Вечерята мина в пълно мълчание, което се случваше за пръв път. Преди Ана не спираше да говори за училището си, приятелите си, отново за училището и пак за приятелите. Тази вечер, обаче, нямаше никакво настроение. И как да има, когато училището свърши, приятелите ѝ останаха в града… а тя заседна в село на края на света.

Без да поглежда родителите си; които с цялата си наглост всъщност се наслаждаваха на тишината; Ана се изправи, нарочно стържейки стола по допотопния паркет, нацупи се още по-демонстративно, тупна с крак като пет годишно дете и се качи в стаята си.

Пружината на леглото изскърца под тежестта ѝ, напомняйки за пореден път къде точно се намира.

Дали беше заспала, или само бе затворила очи, не можеше да каже. Погледна към телефона си — дванадесет без десет. Скочи на крака и се загледа през прозореца. Не знаеше дали си въобразява, но сякаш над гробището се разстели мъгла, също като в някой стар филм на Ромеро…

Остана загледана дълго време, или поне за нея десет минути бяха цяла вечност, когато долови движение. Нещо мърдаше, а с наближаването си към двора Ана установи, че е човек. От това разстояние успя да различи единствено фигурата, но определено ходеше на два крака, някак странно поклащайки се. Момичето присви очи и залепи нос в стъклото. Човекът все повече добиваше вид — прегърбен, с мръсни и раздърпани дрехи — мъж! Стигайки до двора, непознатият отвори малката портичка и след миг се озова в градината. Бе набит, косата по темето — олисяла на петна, а когато вдигна глава по посока на къщата, Ана забеляза, че очите му бяха чисто бели, едната му буза — съдрана, а от висналата устна се поддаваха сиви и криви зъби.

За да не се разкрещи, девойката запуши устата си с две ръце. Мъжът махна с ръка, сякаш я поздравяваше и тръгна напред, загубвайки се под верандата. Ана се затича към изхода на стаята си, бързо прибяга през двадесетината стъпала, водещи до първия етаж, и се насочи към кухнята, където беше и задния вход на дома. Вратата зееше широко отворена. Паниката я завладя… за всичките си четиринадесет години Ана не се бе страхувала така, както сега. За отрицателно време се качи до спалнята на родителите си:

— Мамо, има някой вкъщи!

Силвия отвори очи и се прозя уморено. С пъшкане и мърморене се измъкна от леглото, навличайки пеньоара си:

— Иди си в стаята, ще проверя. Сигурно баща ти се връща, работеше нещо по колата в гаража…

— Не, мамо, то дойде от гробището…

— Глупости не ми се слушат! Стига, писна ми! Не ти се идваше, разбирам те, но става въпрос само за лятото, колкото да постегнем къщата. Дължим го на баба ти! Тук съм израсла, в крайна сметка. Не можеш ли поне веднъж, само веднъж, да помислиш и за някого другиго, не само за себе си? — Ана наведе глава: отговор имаше, и то какъв, но сега не беше време за кавги.

С огъващи се колена, момичето се затътри по дългия коридор към стаята си, затръшна вратата и се облегна о̀ нея. Да ги вземат дяволите тия възрастни, защо никога не разбират от дума?…

Откъм първия етаж долетя глух тропот. Ана подскочи, грабна една пластмасова лампа, издърпа кабела от контакта и я вдигна като копие…

Опитваше се да диша бавно и равномерно, крачейки със ситни стъпки, опираща се на стената. Като че ли ѝ отне години да стигне до първия етаж. Първо провери в хола, но уви — празно. Не виждаше нито тайнствения нападател, нито родителите си… Открехна съвсем малко вратата на кухнята, пантите скърцаха, а не искаше да вдига излишен шум.

Писъкът заседна в гърлото ѝ. Непознатият; който Ана вече съвсем се увери, че не е точно човек; бе коленичил над Сливия. В десницата си държеше големия нож, с който майка ѝ режеше зеленчуци допреди часове, а лявата му ръка стискаше гърлото на клетницата. Съществото промърмори нещо, вдигна ножа и го заби в корема на жертвата си.

Оставяйки острието дълбоко в тялото, то се изправи и, влачейки единия си крак, излезе през вратата към верандата. Ана остана още няколко минути прикрита зад вратата, ужасена, че немъртвият може да се върне. Сълзите се затъркаляха по бузите ѝ, трябваше да събере цялата си смелост, та да влезе в помещението, където на дъсчения под майка ѝ агонизираше.

— Моля те!… — прошепна Силвия и протегна ръка.

— Ще намеря татко…

* * *

Петър — едър и младолик за петдесетината си години — бе отворил капака на стария Нисан и наведен вършеше нещо по автомобила. Всъщност, баща ѝ никога не би си го признал, но той не разбираше нищо от коли. Чичо Мартин често го подиграваше, че не различава двигател от акумулатор, ала това не спираше родителя ѝ да се рови и почти винаги след неговите „ремонти“ наварата съвсем не палеше.

— Татко, бързо… — треперейки се развика Ана, но преди да довърши иззад ъгъла се появи то, с дълъг метален прът в ръка. Чудовището удари баща ѝ по тила, а в първия момент Петър като че ли не разбра, какво се случва, но в следващия се строполи върху колата, простена и се плъзна към земята. Съществото коленичи и започна да налага новата си плячка отново и отново. Кръв се разплиска навсякъде, Петър се опитваше да се отбранява с ръце, но го правеше някак вяло, не влагащ дори капчица от силата си.

Ана ококори очи, когато от главата на баща ѝ остана само петно и въпреки че краката му все още потръпваха, като на току-що заклано пиле, тя знаеше, че той е мъртъв.

Нападателят се изправи и козирува подигравателно. От дрехите му падаха разни насекоми и червеи, повечето му пръсти бяха останали само по кости, а от устата му капеше зеленикава слуз.

Ана се врътна на пета и затича обратно към къщата. С гръм и трясък влезе в кухнята, затръшна вратата и я заключи. Заотваря чекмеджета и шкафове, търсейки някакво оръжие, докато майка ѝ все още стенеше и плачеше. Тийнейджърката грабна голяма ножица, стисна я пред гърдите си с две ръце и хукна по стълбите. Насочи се право към банята, единственото място, където можеше да се заключи. Затръшна вратата, седна в ъгъла и затрепери като лист.

* * *

Отвори очи, когато слънчевите лъчи се прокраднаха през малкото прозорче на банята. Крайниците ѝ бяха схванати от дългото клечене на циментения под. В началото си помисли, че предишната нощ е била само кошмар… Зомбитата излизаха ли денем, или се изправяха от гробовете си само по тъмно? Не знаеше, но и не можеше завинаги да остане в банята.

Все още стискайки ножицата, Ана се върна в стаята си, в търсене на мобилния си. Трябваше да се обади на някого — полицията, пожарната… каквото и да е… но екрана не реагираше на лепкавите ѝ от кръв пръсти. Момичето въздъхна, пъхна апарата в джоба на джинсите си и пое към стълбището.

Силвия лежеше неподвижно… Ана приседна до тялото и за нейно учудване майка ѝ отвори очи.

— Аз… ще се обадя за помощ… татко, той… — разплака се и зарови лице в ръце. Трябваше да се стегне, да бъде силна и разумна, да се опита да оправи нещата. Извади айфона от джоба на дънките си, но проклетото нещо не искаше да се включи. Хвърли го яростно в стената и вече без капчица страх се отправи към хола. Там, останал от праисторията, имаше стационарен телефон.

Ана вдигна слушалката и започна да набира трицифрения номер. Докато чакаше да ѝ вдигнат погледна в огледалото, закачено на близката стена. Дрехите и лицето ѝ бяха целите в кръв и косми. Очите ѝ, ѝ се сториха чисто бели, точно като на зомбито от гробищата… като на убиеца… Тънка усмивка се разля по устните ѝ, докато поставяше слушалката обратно върху вилката. Изправи гръб, обърна се и тръгна към кухнята, леко влачейки единия си крак…

* * *

— Всичко ще се оправи, миличка… — нареждаше Мария. — Леля и чичо ще се погрижат за теб!

— Не се притеснявай — я галеше Мартин по главата, — ще те вземем при нас в града, ще се върнеш в училище, ще се видиш с твоите приятели и един ден…един ден ще успееш да забравиш…