Зад сценария на пиесата лирическият ми герой леко посърна. Наведе глава и трайно остана неподвижен. Забравя понякога колко е лесен живота, колко дебилните радости могат да осмислят съществуването за сметка на практическата тъга, която перманентно го обзема. Понечи да вземе снимка, на която бледо вече се виждаше лятото на 1977, когато беше с приятели, които не е виждал от 2 десетилетия и повече.
Стана и одобри  мислите си с кафе. ( Поредното за днес, безкофеиново, без захар, че захарта води до много проблеми, не че кафето не го прави)
Поразрови се в старите архиви  във филиала на театъра и ги намери. Намери онзи албум от '77, в който бяха запечатани толкова много моменти. В Созопол през Юли, в Приморско през Август и в Калофер през септември. Разгледа ги внимателно, без да прелиства страници. Албумът беше много прашасал, но надписът:
"Със спомен за доброто старо време. Компанията, която никога няма да се забрави. Компанията от лятото на 1977 с Галя, Максим, Ставри, Анелия, Светлозара и Сергей. За приятелите, които винаги ще останат в сърцата ни заедно с лятото на 1977. С Обич Григор и Веселина.
Григор прибра албума в големия си куфар, пълен с непотребни вещи, който разнасяше винаги подире си, дори когато знаеше, че той не му е нужен. Прибра се у дома при Веселина. Тя, както винаги, подготвяше масата, посърнала. Увехнала малко от годините с пуснати сиви, дълги коси, които се стигаха до кръста ù.
Тя го погледна с усмивка. Тази усмивка никога нямаше да бъде променена. Всеки ден, по едно и също време, около 18, 18 и нещо. Красива, не непомрачена от преживяното минало и незнайното бъдеще. Взе сакото му в нейните ръце и го погали. Погали го сякаш е дете, невръстно и малко, изиграло деня сина площадката и измръзнало в тая студена и мразовита зима.
Той я погледна с тъмните си, черни очи и проговори.
"Трябва да заминем. Да се обадим на Галя и Максим и на останалите. Да изживеем онова лято, само че нека този път да е зимно. Нека да предотвратим тая пуста съдба  да не е толкова безпощадна над нас и да продължим живота си като оная 77-ма година. Спомняш ли си, Веси, как си прекарахме в Шумен, на оня паметник колкото се радвахме. Да, не сме същите, много години са минали, но не трябва да посърваме така. Не искам да спирам живота си. Искам да дам живот на живота си. Да му дам втори шанс да изживее емоциите ми. Не бива, не е редно да прекарваме остатъка си по тоя начин. Ежедневието ни убива още повече... " - той замълча...
Мълча цяла вечер, а на вечеря никой не продума нищо. След като разтребиха масата, Веселина се обърна към него. Една неемоционална, безжестова и много различна. И отговори:
"Нека го направим. Ще се обадя на Галя, а ти на Сергей. Нека да заминем още тази неделя за 10 дни, няма значение къде. Дори и да не е в България. Прав си. Ти винаги си прав и знаеш от какво в дадения момент имам нужда."
Усмихнати продължиха вечерта с уговорки за утрешния ден. Как ще съберат багажа си, сякаш бяха отново на 23 и щяха да предприемат три-месечното пътешествие с приятелите си.
Щастливи си легнаха, превъзбудени за идеята, че животът не спира никога, независимо на колко години си, важно е на колко се чувстваш и какво усещаш. Ако имаш нужда да изживееш приключение, направи го. Ако имаш нужда да си сам, остани сам. Разбраха, че подтискането на емоциите е само загуба на моменти, хубави или лоши, няма значение.
Та един миг понякога е безкраен...