Любов

   Не харесвам големия град. Имам усещането, че е една лъскава тоалетна, криеща под блясъка реалната си същност. Вървя по улицата и минавам край витрини, показващи камари от ненужни, но примамливи стоки. Видях я в един безистен. Мъничка, седнала върху кашон, като котенце изгонено от дома. Стискаше нещо в ръчичката си и сякаш не я интересуваше този свят. Пристъпих към нея.

- Какво правиш тук, мъниче?

Вдигна рошавата  си главичка и се притисна в ъгъла. В очите и блестеше страхът.

- Спокойно, нищо няма да ти направя. Гладна ли си?

Поклати отрицателно глава. Видях тъничките ръце и бледото лице.

- Стой тук, ще отида до пицарията отсреща.

Върнах се с парче пица, чаша топло мляко и едно кексче. Подадох пицата се наведох да оставя другите неща. Тя сви крачета от страх да не я докосна.

- Яж, аз ще седна в другия ъгъл, за да не се страхуваш.

Бях забравил, какво е да си гладен. За минута изгълта всичко. Сега очите и бяха по-спокойни.

- Как се казваш?

- Любов.

- Добре, Любов, защо си самичка тук?

Мълчеше и гледаше надолу.

- Има ли, къде да спиш?

- Тук.

- Виж, съгласна ли си, да ти взема стая ей в оня хотел? Ще спиш самичка в голяма и хубава стая. Нали не те е страх да си самичка?

Погледна ме с прекрасните си пъстри очи.

- Добре.

Подадох ръка и тръгнахме по улицата. Когато влязохме в лъскавото фоайе на хотела усетих, как ръчичката и ме стисна. Престъпваше плахо, оглеждайки се навсякъде. Застанахме пред рецепцията.

- Бих те ли ми дали самостоятелна стая за три дни?

- Разбира се. Напишете вашето име и на детето, което ви придружава. Сигурно е дъщеричката ви?

Усмихнах се.

- Не, но ми е много близка. Нали ще може пиколото да я заведе до стаята. Аз утре сутринта ще дойда при нея.

Администраторката повика пиколото и той поведе Любов към асансьора. Платих и тръгнах. После чух гласа и, как вика след мен.

- Чакай.

Обърнах се. Тя, тичайки спря до мен. Беше протегнала ръка, а в дланта имаше малка фея с вълшебна пръчица, от тия които са в яйцата Киндер сюрприз.

- За теб е.

Не знам защо, но очите ми се напълниха със сълзи.

- Тя е твоя, мъниче. Носи ти късмет.

- Тя вече ми го даде. Нека сега даде и на теб.

Взех малката фея, целунах детенцето и излязох.

На другия ден сутринта отидох в хотела и тъкмо да се кача на асансьора пиколото ми извика:

- Господине, вашето момиченце напусна. Каза, че отива при вас.

Тръгнах си. Знаех, че Любов обича свободата и така е щастлива.

    Нощ е и вали. Приглушената светлина на таблото, тихата музика и монотонните чистачки ме бяха отнесли някъде. Видях на банкета, че някой маха. Ударих спирачки и спрях на банкета. След малко врата се отвори и момиче с мокра коса подаде глава в колата. Никога не забравям очи, за мен те са човекът и спомена за него. Беше Любов, мъничето от безистена. Но сега пред мен бе жена с много грим, разтекъл се от дъжда и ярко червени устни.

- Влизай, Любов, защо си тук в този дъжд?

Мълчеше. Капките се стичаха по лицето и. Видях, че едното и око е посинено. Беше облечена в къс и лъскав, червен шлифер.

- Би ли потеглил, защото оня мъж на автобусната спирка ще дойде след малко.

Дадох мигач и тръгнах. Продължавахме да мълчим.

- Пак ще те попитам, защо си тук?

- Така се стекоха нещата. Просто, много грешки една след друга и заслепяване по...

Влязох в някакъв черен път и спрях.

- Сега ще ми разкажеш ли всичко?

- Не, а и нямам много време.

Светнах лампата на тавана и я огледах. Имаше прекрасна извивка на шията, може би и най-красивите крака, които съм виждал. Явно под шлифера беше само по бельо. Учудващо е, че не изпитах никакъв сексуален повик, за мен бе моето момиченце Любов.

- Искаш ли да ти дам пари, за да се махнеш от този живот?

- Не, само сто лева, да ги дам на мъжа.

Продължихме да мълчим. Протегнах ръка да я погаля по косата и тя се отдръпна.

- Малкото ми, детенце. Искам да ти помогна.

- Знам, но сама ще се справя. Сега, моля те ме върни пак там.

Завих и потеглихме обратно. Като спрях тя излезе на дъжда, а зад нас някаква кола святкаше с фарове. Преди да затвори врата се наведе и ми се усмихна.

- Благодаря на Бог, че те има.

 Потеглих и бях сигурен, че Любов ще излезе от тъмнината в своя живот.

    Стоях на пътеката в парка и гледах, как група врабчета чирикаха и се гонеха в клоните на кестена. Изведнъж нещо се блъсна в крака ми. Беше малко момченце, паднало на дупето си и източило устни, чудейки се дали да заплаче.

- Ей, как успя с такава скорост да избягаш? Извинете, Господине, откакто проходи не мога да го хвана.

Погледна ме... Беше Любов, моето момиченце, но вече майка.

- Здравей, Любов! Никога не съм видял в тези очи, толкова щастие.

Усмихна се и вдигна детенцето в скута си.

- Прав си, никога не съм изпитвала толкова щастие.

Наклони се и целуна дребосъка, а той и подаде маргаритката, която стискаше в ръка.

- Ъ.

- Благодаря ти, мъничкият ми. Подари я на чичкото, защото е много добър.

Момченцето протегна ръчичка, усмихнато с две бели зъбчета.

- Ъ.

Взех цветето и го погалих по главата.

- Ние, ще тръгваме, защото е гладен и трябва да папка. Днес е много хубав ден, защото те видях.

- Ще се видим пак, Любов.

- Знам.

Вървеше по пътеката, но ми се струваше, че лети, прегърнала своето щастие.

                                        Следва продължение.

                   Нали животът продължава и Любов е жива. :)