата, защото до днес фактически, изключвам запознанството в станцията, никой не знаеше за съществуването на другия. Случайност ли е присъствието ти там или си ме очаквал, което значи, че си ме следил? И второ, ти ли претършува стаята ми в станцията?
- Започвам от втория въпрос. Аз бях. И до днес си мислех, че не си разбрал за това ми посещение. Изненада ме. Колкото до присъствието ми в станцията, въобще не очаквах появата ти и малко се притесних от нея. За мен не си съвсем непознат, защото когато работя с хора, обичам да знам с кого си имам работа. С Карамфилов сме били и друг път в договорни отношения и никога не ме е подвеждал. При предишната ми поръчка, когато разбрах за участието ти, трябваше да събера известна информация за теб, а самото изпълнение, ме увери в способностите ти. Ето защо, когато те видях в механата онази вечер, се почувствах малко некомфортно, но после получих бърза информация за приятелството ти със собственика и реших, без да се разкривам, да опозная човека, който работи по задачите ми. Ако това те задоволява, да преминем към моите въпроси.
- Хм, не е кой знае какво, но за момента е достатъчно. Слушам те.
- Сигурен съм, че се досещаш защо съм бил в стаята ти. И съм почти сигурен, че онзи предмет е в теб. Така ли е?
Не отговорих веднага. Сега, когато всичко приключи, нямаше смисъл да крия този факт. Това не ни засягаше, но не беше лошо да хвърля малко светлина по въпроса.
- Като тръгнахме с откровения, да продължим в същия дух. – започнах делово. – Ти ни нае да заснемем подобен предмет, пристигнал с двойка служители от високо място и техните евентуални срещи тук. Ако бъркам някъде, поправи ме. Ако има някаква сделка с тези предмети, защото прекрасно знаеш какво представляват, то ти не си участник в тази сделка. Научил си по някакъв начин за елипсоида на висшето ченге и си се добрал до информация за евентуалното движение на близнака му. Може би притежаваш информацията, която се дешифрира с този ключ и си решил да опиташ да събереш при себе си двете части и да разчетеш иначе безсмислените символи.
- Теорията ти е много близко до истината. Мога да ти кажа част от нея, защото знам, че във вашето сдружение държите на конфиденциалността. Наистина, попаднах на няколко писма, свързани с обект, когото наблюдавам от 2-3 години. Този обект е причината да избирам за почивка от известно време станцията на Барабов. Въпросните писма са кодирани и въпреки усилията на много хора, не успяхме да ги разшифроваме. Тогава се появи едната половина на ключа, като част от иззето имущество при ареста на местна банда. В началото, никой не предполагаше какво може да е това, докато не засякохме разговор на лицето, което наблюдавам, с висш служител от МВР, касаещ въпросния предмет и възможността за евентуалната размяна. Проследихме развитието на тези разговори и разбрахме за размяната, която трябва да стане тук. Затова наех вас да заснемете тази размяна, а аз отидох на ежегодната си „почивка“ в Средец. Знаеш ли как се почувствах, когато видях в ръцете на онзи младеж в механата, същия предмет. Помислих, че това е предметът, който вие трябваше да проследите, неизвестно как попаднал на онова място. Когато в мъртвия вече младеж не бе открито нищо, знаех, че единственият който може да го е взел, си ти. Претърсих стаята ти, но се оказа, че имаш опит в подобни неща и си прибрал предмета на сигурно място, въпреки, че едва ли си се досещал за предназначението му. Вчера, мои хора разпитаха Язовеца в болницата и той потвърди наличието на подобен предмет в спътника си. Пристигнаха обаче и снимките ви на двойката и там ясно се виждаше, на гърдите на момчето, същият предмет. Тогава разбрах, че сделка може и да няма, тъй като втората част на ключа няма да пристигне, защото тя е в теб. И сега, въпросът ми е: мога ли да получа този предмет?
- Да-а, близо съм бил до същността. От разказа ти се разбира, че работиш в някаква разследваща структура. Тайна ли е наименованието ѝ?
- Наистина работя в такава организация, но тя не е свързана със структурите в тази страна. Не мисля, че трябва да навлизам тук в подробности. Мога да ти кажа само, че разследваме личности, замесени в нелегална търговия с атрактивни стоки. Не ми отговори на въпроса.
- Виж, Станилов, при така стеклите се обстоятелства, няма причина да отричам. Аз взех предмета от джоба на младежа, наш специалист дешифрира предназначението му и по мое мнение, не виждам причина да го задържаме. Така че, може да говориш с Карамфила и съм сигурен, че няма да откаже.
Станилов веднага извади телефон и проведе разговор с моя съдружник. По усмивката, която озари лицето му след края на разговора, разбрах, че нещата са решени положително. Взе ръката ми в неговите длани и я стисна с благодарност.
- Свали голям товар от гърба ми, Калине. Извинявай, минах на малко име, но не са много успехите напоследък. Е, благодаря за всичко. Тук съм с малък екип и ще можем да проследим движението на другата част. Вече съм с крачка пред другите и мога да си позволя повече спокойствие.
Разговорът ни по-нататък премина на други теми. Станилов се оказа много интелигентен и приятен събеседник. Пресушихме неусетно още по две бири и се разделихме едва ли не с прегръдки. Вече освободен от ангажименти, се прибрах в бунгалото с нагласата да прекарам часовете до срещата в хоризонтално положение. Така и стана. Размишленията по гръб за случилото се до днес, неусетно преминаха в следобеден сън и когато отворих очи се оказа, че имам час до срещата. Оползотворих го с грижи по външния вид, като проявих повече старание този път. Предвкусвах няколко чудесни часа с жена, която неусетно, колкото и да отричах, занимаваше съзнанието ми повече от разумното. В договорения час, цъфнах в бял костюм на входа на паркинга, настроен за задължителното женско десетминутно закъснение. Но този път сгреших, само три минути по-късно пред мен спря джипът на Ани. Тя заемаше предната седалка, а на шофьорското място се кипреше Бисер.
- Влизай, Калине. – кимна ми някак смутено Ани към задната врата. – Точни сме, нали?
Отворих вратата и с известно учудване отбелязах пустотата на задната седалка.
- А Светла? – попитах, след като се настаних и затворих вратата.
- Ще дойде по-късно. Има делова среща и се обади, че ще закъснее малко, да не я чакаме.
- Е, случва се. Дано успее за аперитивите. – казах примирително и обърнах разговора към целта на пътуването.
Това пооживи спътниците ми и двамата, редувайки се, ми описаха заведението, към което се бяхме насочили. Наистина описанието им съвпадна с това, което ни посрещна. На една не малка площ, около кръгъл басейн, бяха наредени множество маси, към една от които ни поведе лично управителят на заведението. Настанихме се и докато се запознавахме с менюто, довърших огледа на обстановката. Имаше голям дансинг, част от който бе зает от импровизирана сцена, а на няколко метра от нея бе разположен голям бар с не по-малко от двайсетина стола. Пристигна сервитьорът и докато приемаше поръчката ни, успя да ни запознае накратко с програмата, включваща скечове, малък концерт на гост-певица от Унгария, свободен дансинг, игра с публиката и разбира се, нестинарското хоро, с което завършваше организираната част. Бисер и Ани, вече във свои води, бързо наложиха една много приятна атмосфера. Барманът се оказа неизчерпаем източник на анекдоти и трябваше да се отбележи умението му да ги вмъква във всеки подходящ случай. Къмпинг дамата бе отново в силно предизвикателен тоалет, привличащ мъжките погледи от околните маси. Ефирната ѝ рокля не скриваше почти нищо от прелестите на женското тяло и това значително нарушаваше концентрацията ми. Ани веднага схвана причината за малкия дискомфорт и нарочно засилваше смущението ми, чрез добре премерени жестове. Постепенно пространството се запълни и в един момент прозвучаха откриващите думи на конферансието. Почти едновременно с това събитие, някой възкликна зад гърбовете ни:
- Ето ме и мен.
Обърнахме се едновременно и видяхме великолепната фигура на Светла, облечена в главозамайваща синя рокля. Станахме да посрещнем дамата, а аз не откъсвах поглед от това лице, чувствайки известна гордост от възможността да съм на едно място с подобно създание. Затова и не обърнах внимание на двамата ѝ спътници, докато следващите думи не ме поляха с хладка вода:
- Позволих си да поканя и тези господа, като компенсация за удължилата се среща. Ани, вие се познавате, така че няма да те представям. Това е Диков, главен архитект на летовището ни и Наумов, юрисконсулт в общината, - посочи тя към новодошлите - а това са Бисер и Калин, наши познати. – завърши набързо представянето Светла, без да ни погледне, само махвайки с ръка, след което се обърна към притичалия управител. – Стефанов, събрахме се повече хора, можеш ли да ни настаниш на по-голяма маса?
- Веднага, Светла. – угоднически отговори управителят и се затича да изпълни желанието на новодошлата.
Стояхме в неловко мълчание прави около масата, чакайки разрешението на неудобната ситуация. След като премина първоначалното удивление, почувствах как в жилите ми нахлува огън и вече съжалих за присъствието си на това място. Съдбата не ме разочарова и този път, вгорчавайки очакванията за една приятна вечер. Проклинах късмета си и търсех бърз и безобиден начин да напусна сцената, когато притича един от сервитьорите и ни покани да го последваме, като уточни, че колегите му ще прехвърлят нашата поръчка на новото място.
- Аз ще остана тук. – чух гласа си да прекъсва обясненията на сервитьора.
Намесата ми бе неочаквана и това предизвика фокусирането на няколко погледа върху моя милост. Но аз виждах само един. Ако тези сиви очи можеха да убиват, вече щях да чукам на портата на небесния ключар.
- Какво означава това? – чу се режещ глас зад ледената маска, която скри лицето на дамата в марковата синя рокля.
- Нищо особено. Мислех, че ще бъда на вечеря с приятели, но се оказа, че е планирана бизнес среща. Някак не се вписвам в подобна компания, затова приемете извиненията ми, а сигурен съм, че и вие ще се чувствате по-добре без присъствието на непознат в компанията.
Няколко секунди продължи опита на сивите ножове да пробият обвивката ми, но успях да устоя. Без да каже нищо повече, Светла се обърна и тръгна след сервитьора, който наблюдаваше с интерес сценката. Веднага бе последвана от спътниците си, които не пропуснаха случая да оставят зад себе си по една ехидна усмивка.
- Господи, с тази жена винаги съм под напрежение. – чух гласа на Ани. – И защо ги довлече тези задници? Уж не може да ги понася, но реши, че ще е много забавно ако ни провали вечерта. Калине, извинявай, не се получи. Тази жена е непредвидима. Ох, трябва да вървя.
- Няма нищо, Ани. Поне опитах. Вървете с Бисер, нищо фатално не се е случило, не си проваляйте поне вие вечерта. Аз ще си допия аперитива и ще тръгвам.
- Искаш ли да те закарам? – каза Бисер като ме тупна по рамото минавайки. – Нищо не ми струва, после ще се върна да ги взема.
- Не, Бисере. Благодаря. Ще хвана такси. Не се притеснявай. Ще се видим утре. – махнах му за довиждане.
Изоставен, като на пустинен остров, се опитах да погледна откъм веселата страна, но не можах да усетя веселие в случилото се. Мъжкото ми самолюбие бе унижено и това нямаше как да предизвиква радост. Бях се проявил като голям наивник, решил, че няколко погледа и изпуснати фрази, са доказателство за неустоимия ми чар. Заслужавах си плесника. Потърсих с поглед сервитьора да оправим сметката и видях управителя да се насочва право към мен, с лице плувнало в пот. „Сигурно ще ме помоли учтиво да освободя масата“ – помислих иронично и посегнах към сакото за портфейла.
- Много се извинявам, господине. Имам една голяма молба … - започна на пресекулки въведението си, мигайки със свинските си очички.
- Няма проблем, ще освободя масата. – спестих му неудобството. – Какво, Ви, дължа?
- Но моля, Ви, не съм казал нищо такова. Вие сте наш гост и може да стоите колкото пожелаете. Просто исках да попитам, дали ще имате нещо против ако настаня една двойка на Вашата маса. Разбира се, ако желаете да останете сам, това решава въпроса.
- О, защо не. Нямам нищо против. – отговорих малко учудено. – Разбирам притеснението, Ви. Нека заповядат, аз и без това след малко ще ставам.
- Не, не бързайте. Певицата, която сме поканили е много добра и ако харесвате джаз, ще останете доволен.
- А, това е нещо друго. Ще мога ли да поръчам тогава още едно питие?
- Разбира се, пристига след секунди.
Управителят се отдалечи с видимо облекчение, а аз обърнах поглед към сцената, където явно се подготвяха за анонсирания мини концерт. Довърших питието и се подготвих за представлението, но мярнах с периферното зрение един от сервитьорите, който спря пред масата и покани следващите го зад гърба му, да се настанят на свободните места. Забелязах дама в строг сив костюм, коса, грижливо подредена в непретенциозна прическа, очила с тъмни рамки, като аксесоар на едно симпатично лице и черна чанта за документи в ръка, затова се изправих да я посрещна, докато се настани и едва не се разцелувах с кавалера ѝ, който се оказа вече добре познатия Станилов.
- Е нямат край нашите случайни срещи, Станилов. – посрещнах с изненада, но и с известна радост, появата му. – Само не казвай, че пак си ме търсил.
- Преди всичко, добра вечер, Калине. Да ти представя моята асистентка, госпожица Дамянова, - изчака да целуна ръката ѝ и продължи – и наистина сме тук заради теб.
Настанихме се на столовете и след като направиха поръчката си на чакащия сервитьор, Станилов започна с обясненията.
- Този следобед се случиха някои неща, които малко катализираха ситуацията. Преди да кажа каквото и да било, искам да те попитам нещо. Ако те помоля да свършиш още малко работа за мен, би ли нарушило с нещо твоите принципи? Бързам да ти кажа, че говорих с Карамфилов по този въпрос. Той бе така коректен да ми каже, че не може да поеме такава задача, но ми препоръча да разговарям с теб и ако ти се съгласиш, всичко е наред.
- Много си тайнствен, Станилов. Може би все пак ще ми откриеш за какво иде реч, но да не доскучаем на дамата?
- О, не се притеснявай. Тя и в момента е на работа и е в течение на абсолютно всичко, което ще обсъдим тук. Госпожица Дамянова съхранява в красивата си главица толкова информация, колкото не могат да съберат нашите две глави.
Младата дама пусна скъперническа усмивка и отново сложи строгата маска на прилежна чиновничка.
- Щом е така, цял съм в слух.
- Първо, имам човек от екипа, който от известно време е на работа тук, на място, където предполагам, че скоро ще се осъществи важна среща. От него разбрах, че си допуснат в компания, която представлява интерес за нас и че тази вечер сте на вечеря в това заведение. Задачата, за която исках да те помоля, бе свързана с познанството ти с тази компания и това е причината, която ме доведе тук. Но те виждам сам и доколкото мога да съдя по вида ти, не в най-добро разположение на духа, докато компанията ти се забавлява на една голяма маса, от другата страна на басейна. Не го приемай като подигравка, но май си получил червен картон.
- За червения картон си прав. Явно съм единственият почитател на феър плей, в този район. И в тази връзка, не мога да приема задача, касаеща хората, с които общувам, дори и да не бях получил наказателен удар.
- Разбирам те, Калине. Но нека направим така, аз ще ти разкажа накратко историята, а ти след това прецени, можем ли да сключим джентълменско споразумение. Съгласен ли си?
- Добре. Упорит човек си, Станилов.
- И така, с теб обсъждахме днес някои аспекти от случая, който следя. Този следобед направих грешка, като не наредих веднага наблюдение на твоите съседи по бунгало. Някъде около четири часа, тръгнали да си налеят вода от един извор, на около километър от къмпинга, в гората. Местните хора са го митологизирали, разпространявайки мълвата, че водата му е лековита и много полезна за очите. На връщане, двамата са нападнати, пребити и ограбени. Сега се намират в болницата в Бургас в не леко състояние, но по-важното е, че известният ти предмет е изчезнал. Знаеш колко е важен за мен този ключ. Очаквам от документите, които притежаваме, да изскочат няколко неща, които ще обяснят засилената напоследък активност на някои наблюдавани от нас групи. Този уикенд, в курорта ще се състои срещата, на която трябваше да се съберат двете половинки на ключа и да се удостовери сходимостта им. Можеш сам да се досетиш каква бъркотия настава. Ето защо, като човек, който вече се забърка с този мистериозен дешифратор, искам да те помоля за помощ, предвид опита ти в подобни ситуации.
- Не виждам как мога да ти помогна, Станилов. Не съм ченге, нито притежавам вашите възможности. Да се правя на частен детектив, в този наблъскан с мутри, а много скоро и с ченгета, съдейки от това, което ми каза, курорт, си е чисто самоубийство.
- Прав си, но ти имаш едно предимство или по-скоро имаше го, до тази вечер. Не ме гледай така, нещата стоят по следния начин. Срещата ще се състои в хотел „Зефир“, със собственичката на който, ти си влязъл в известни отношения.
- Не, не. Не си го и помисляй, Станилов. Информаторът ти е пресилил доста нещата. „Романът“ ни с тази жена, както са ти го нарисували, се състои от половин страничка, описваща един следобед на плажа и една покана за вечеря, която не се състоя. А дори наистина да имаше нещо повече, нямаше да се съглася да се възползвам от доверието на моите познати.
- Уф, очаквах подобен отговор. И Карамфилов ми каза същото. Сигурен съм, че шансовете да те убедя са почти нулеви, но все пак, ако размислиш, ще те чакам утре вечер в онова заведение на плажа, където ме заведе днес. Спираме дотук. Впрочем, не си ли любопитен да чуеш нещо за хората от бившата ти компания? Има някои интересни неща.
- Не съм, Станилов. Утре си събирам багажа и вечерта ще слушам задявките на Барабов в механата му.
В този момент, към масата се приближи един от сервитьорите с поднос, върху който имаше голям съд с лед и забодена в него бутилка.
- Извинете, че прекъсвам разговора ви. – каза той, като постави подноса на масата. – Госпожа Соколова изпраща тази бутилка „Транминер“ за господин Александров, като ми поръча да предам извиненията ѝ за недоразумението от тази вечер.
Изненадани от тази поява, гледахме онемели сервитьора, който се приготвяше да отвори бутилката.
- Чакайте, чакайте, - окопитих се аз, - станала е грешка.
- Каква грешка? – зяпна човекът. – Не е ли един от вас господин Александров?
- Да, аз съм Александров. – отговорих му с усмивка. – Но не познавам никаква госпожа Соколова.
- Но как. Тя лично ми посочи вашата маса и поръча да донеса виното тук.
- Съжалявам. Не познавам госпожата. Сигурно се е припознала. Моля, Ви, върнете виното. Случват се такива неща.
Обърканият човечец взе подноса и тръгна обратно, а аз се обърнах отново към сътрапезниците си. На устата на Станилов бе залепена иронична усмивчица, а госпожица Дамянова бе свалила очилата и се правеше на много заета с бърсането на идеално чистите им стъкла.
- Все пак, аз ще те чакам утре на мястото, което посочих. – изхихика Станилов. – Може пък господин Александров да реши да опознае дамата, която му изпраща бутилка прекрасно вино и да премисли възможността да се включи в нашия екип. Какво ще кажеш, Дамянова?
Дамата срещу мен остана безмълвна, но отново се появи кратка усмивка, пропусната от стиснатите устни.
- Не разчитай на това, Станилов. Е, май е време да ставам, че съм и без превоз. Да хвана някое такси, докато не се е завила опашка.
- Чакай, и ние тръгваме. Ще те закараме.
Махнахме на сервитьора, оправихме сметката и се отправихме към паркинга. Настанихме се със Станилов на задната седалка на голям черен „Форд“, а госпожица Дамянова зае шофьорското място. На излизане минахме покрай джипа на Анна Танева. Опрял гръб на задната врата стоеше Бисер, а срещу него една фигура жестикулираше ожесточено. Странно, но във фигурата разпознах хлапакът стопаджия, когото оставих в Ямбол. Станилов бе отворил стъклото и дочух част от думите, които почти крещейки, хвърляше юнакът в лицето на невъзмутимия барман: „ … като нямате готовност, защо дадохте такъв зор тогава, аз да не съм ви момче на повикване …“
- А, ето го твоят приятел барманът. Доста интересна личност. – подметна Станилов.
- В какъв смисъл?
- Дамянова, кажи му.
- Илия Грозданов, известен като Барманът. – за първи път чух равният, спокоен глас на асистентката. - Подозиран като извършител на няколко мокри поръчки. Работи сам, много е прецизен в изпълненията. Досега не е оставил доказателства, които да го компрометират по някакъв начин. Приписват му се убийствата поне на двама от подземните босове, действащи по Черноморието. От една година е привлечен от Емил Танев и хората около него, неизвестно с какви задачи. Много начетен, знае четири езика, предпочитания към мъжкия пол, задължително по-млади от него.
- Нещо бъркате. Не може да е същият човек. Лично съм го виждал в горещи прегръдки с Ани, собственичката на къмпинга. И кой е Емил Танев?
- Емил Танев, съпруг на Анна Танева. – продължи информацията от предната седалка. – В миналото, окръжен секретар на Комсомола в Бургас. Жени се за дъщерята на виден партиец, член на тогавашния ЦК на БКП. След преврата на 10 ноември започва активна дейност по Черноморието. Притежава няколко хотела и два къмпинга, един от двамата ковчежници на наследницата на БКП в този район. Има данни за връзки с организираната престъпност в района. Колкото до Бармана, няма грешка. Усилено поддържа имиджа на неустоим женкар, но всъщност си ляга само в мъжка компания. В момента е отседнал в хотел „Зефир“, а в стаята до неговата е любовникът му.
- Я гледай, я гледай. И другите членове на компанията ли имат подобни досиета?
- На бившата ти компания. – вметна Станилов. – Ако наистина те интересува, имаш една възможност да разбереш.
- Не, не. Нека останат нещата в този вид. Само се чудя как Ани е приела ролята, да се натиска с човек, който не се впечатлява от прелестите ѝ.
- Не ѝ струва голямо усилие. Не е самотна, а от това, което знаем, поне на две места, към този момент, я оценяват по достойнство. А прегръдките с гей действително я забавляват, още повече, че е по молба и на съпруга ѝ. Но дотам приключва ролята ѝ в събитията. Няма участие в делата на съпруга си, единствените ѝ грижи са развлеченията, екскурзиите и мъжките скалпове на колана.
Очаквах да започне с представянето и на Светла и бях готов моментално да се противопоставя, но Станилов замълча, сякаш отгатна настроението ми. Така пристигнахме до входа на къмпинга и след като напомни отново за предложението, а аз отново потвърдих отказа си, се разделихме. Не ми се прибираше, затова тръгнах към плажа. Бях много объркан. Исках да подредя мислите си, да изчистя цялата тази каша, след което да се прибера, да стегна багажа и утре да отпраша към Средец. Легнах на пясъка и забих поглед в звездното небе. Останах в това положение много дълго време, но когато се изправих и тръгнах към къмпинга, вярвах че съм се справил успешно. Всичко преживяно в последните дни бе архивирано в паметта и прибрано в едно от безбройните ѝ чекмеджета. Само частица от едно изображение със сиви очи все още нарушаваше тази подреденост, но знаех, че след десетина дни и тя ще заеме мястото си в чекмеджето. Не минах по пряката пътека към бунгалото, защото се сетих, че Карамфила бе споменал за някаква пратка, затова тръгнах към паркинга. Нямаше никой наоколо и влязох да проверя в тайника. Напипах кутия от пури и веднага се досетих какво е имал предвид. В кутията действително имаше един ред първокласни пури, под който бе оформена майсторски кухина, а в нея лежеше малък „Глок“ с два пълнителя, който на няколко пъти ми бе помагал в трудни ситуации. Върнах кутията на мястото, заключих отново колата и се отправих към бунгалото. Сигурно беше доста късно, защото не забелязах никъде светлина по пътя си. Наближих площадчето и това ме подсети за двамата ми съседи, които бяха сменили така неочаквано курортната обстановка с тази на болничната стая. Увлечен в разсъждения за възможните варианти на случилото се с тях, забелязах някаква купчина пред вратата на моето бунгало едва когато бях на не повече от пет метра. Стори ми се странно някой да е оставил багаж или боклук пред нея, но от слабата светлина на осветлението не можех да разбера какво точно представлява. Едва когато приближих дървеното стъпало пред малката веранда, осъзнах, че това е човешка фигура, седнала на верандата, опряла гръб на вратата, с глава, наклонена към рамото. Заковах се на място и въпреки усилията, не можех да направя и крачка, защото дори и на слабата светлина различих скъпата синя рокля, с която Светла дефилира тази вечер. Равномерното ѝ дишане, подсказваше, че жената пред мен е заспала и аз стоях без да мога да откъсна поглед от красивото лице на тази самодива. Все пак трябваше да предприема нещо, затова преодолявайки вцепенението, приближих фигурата и леко разтърсих рамото. Нямаше реакция. След няколко мига на размисъл, отключих вратата и взех на ръце синьото видение, много внимателно я внесох вътре и още по-внимателно я поставих на едно от леглата в спалнята, която не ползвах. Пресегнах се и запалих нощната лампа, а когато обърнах отново поглед към неочаквания ми посетител, две сиви очи ме наблюдаваха с дяволито изражение, което ме накара да подскоча.
- Господи, значи се правиш на заспала, за да провериш докъде стига гостоприемството ми? – успях да свържа няколко думи в изречение.
- А ти защо внасяш в дома си непознати товари? – проговори гостенката ми с глас, в който не се забелязваше никаква сънливост.
- Непознати? Не е точно така. Познавам момичето, което спеше пред вратата ми. Прекарахме с него един незабравим следобед на плажа. Но не мога да си обясня защо е облечена в роклята на една непозната, която срещнах тази вечер.
- Калине, моля те. Държах се като истинска глупачка тази вечер. Затова дойдох, да се извиня и да те помоля да забравиш поведението ми.
Не казах нищо, отидох във всекидневната и запалих една от пуретите, намиращи се в кутията на масата. Отворих хладилника и извадих една кола в кутия, когато зад гърба ми прозвуча гласа на Светла:
- И аз искам.
Тази жена непрекъснато подлагаше нервната ми система на изпитание, сякаш беше си поставила за цел да провери на колко стреса мога да издържа за определено време. Сега стоеше боса на две крачки зад мен, стиснала ръце зад гърба си и се поклащаше от крак на крак като малко момиче, чакащо разрешение да пъхне пръст в буркана с конфитюра. Подадох ѝ един кен и се настанихме около масата.
- Малко нестандартен начин си избрала за извинение, правейки се на заспала пред вратата ми. – продължих разговора. – А ако се бях прибрал, оставяйки те на верандата?
- Нямаше да го направиш. Аз не съм ти безразлична.
Зяпнах от изненада.
- Откъде тази увереност?
- Усетих го онзи следобед на плажа. Исках тази вечер да те накарам да го признаеш.
- А-а-а, каква била работата. И затова доведе двама свидетели.
Събеседницата ми избухна в смях, който стопи таящото се все още известно недоверие към искреността на нощната ѝ визита.
- Не-е-е, исках да те накарам да изпиташ малко ревност, което щеше окончателно да потвърди диагнозата ми. Но постъпката ти ме изненада и планът ми се разпадна.
- Господи, а нямаше ли да е по-лесно да ме попиташ направо, без да е необходима подобна конспирация?
- Нямаше. Не съм толкова смела в тези неща, колкото давам вид, че съм. Но вече съм сигурна, че не съм ти безразлична.
- О, как разбра, нали проверката се провали?
- Напротив, само човек, който има подобни чувства, може да носи на ръце една жена с такова внимание. Единственото за което съжалявам е, че не легнах на входа на къмпинга, за да ме носиш до бунгалото.
След тези думи тя скочи от стола и затанцува около мен, въпреки липсата на музикален съпровод. Гледах странния ѝ танц и се наслаждавах на гъвкавата фигура.
- Добре, и сега какво?
- Какво ли? – седна тя в скута ми, обгърна с ръцете си главата ми и доближи лицето си до моето. – Искам да забравиш лошотията ми и да ми простиш. Искам да съм с теб, Калине.
Последното бе подпечатано с гореща целувка, което окончателно ме лиши от съпротивителни сили. Все пак успях да я взема отново в ръцете си и да измина краткия път до леглото. В минутите за откровение, след първоначалното огнено сливане, разменихме избрани глави от биографиите си. Така тя научи за самотния ми живот, отдаден на научни занимания със съмнителна полза, и единственото цветно петно в тази сива картина – дъщерята. А аз чух съвременният вариант на приказката за Пепеляшка. Единствена дъщеря на учителско семейство от Габрово, тръгва по техния път като студентка в Софийския университет, специалност „Педагогика“. Лятото след първата година, с още две приятелки, пристигат в това летовище на работа, като сервитьорки. В заведението, което обслужват, се храни групата водолази, ангажирана в археологически изследвания и тя бързо се сближава с водача им. След предложение от негова страна и не много дълго продължило размишление, остава при него, като замразява следването. През зимата, скрепяват официално брака и след скромно празненство, заживяват в апартамента му в Бургас. По това време започва инвазията на знайни и незнайни инвеститори по Черноморието, съпроводено с обособяването на районите на действие на сформираните борчески групи. Мъжът ѝ с част от колегите му, съзират възможности за допълнителни доходи и в къщата им започват да се стичат значителни средства. Само след година, вече строят хотел „Зефир“, а Светла изучава „Хотелиерство и ресторантьорство“. Призна, че се досещала откъде идват парите, но след еднократен опит да изясни нещата и бурен скандал от страна на съпруга ѝ, се отказала да рови повече. Поела нещата със строежа на хотела, а след това и с управлението му. Работата потръгнала. Били едни от малкото, които не затваряли вратите почти през цялата година. От това време датира и запознанството им със семейство Таневи. Танев много често им изпращал клиенти, организирал всякакви срещи, семинари и представяния, което допринесло много за популяризирането на хотела и създаването на имиджа на собствениците, като професионалисти в бранша. Когато се случила злополуката със съпруга ѝ, била на път да захвърли всичко, но Ани била тази, която я разубедила. Но оттогава нещо се прекършило в душата ѝ. Разказа ми как след като подписали, заминали за Габрово да се представят на родителите ѝ. Пристигнали цялата компания, с два черни джипа. Изсипали пред ужасените очи на възрастните хора какви ли не вкусотии и напитки, отпразнували за втори път сватбата и потеглили обратно. След като се върнала от медения месец и се обадила на майка си, разбрала за поразиите, които направила с необмислената си постъпка. Баща ѝ повече не ѝ проговорил, а парите които редовно им изпращала, също така редовно се връщали. Сега, единствено с майка си се чуват по телефона от време на време и то за кратко.
- Получих значителни възможности за жизнен стандарт над средния, но загубих уважението на родителите си, а след това и съпруга си. – завърши разказа си Светла, след което ме прегърна, поставяйки глава на гърдите ми.
Лежахме така известно време, но тишината започна да става оглушителна, затова се измъкнах от прегръдката ѝ и потърсих в тъмното звуковата кутия. Включих я и заредих някакъв запис, без да гледам. Прозвуча вълшебният глас на Шаде и нейният сингъл „Ти не си мъжът“.
- Ти слушаш Шаде? – разнесе се откъм леглото.
- Разбира се, една от любимите ми изпълнителки. – казах като се мушнах отново под чаршафа.
- Аз я обожавам. Имам цялата ѝ дискография и текстовете на песните. Калине, не можеше да ми направиш по-голям подарък.
В знак на благодарност, бях обсипан с безброй целувки и отново сляхме телата си, галени от нежността на неземните изпълнения. В остатъка от нощта, редувахме горещите прегръдки със студена кола и разкази за себе си и нещата, които харесваме или не харесваме. Слънцето вече надничаше през прозореца, когато изтощени до крайност и двамата потънахме в обятията на бога на сънищата. Разбуди ме някакъв шум в съседното бунгало, измъкнах внимателно ръката си изпод главата на Светла и влязох в банята. Студеният душ върна способността ми да разсъждавам и веднага съобразих, че няма как да се вдига шум оттатък стената, след като обитателите са на доста километри оттук. Облякох се и излязох във вътрешния двор. Наистина, от съседното бунгало се носеха множество гласове. Реших да изляза навън и заварих истинско стълпотворение от хора в униформи. Пространството пред съседното бунгало бе оградено със сигнална лента и оттам непрекъснато влизаха и излизаха някакви хора. Попитах застаналия почти до верандата ми постови защо е тази суматоха, но получих неопределен отговор и реших да се разходя до селото. Върнах се с един плик топли кифлички, голяма чаша кафе и няколко кутии с кола. Светла беше станала, а парата от банята показваше къде е прекарала последните минути. Сега седеше в плетения фотьойл в дворчето, облечена в една от моите тениски и навлякла спортните ми гащета. Хвърли ми се на врата, като грабна плика с кифличките, а кафето бе измъкнато с помощта на отвличаща вниманието целувка. Разказах ѝ какво се случва от другата страна, където до вчера обитаваше млада двойка и изразих учудване от ставащото. Около половин час водехме безобиден разговор, като и двамата съзнавахме, че трябва да се стигне до обяснение на изминалата нощ и последствията от нея. Вече се подготвях да дам началото на сериозната част, когато на входната врата се почука. Изчаках да не би да ми се е счуло, но чукането се повтори и аз с въздишка тръгнах към вратата, очаквайки неизбежната среща с хората, окупирали съседното бунгало. Но зад вратата ме чакаше изненада, въплътена в колоритната фигура на Ани. Този път, дамата изглеждаше силно притеснена и известно време не промълви и дума, чупейки пръсти, изразявайки по този начин силно безпокойство.
- Калине, много се извинявам, че те безпокоя. Знам как ще ти прозвучи това, което ще кажа и че е направо върхът на нахалството да идвам при теб след снощната случка, но те моля да не ми се сърдиш.
- Ани, какво се е случило? Изглеждаш ми толкова разтревожена.
- Ох, нямам право да те занимавам с тези неща, но вече не знам какво да правя.
- Успокой се и ми кажи какво се е случило.
- Светла изчезна. Снощи я оставихме в хотела и оттогава никой не я е виждал. Не е спала там, на никого не се е обаждала, телефонът ѝ е изключен. Вдигнах целият курорт да я търси, обадих се на познати и в Бургас, да проверят дали не е някъде там. До този момент – нищо. И вече почвам да мисля най-лошото.
- Ани, влез, да не стоим тук.
Отворих вратата и ѝ направих път да мине, като я напътих към вътрешния двор, а аз тръгнах към хладилника за вода и кола, усмихвайки се вътрешно, знаейки какво ще намери там. Изчаках първите писъци на изненада да преминат и я последвах в дворчето, където заварих покъртителна сцена. Двете приятелки стояха прегърнати, раменете на Ани се тресяха от беззвучен плач, а Светла я галеше по главата и тихо ѝ говореше. Оставих напитките и тактично си намерих някакъв ангажимент в бунгалото. След няколко минути прозвуча гласът на Ани, видимо успокоен:
- Калине, истериите преминаха. Може да се присъединиш вече.
Заварих ги вече усмихнати, Светла допиваща кафето си, а Ани с папироса в ръка.
- Виждаш ли тази жена, Калине, - сочеше с папиросата приятелката си, видимо възстановената къмпинг дама – в състояние е да те убие и съживи само за няколко минути време. Снощи не ми продума цяла вечер, а когато я попитах какво ѝ е, щеше да ми издере очите. След това изчезва, като едва не ме докарва до инфаркт и когато я откривам случайно, започва да ме прегръща и целува сякаш нищо не се е случило. Само че аз не съм толкова глупава. Знам името на хапчето, което я е преобразило. – изрече последното, като ми смигна дружески. – Ох, Свети, направо се преродих. Сега, да не забравя най-важното. Моят се обади, че тази вечер започват да пристигат високи гости, ще има важна среща и т.н. Иска да подготвиш хотела за тази среща, той е тръгнал от Варна и около обяд ще е тук за да обсъдите подробностите. Затова ставай и да тръгваме, че знаеш каква работа ни чака. А, ама с тези дрехи не може да се появиш в хотела. Добре, аз отивам дотам да взема нещо подходящо от гардероба и след 15 минути съм тук. Достатъчно време да си кажете довиждане. Тръгвам, не ме изпращай, Калине.
Изчаках да се затвори вратата и реших да подновя инициативата за обясненията.
- Какво следва? – зададохме едновременно въпроса, взряхме се изненадано един в друг и прихнахме спонтанно от съвпадението в мислите.
- Какви са ти плановете? – успокои се първа Светла.
- По план, трябва да събера багажа и довечера да съм на 60 км от това място.
- Бъди сериозен, моля те.
- Сериозен съм, Светла. Резервацията ми изтича утре, но реших да тръгна днес. Трябва да навестя един приятел.
- Ами аз? – стана сериозна дамата срещу мен и почувствах как чертите на прекрасното ѝ лице започват да се втвърдяват.
- Не, не, само не слагай онази ледена маска. Да си говорим открито, но ако обещаеш, че няма да ме караш да чувствам студени тръпки.
- Обещавам. – пресегна се и хвана ръката ми. – Само ако и ти ми обещаеш, че тази нощ няма да е последна.
- Светла, не играеш честно. Когато ме гледаш по този начин, губя способността си да съставям изречения.
Без да каже дума, тя стана, заобиколи масата и се настани в скута ми с гръб към мен.
- Сега по-добре ли е?
Избухнах в смях и я прегърнах, заравяйки нос в косите ѝ.
- Какво искаш да направя? – попитах я с тон, в който пролича започналото вътрешно отстъпление.
- Искам да оставиш мислите за багажа и да ми подариш този ден. Много ли искам?
- Не, мога да ти подаря и два, аз също искам да сме заедно. Но нали все пак ще трябва да си тръгна някога?
- Не искам да мисля за това. Вече имам два обещани дни. – облегна главата си на рамото ми и поднесе устните за целувка.
Пристигането на Ани сложи край на опитите за изясняване на отношенията. Светла се преоблече и целувайки ме на вратата, прошепна: „Чакай ме следобед на плажа, на същото място.“ Върнах се във фотьойла и с помощта на една пурета започнах настройките на плановете към изменената ситуация.
© Алекс Всички права запазени