Лъжи (1 част )

Двама братя!

Семейни тайни!

Нищо няма да е както преди.

ПЪРВА ЧАСТ

ЗАТВОРА

ГРАД БУРГАС

Утрото настъпи!
Надзирателите отключиха вратите. Пред спалните помещения се струпаха лишени от свобода, очаквайки сутрешната проверка. След нея предстоеше закуска в столовата. Имаше такива, който вземаха храната си за из път, поради това, че поемаха рано към работните места. Времето и днес обещаваше да е слънчево, с почти никакъв вятър, както е от месец насам. Едва ли някой от живеещите тук, би могъл да каже с точност, кога за последно валя дъжд, или пък температурата да е падала под тридесет градуса. Все пак е средата на лятото, напълно обичайно за това време от годината. 
В затворническото общежитие бяха настанени лишени от свобода с по- лек режим на изтърпяване, в допълнение с такива, който идваха от корпуса на затвора, за добро поведение и липса на наказания. Общежитието бе от открит тип, което позволяваше на обитателите му да работят на външни обекти, с цел намаляване на наказанието. 
Този ден се очакваше с особен ентусиазъм от Ивайло Стоянов. Млад мъж на двадесет и пет, значително по-отслабнал от годините "на топло ". Беше престоял в корпуса близо две години и половина, преди да го настанят тук. Няколко месеца Ивайло излизаше на работа, като от там бе спечелил около месец и половина по скорошно излизане. Като цяло, службата зад решетките, бе преминала за него по възможно най- лекия и спокоен начин. Никога не се сдърпа или скара с някого от "колегите " . Опитваше да не бъде център на внимание, създавайки впечатлението на млад мъж, който добре осъзнава грешката си, и е решен да започне на чисто. Нов живот. Втори шанс. 
Сутрешната проверка мина, денят започваше както обикновено. То и нямаш кои знае какъв избор на подобно място. 
Два сака пълни с дрехи, сложени върху вишката, очакваха притежателя си, заедно да напуснат територията на затвора. Не липсваха "колеги ", който идваха да се сбогуват с Иво, знаейки, че едва ли пак ще се видят някога. 
Най- накрая един от дежурните старшини се появи пред вратата на спалното помещение, и извика Ивайло по име. Щастливият мъж взе двата сака, и малко след това вече се намираше в стаичката, в която дежуреха охраната. Просто такава бе процедурата. Нужно бе да се разпише на няколко листа. 
- Честито, надявам се повече да не се виждаме на подобно място. 
Началника се беше появил на вратата. 
- Аз също се надявам на това, Господин Началник. - отговори Иво, обръщайки се към него.
Преди да напусне територията на затвора, му предстоеше да се разпише на няколко места и в самия корпус. 
В този момент се "уволняваха " още няколко души. Така, че и за тях денят бе по специален. 
Всичко протече нормално. 
Малко по- късно вече се намираше пред голямата сграда. Дълго чаканият миг настъпи. Шанс да започне отначало, да докаже на близки, роднини, но най- вече на самия себе си, че си е взел поука. 
Вървейки по тротоара, отивайки към близката лафка, Ивайло си даде сметка какво значи- СВОБОДА. Сълзи напираха в очите, но не им даваше воля. Нека само да се прибере у дома. 


_______________________________

ЯМБОЛ

В дома на Стоянови настроението бе приповдигнато. 
Семейството обитаваше втория етаж от триетажна къща. 
В този ден всички очакваха завръщането на Ивайло. Първородният син. 
За годините в който той отсъстваше, се бяха случили някой важни неща. 
Брат му Дилян, се бе оженил за Крисия, жена с шест години по- голяма, и сега се радваха на отскоро роденото им детенце. Преди по- малко от година бе сватбата на младото семейство. Дилян работеше и спортуваше в Германия. Взел си бе двуседмичен отпуск по случай "уволнението " на брат си. Съпругата му само веднъж бе имала възможност да се види с Ивайло. Това се случи при едно от последните посещения при лишения от свобода. Тогава семейството бе отишло на свиждане, съчетавайки го с един следобед на плажа. 
Младата снаха изми съдовете, който се бяха насъбрали в мивката.
С черна коса, дълга до раменете, нормално телосложение, и чаровна усмивка, Крисия бе красавица. Бурния живот, който водеше преди запознанството си с Дилян, остана в миналото. Изгубила родителите си, съвсем малка, тя бе отгледана от леля си, и грижите на по- голямата си сестра.
Крисия бе амбициозна жена. Сега на преден план бе отглеждането и възпитанието на детето. 
- Мамо къде да сложа сухите чинии? - обръщаше се така към родителите на Дилян и Ивайло. С мамо и тате. 
При първата среща между нея и двамата възрастни, тя самата пожела така да бъде, и добрите хора нямаха нищо против. 
Елена, майката на двамата братя, измиташе холовата стая. Дълбоко замислена за предстоящото събитие, не разбра точно какво искаше снахата. Подпря метлата на стената, и отиде в кухнята. 
- Извинявай Крисе, не разбрах точно какво каза. 
Жената, отворила двете крила на шкафа, се опитваше да намери място за излишните съдове.
- Не мога да намеря място за тези. - Отговори тя, обръщайки се с лице към домакинята. Посочвайки порцелановите чинии.
И наистина място нямаше.
Елена с ръце на кръста, прехапа устни.
- Знаеш ли какво? Тук има някой неща, които са за село. От колко време с баща ти ще ги караме там, и все не ги взимаме. 
- Ами поне да ги махнем. Пък вече когато искате ги карайте в Кирилово. 
След малко двете заедно извадиха непотребните предмети, и ги сложиха в кашон. 
Слънцето продължаваше да пече, жегата бе неописуема, а Дилян и малкия, все още не се бяха прибрали от разходка. 
Крисия потърси съпруга си по мобилния, но не успя да се свърже с него. 
Малко след това, жените си разделиха остатъка от кафето останало в кафеварката, и отидоха на задната тераса. Макар и на малка площ, имаше достатъчно място за една маса и четири пластмасови стола. 
След като отново не успя да се свърже с любимия си, в съзнанието на съпругата започнаха да се въртят какви ли не предположения. Ама пък не беше изключено и обхвата да се е изгубил. 
Елена усещаше напрежение у снахата. 
- Не се притеснявай, ще си дойдат. - опитваше да успокой младата жена. - Пък и баща ти, и Ивайло скоро ще са тук. 
Крисия гледаше надолу към улицата.
Дали пък този ден не предвещаваше малко по различно протичане, от предвиденото?

______________________________

Почти половината път вече е изминат. 
Бащата на Ивайло, беше дошъл с колата да вземе сина си, и сега заедно пътуваха към дома.
Лицата и на двамата грееха от щастие. Единият, че вече е свободен, а другият, защото първородния син се прибира у дома. 
Разговорът между тях се водеше предимно около настоящето и бъдещето. Господин Стоянов избягваше да натоварва сина си с въпроси свързани по някакъв начин със затвора. 
Така неусетно изминаха и останалите километри. Дългоочакваното завръщане на Ивайло беше факт. Автомобила спря пред голямата къща, и след като двамата взеха по един сак в ръка се отправиха към задната част на двора. Там където бе входната врата за вторият етаж.

                                                       КРАЙ НА ПЪРВА ЧАСТ