Лъжоман

                        (Сладкодумник)

Старецът огледа бавно всички наоколо си. Бяха все хубави, млади хора, събрали се в къщата на младоженците, по стара традиция след приключването на тържеството в ресторанта, да си допият, докато свекървата очаква бялото платно на истината.

Извади една серт цигарка без филтър, от тези, дето от силата им циганките абортират, цъкна с клечка кибрит, погледа я, сякаш си спомни за нещо, всмукна веднъж-дваж, поизчака малко, за да намалее смехът и гълчавата наоколо му и наклони пожълтелите си мустаки накъм мен.

- То бая приказки се изприказваха тук между младите, та и на мен ми се прииска да ви кажа една отколешна, ама ако речете да ме чуете де. Па може и да ви хареса. Знае ли се?

Като каза това, старецът присви палец и по навик приглади придобилите цвят на изсъхнал на южното слънце тютюнев лист мустаки.

Някои от околните бяха подочули желанието на дядото и зашепнаха наоколо си:

- Тихо, тихо де! Дедо Сандре желае да каже нещо. По-тихо, ще чуем пак някоя от неговите пиперливи старовремешни истории.

Старецът се подусмихна с тарикатските си, с цвят на дъждовник очички, подпря лакътя си на ръба на масата, всмукна още веднъж от лютивия дим доста надълбоко и заоглежда околните.

- Та, да ви кажа, ама… - започна бавно да развързва дядото търбата с лъжите, поглади отново нагоре мустаките си и продължи, – едно време, ей така, пак се бяхме събрали все нашенци на една подобна гощавка.

Годеж правеха хората, в горната махала.

Тогава гощавките или "слугите" се правеха малко по-иначе, не както сега. Нямаше ги тия ресторанти, а и такава купешка музика, от тая, дето като и гръмнат ония големите работи, не можеш да чуеш приказка от съседа си, пък да не говориме за някоя хубава мома или пък чужда булка.

Около трапезата гръмна смях. Всички бяха подочували за едновремешните подвизи на симпатичния дедо Сандре, но сега приказката му бе блага и сладка, като на селски сладкодумник и постепенно всички се умълчаха.

Старецът без да бърза, издуха отново дим под вехтите си, видели какво ли не през комитските години мустаки, подбутна капата си назад и придърпвайки назад присмехулните бръчки около очите си, продължи:

- Та да ви разправям… събрали се хората на гощавка. Тогава гощавки обичайно се правеха вътре у самата къща, а при хубаво време и отпред на двора. Горния кат се използваше от стопаните за живеене, а в долния се помещаваха добиците. Такива тогава бяха всички къщи в околността. Само някои от по-големите чорбаджии имаха яхър някъде по-нататък в двора.

Едната, най-големата, тая с огнището, се ползваше за спане на цялото семейство. Вечер се разстилаха рогозките и всички се курдисвахме долу един до друг, като сардели в ламаринена кутийка. В съседната одая хората си редеха качетата със сирене, сланинката, царевицата, леща, боб, имаше и други варива. По стените имаше накачени кратуни, които се изрязваха и се ползваха за чаши или черпак, тогава стъкло нямаше. Виждаха се и нанизани на конец червени чушки, везеници с кромид лук и чесън и сума ти други неща, служещи зимъска за храна на хората.

Третата най-малката бе пригодена за най-големия син, щом доведе снаха, да се отделят и да се любат отделно.

И той я доведе.

Та трябваше някъде да се посрещнат гостите.

Защото леко припръсквало дождец, решили да разчистят онази втората, средната стая и там да разтегнат трапезата.

Решили и го направили.

Едно време гостите пристигаха доста късно след обяд или по-точно приквечер, кой когато смогнеше с кърската работа и прибереше животните.

А сега виждате каква разлика има.

Вие сте миньори, заможни хора сте, правите цели гирлянди от лампи, от стълб до стълб и цялата улица е заета от трапези.

А някои и в ресторанта на кооперацията се тъпанчат, да ме извиняват младоженците де, ама тогава нашите бяха по-скромни, по-бедни, по-сиромашки времена.

Дядо Сандре се спря, отново подмушна цигарка под мустаките си, цъкна с клечица кибрит, издуха едно бяло ароматно облаче отпреде си, отпъди го с длан и продума:

- Та приказката ми беше, за трапезата в голямата одая. Направили вътре хората софра, насядала дунята, човеците де, музикантите засвирили. Хапвали си хората мръвчици и туршийка, пили ракийка, къде винце, попели някоя и друга песен, па накрая решили и едно хоро да завъртят, какъвто си е адета.

И къде ти в тая тъмница навън да излизат, хванали се хорото да го играят вътре в самата стая. Ама тази одая, може ли да издържи толкова народ?!

Старецът спря за миг, поглади с ръка бялата оредяла косица, подала се изпод капата му и отново хитровато огледа околните.

Някаква млада майка се скара на детето си да замълчи, след това го избута навън при другите деца да играе, върна се и с нетърпение залепи погледа си в блаженото старческо лице на сладкодумника.

Дедо Сандре не чака още дълго време, за да продължи.

- Та, туряли си хората там, дълго време в оная одая, качетата със сиренцето, а саламурата си текла години наред между дъгите на бурето, а оттам и върху дъските на пода, а от там и върху гредите под дюшемето.

Здрави били, но изгнили, изяла ги солта с годините.

И когато оня ми ти народ рипнал хорото да играе, гредите не удържали и айде - цялата дуня с цялата трапеза се намерили на долния кат при добитъка… Ха-ха-ха! – затресе се в сърдечен смях старецът и си взе нова цигарка, а гостите, насядали в просторната стая на новата къща, със смеха си щяха да срутят полилея, вече звънтящ с безбройните си стъкълца над главите им.

На мен като на добре приет гост също ми бе весело. И то до сълзи.

Когато успях малко да се поуспокоя, се наведох към стареца и му подсказах:

- Дядо Сандре, ама този път успя наистина да ни вържеш, а?!

Я ми кажи и ти ли беше там и ти ли падна при добитъка?

Старецът ме изгледа, като да бе очаквал думите ми. Закиска се, след това се разтресе в чистосърдечен смях и чак тогава на пресекулки изрече високо, та да чуят всички:

- Гледай го бе ти тирикантино! Хвана ме, а!

Ама то, дедовото, да знаеш, едно време нямаше такова нещо като телевизии, дори радио немаше. Та се събирахме така, да се поизлъжем.

Ама това си е чистата истина, да знаеш!

Старецът се захили отново, сякаш сам на себе си или на спомена от онези времена.

По едно време се пресегна и обърса сълзица, показала се от ъгъла на окото му.