Здравейте,

от няколко дни насам усещам музата навсякъде около себе си и затова започнах да пиша разказ в части (но, съдейки по дължината на първа и втора, по-скоро ще стане като за роман). Публикувах го и в друг сайт, но там не получавам коментари или поне не такива, каквито смятам, че бихте могли да ми дадете тук. 

Понеже знам, че повечето българи са хомофоби - нека се оправдая - в повечето разкази/романи става въпрос за любов между представители на двата пола и всъщност точно това беше причината да избера в моя разказ любовта да е между хомосексуални момчета. 

Лично аз предпочитам да разказвам от името на неутрален разказвач, но тук взех решението да поекспериментирам, затова го започнах от първо лице, единствено число.

Засега го поставям в категория "разкази", пък за по-нататък ще видим.  :)
Та това, което ще намерите поместено в по-долните редове е първа част на моя разказ:

Вече на 18 години, седем месеца след смъртта на баба ми, с която бях израснал, тъй като родителите ми "изчезнали мистериозно", аз все още живеех в семейната къща в Сан Франциско. Тя се намираше в квартала Хейт-Ашбъри. Беше много спокойно местенце, където съседите не бяха просто съседи. Тук бяхме едно голямо семейство. Подкрепяхме се във всичко. Добро или лошо - това нямаше значение. Всеки бе готов да помогне на съседа си, стига това да е по силите му.
Тъй като бях израснал тук, имах истински приятели. Бяхме заедно навсякъде - в яслата, в детската градина, в началното училище, гимназията, а сега - бяхме записали една и съща специалност в Университета на Сан Франциско.
Приятели като тях четиримата не бяха съществували никога и никъде другаде по света. Те организираха погребението на баба, а след това останаха при мен, за да ми помогнат да се справя с поредния удар, който ми беше нанесъл живота.
- Марк, другата седмица по това време трябва да сме в университета. - каза ми Джесика.
- Добре... - отвърнах с явно раздразнение и затръшнах вратата на стаята си. Заключих отвътре. Така беше по-добре. Отвън се чуха стъпките на Джеси, която слезе при другите на долния етаж.
Едва тогава пипнешком запалих лампата в стаята си. Отдолу долетяха някакви разкъсани фрази и думи, които едва долових.
- Дали... намислил... нещо? - чух гласът на Ейдън.
- Вероятно. - краткият отговор на Ерика.
- Какво е? - заумува Адам.
Джесика беше родена само два дни след мен. И въпреки че беше най-малката в групата ни, тя бе най-красивата.
Имаше дълга руса коса с едри къдрици, които достигаха малко под височината на раменете ù. В повечето случаи я държеше спусната, тъй като смяташе, че вързана на конска опашка или по друг начин не й стоеше добре. Това не беше така, но след няколко спора всички се отказахме да я убеждаваме в правотата на мнението ни, че няма значение каква ще е прическата ù. Очите ù... оо, тези очи. Никога няма да ги забравя. Бяха светлосини на цвят, а когато човек погледнеше в тях, имаше чувство, че те побират целия познат и непознат свят. Имаше някаква тайнствена мистика в тях. Като за начало цвета им - не се срещаше такъв често. А онези блестящи "точици", пръснати из ириса... те приличаха на скъпоценни камъни. Безценни камъни.
Казвахме ù Джеси. Освен че беше най- красивата в групата ни, тя бе и най-зрялата, най-сдържаната. Докато другите бяхме в състояние да сринем света, когато сме афектирани, тя се опитваше да подтисне всичко в себе си. Милиони пъти й бях казвал, че трябва да показва емоциите си, но тя така и не ме послуша. Винаги си е била такава. Сдържана в действията. Сдържана в емоциите си. Мисля, че тя смяташе, че ако покаже някаква емоция, независимо каква е тя, това ще може да даде предимство на другите. Честно казано, не я разбирах.
Другото момиче в групата ни беше Ерика. Когато си поставеше нещо за цел, то тя минаваше през всичко и всички, за да постигне целта си. Тя бе решителната. Гласът ù беше мек и вероятно заради него хората я мислеха за напълно безобидна, но това само първото им впечатление. Не завиждах на онзи, който се осмелеше да я обиди или да ù даде каквато и да било "квалификация", както се изразяваше тя.
Очите ù, също както и гласът ù бяха мили. Когато впереше поглед в теб, ти имаш чувството, че се стопляш само от него. А когато проговореше - бе равносилно на това да пиеш амброзия, напитката на Боговете.
Баща ù беше напуснал семейството им заради друга жена. Ерика помагаше на майка си във всичко, учеше се отлично и не бе получавала оценка по-слаба от шестица. Може би баща ù беше виновен за това ù състояние.
Въпреки че двете с Джеси бяха приятелки, най-добри приятелки, помежду им винаги бе съществувала някаква вражда. Приятелска, мислех си аз. Годината преди завършването, например, в нашия клас дойде ново момче. Аарон - Библейско име, но предпочиташе да го наричаме "Арон". Смяташе удвоената гласна в името си за излишна. Тогава Ерика и Джес едва не се избиха. Погаждаха си всевъзможни номера така че, "щом едната няма да е с него - и другата няма да го има". Не си говориха в продължение на месеци, когато най-накрая Аарон не напусна града.
На вратата ми изведнъж се почука. Не отговорих веднага. Исках просто да ми се е сторило, че някой чука. Шумът долетя отново. И отново. И отново. Трябваше да отворя- нямаше друг начи... иначе нямаше да ме оставят.
- Тръгвай. - отсече Ейдън.
- Не. - поклатих глава аз.
- Казах, тръгвай. - повтори той с тон, който не търпеше какъвто и да било отказ. Хвърли ми дрехи, от които предположих, че трябва да си избера и да "тръгвам".
Затворих вратата и оставих купчината с дрехи на леглото.
Ейдън си беше такъв. Когато кажеше нещо, трябваше да става неговото иначе ставаше лошо за онзи, който му се беше възпротивил.
Бе с набито телосложение, на което всичко живо с дивеше и любуваше... и момчетата и момичетата не правеха изключение. Беше доста висок. Лицето му беше с високи скули, косата му беше светлокестенява и имаше леки къдрици, въпреки че бе къса. Мога да го опиша като някой римски или гръцки бог. Онази усмивка, която се изписваше на лицето му. В целият си осемнадесетгодишен живот не бях виждал нещо по-красиво. Когато го видех полугол, ако щете вярвайте, но изпитвах някаква възбуда. Беше божествен.
Характерът му, като изключим онова, което вече споменах, бе приятен. Не сладникав, защото това не бе характерно за хората като Ейдън, но приятен. Умееше да се забавлява добре, а с него купонът винаги беше на макс. Когато пък станеше въпрос за нещо сериозно - ставаше толкова сериозен, колкото ситуацията изискваше. Не бе изряден като Ерика. Имаше най-разнообразни оценки, но това сякаш не го интересуваше. Не учеше, както повечето. Разчиташе на това, което чуеше в клас, а, повярвайте ми, запомняше и най-малкия детайл, дори и ако според учителите "не внимаваше". През първата половина на учебната година той не се стараеше много, докато през втората част - така да се каже "учеше" и изкарваше добри оценки. Нямаше година, която да е завършил с оценка, която, когато се закръглеше бе равна на шестица. Ейдън също така беше капитан на училищния отбор по футбол.
Най-накрая избрах това, което щях да облека. Бяла тениска, дънки, кецове и естествено - чантата тип "пощальонска", която носех главно като аксесоар. Облякох се набързо и излязох от стаята. Преминах през дългия коридор, по чиито стени висяха снимките на онази част от рода ни... така, де... рода ми, която не познавах, но имаше и такива, които познавам. Баба, заедно с дядо ми, който загинал във войната във Виетнам, малко след раждането на баща ми. Семейството на баба ми, до него това на дядо ми. След това следваха снимки на баща ми, когато бил малък. После идва ред на снимки от колежа, сватбата му с майка ми.
Това беше единственият източник, от който знаех как са изглеждали. Нямах спомени от нито един от двамата ми родители. Минах набързо през коридора и слязох по стълбите. Долу беше антрето, а вляво в него - всекидневната. Влязох с отегчена физиономия и попитах къде отиваме.
- В колата. - отговори Ейдън.
- Къде ще ходим с колата?- поясних.
- В някой бар, а след това... след това ти ще решиш къде отиваме. - след тези думи всички се юрнаха през входната врата. Колата на Адам бе паркирана на алеята.
Ерика, Джес и Ейдън се наблъскаха отзад, за мен остана да седна отпред. Нищо не ми пречеше да седя отпред до шофьора, който в случая щеше да е Адам.
Първоначално групата ни се състоеше от мен, Ерика, Ейдън и Джесика. В началното училище се запознахме с Адам, който току що се бе преместил в Сан Франциско. Бързо го приобщихме към "Елитната група", както бяхме наричани от другата част от училището. Той се превърна в един от нас.
Загубил майка си в невръстна възраст, но все пак имаше спомени за нея. Загинала в катастрофа, след като се прибирала от работа. След това бащата на Адам не можел да живее изобщо в целия щат Ню Йорк и затова дошли тук, в Сан Франциско - в другия край на страната.
Заедно с него и Ейдън по принцип тренирахме заедно. Практикувахме street fitnes, тъй като аз не можех да понасям затворените помещения, които са пълни "до горе". Бях прекъснал с това си хоби, главно поради смъртта на баба. Чудех се дали те все още тренират. Защо пък да не ги попитам?
- Тренирате ли все още?
- Да. - почти мигновено дойде отговорът от страна на Ейдън.
- Ти кога ще възобновиш? - попита ме Адам.
- Не знам.
- В близките две седмици. - отново онзи тон, не търпящ отказ от страна на "футболиста", както го наричах от време на време.
Колата спря пред бар "Mystique". Предположих, че е новооткрит, тъй като нито го бях чувал, нито бях идвал тук. Кой би измислил такова име? Толкова ли креативността на някои хора се бе изгубила сред морето от сивота? Къде беше отишла уникалността на нещата.
Ооо, да. Вътре беше пълно. Дори претъпкано.
Аз, Адам и Ейдън веднага седнахме на бара. Момичетата останаха на дансинга, като и двете започнаха да флиртуват с човека до себе си. Бяха бързи.
- Заедно сме откакто се помним, нали? - подхвана капитанът на футболния отбор.
- Да, и?- попитах реторично.
- Какво си намислил?
- Какво съм намислил?
Той помълча за малко, след което с някак си враждебен тон ме предупреди да внимавам.
- Какво ще поръчаме? - намеси се Адам, който досега бе мълчал от страни. Бях сигурен, че ако беше научил нещо в годините, в които бяхме заедно то това беше именно факта, че аз и Ейдън се карахме често, но въпреки това бяхме големи приятели.
- Аз ли? Отивам да танцувам. - оставих чантата си на стола и отидох на дансинга.
До мен се доближи някакво момиче, което беше доста по ниско от мен. Може би с цяла глава, че ако не и повече. Въпреки ръста си, бе красива, но не толкова, колкото Ерика и Джес.
- Скарахте ли се? - направо попита тя и погледна към бара, а като проследих погледа ù разбрах, че става въпрос за Ейдън. Уау. Светът доста се бе променил от последния път, когато бях излизал, който беше в деня, в който почина баба. Кой започваше разговор по този начин?
- Той си е такъв. - отвърнах спокойно, а погледът ми си остана прикован в гърба му.
- Ще се оправите. - тя хвана ръцете ми. - Всичко ще се оправи. Ще узнаеш какво се случи наистина с баба ти, с родителите ти. Ще разбереш всичко, което досега не си знаел. Но внимавай. Може да боли.
Откъде, за Бога, тя знаеше за баба ми, за родителите ми? Това сигурно беше номер.
- Харесваш го. - продължи тя, а аз машинално дръпнах ръцете си.
- В южните покрайнини на Сан Франциско има кладенец, открий го. Говори се, че може да сбъдва най-съкровеното желание на сърцето. Ти искаш да си с него. Не просто го харесваш, обичаш го. - това бяха глупости. Как бе възможно да обичам най- добрия си приятел. Да, приятелска любов. Нищо повече.
Обърнах ù гръб за няколко секунди, за да премисля всичко.
- Чакай. - казах с тих тон и се обърнах, но нея я нямаше.
Огледах помещението и на няколко крачки от себе си сякаш видях нейния гръб. Тръгнах натам.
- Извинете. Извинете. - започнах да се извинявам на околните, които ми пречеха.
- Мръдни се, бе човек!
Изгубих я. Не я виждах никъде. Щях да открия този кладенец, щом това се искаше от мен. Бях инат. Отидох до бара и взех чантата си.
- Тръгвайте! - казах със заповеднически тон, иначе Ейдън нямаше да ме послуша.
- Какво има, Марк? - попита ме той. През това време платих това, което трябваше и оставих щедър башиш на бармана.
- Отиваме в южните покрайнини. Ставайте!
Тръгнах към изхода, като по пътя хванах ръцете на Джесика и Ерика. Изминах разстоянието до колата за няколко кратки мига, качих се и зачаках. Не след дълго дойде и останалата част от групата. Усмивка се изписа на лицето ми. Това беше първата усмивка, която се появи там, откакто баба ми почина - преди близо седем месеца.
- Какво си намислил, бе човек? - настоя Ейдън.
- Нищо. Адам, карай към южната част на града.

Очаквам коментарите ви, като заявявам, че сте свободни да ме критикувате, тъй като съм човек, който умее да приема критики с гордо вдигната глава и такъв, който се опитва да "изглади" недостатъците си.

Да публикувам ли втората част?